Вахтанг Ананян
Пленници на Барсовата клисура (74)

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Блещукащите в мрака светлинки изплашиха суеверния Баруйр

Вие помните вероятно, че от лозето и от прага на Пещерата на отшелника се виждаше онази част от Араратската долина, по която минаваше шосето от Нахичеван за Ереван.

През тясната пролука между високите скали прозираше само една малка част от това шосе — толкова малка, че преминаващата по него кола оставаше в полето на зрението само миг.

Ето защо младите пленници на Барсовата клисура не можеха да известят на никого къде се намират.

Те кладяха големи огньове по планинското било до Овчарника, както и на „барикадите“ пред Пещерата на отшелника с надежда, че ще бъдат забелязани от шосето. И действително хората, които пътуваха оттам през нощта, виждаха огньовете, запалени по далечните върхове. Но на кого можеше да мине през ума, че това са сигнали на изчезналите деца? „Ловци са запалили огън, да са живи и здрави“ — мислеха си хората и отминаваха бързо.

— Какво да се прави, като нямаме Зеноп Охан^[1]! — съжаляваше Гагик. — Той щеше да стегне търбуха си с мечата кожи и така да се развика, че гласът му да загърми и да стигне чак до бреговете на Араз… „Ей, ей, тука сме!…“ — викаше Гагик, зърнал кола по шосето. Но на тънкото му гласче отвръщаше само планината с многогласо ехо.

* * *

През онази нощ, когато, размахали горящи смолести факли, децата слизаха в долчинката да видят дали някой звяр не се е полакомил за мечешките дреболии, завеждащ колхозният склад Баруйр се връщаше от последното си пътуване до Ереван.

Той седеше в кабината на шофьора, загърнат в шубата си, и пушеше мълчаливо. Мрачни мисли го бяха налегнали. Чувствуваше, че облаци се трупат над главата му и че дори всесилните пари не са в състояние да ги пръснат… И това беше чудното. Досега Баруйр вярваше единствено в парите. В минути, когато винените пари замайваха главата му, той говореше без стеснение: „Парите осветяват всички тъмни места“, „Парите са гол меч“, „Парите водят човека и в рая, и в ада“, „Бог — на небето, парите — на земята“.

А Баруйр забравяше едно „незначително“ обстоятелство: народът беше създал тези пословици при съвсем други условия и при друг начин на живот. А сега и хората бяха станали други, и ролята на парите не беше същата.

Едва напоследък Баруйр започваше да разбира, че не всичко ложе да се купи с пари.

Какво да прави? Към кого да се обърне? Ако не беше се разклатило положението на председателя Харут, можеше на него да се облегне, но дните на Харут са преброени, чакат само общо събрание… Загубен е и Баруйр.

Ето какви тежки мисли бяха налегнали завеждащ-склада, докато камионът му пътуваше срещу Барсовата клисура. И изведнъж той забеляза там движещи се в мъглата светлини.

„Какви са тези чудесии?“ — помнели си със страх той и сигурно щеше да се прекръсти, ако до него не седеше шофьорът.

— Сероп, какви светлини бягат там, в планината? А? — попита изплашено той.

Шофьорът се засмя.

— Какви светлини? Сторило ти се е.

Но все пак спря камиона. Излязоха и дълго се взираха в тъмнината, но нищо вече не видяха.

— Казвам ти — привидяло ти се е… Прочети молитвата, да прогониш злите духове, и нищо няма да ти се привижда — пошегува се шофьорът и се качи в кабината.

„Сигурно ще полудея. Прекалено много мисля“ — каза си Варуйр. Камионът потегли.

До селото Баруйр не продума вече нито дума, но светлинките по планинските склонове не му даваха мира, измъчваха го мрачни мисли.

В селото Баруйр не разказа на никого за видяното — страхуваше се от подигравки. И след една седмица чак разказа на жена си за своите страхове.

Тя сподели със съседката си, съседката пошепна на своята приятелка. Така селският „безжичен телефон“ разнесе до вечерта по целия колхоз слуха за светлинките по склоновете на Барсовата клисура. Научи и Арам.

— Ех, кой знае дали от страх не му се е привидяло! — махна безнадеждно ръка ловецът. — Страхливичък си е той.

Светлинките, които се появяваха нощем в планината, можеха да покажат на хората правия път. В селото обаче не се намери човек, който да повярва на Баруйр. Нещата, намерени в коритото на потока, бяха неопровержимо доказателство, че водата е отнесла децата. Само родителите на децата не вярваха и не искаха да вярват, че няма вече никаква надежда. И все със същия трепет в душата чакаха пред осиротелите си домове стареца Мурад.

Не беше леко на стареца Мурад да среща всеки ден майките на децата, да им говори обнадеждващи думи, в които и сам той вече не вярваше. „Докога ще ги лъжа? Докога ще се преструвам? — мислеше си той. — Стига вече, нека друг носи пощата, нека другите питат.“

И Мурад помоли селсъвета да го освободи от длъжността пощенски раздавач.