Вахтанг Ананян
Пленници на Барсовата клисура (42)

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Смъртта бавно, но сигурно се приближаваше до жилището на децата

Завариха Шушик в полусъзнание.

— Все се оплакваше, че й е студено — съобщи тъжно Саркис.

Краката на момичето бяха изстинали. Огънят гаснеше, а дървата бяха свършили. Момчетата нямаха нито сили, нито смелост да отидат да донесат. Кой знае, може би точно сега в Дъбравата ги причаква барсът… А защо пък в Дъбравата?… Може да се крие и в храстите срещу пещерата.

Три седмици барсът по всяка вероятност бе следил тези двуноги същества и бе успял вече да се убеди, че нямат оръжие. Така поне разсъждаваше Ашот. И ясно е, че след като изяде яребиците, звярът ще нападне или кучето, или човек — друга плячка за него в клисурата няма!

Ето какви тъжни мисли измъчваха Ашот, когато чу дълбоката въздишка па Шушик.

— Вода… — поиска да пие момичето.

Но и вода нямаше. Каменната „чаша“, в която децата слагаха сняг, отдавна се беше изпразнила и нямаше с какво да я напълнят — сняг наблизо не остана. Разбира се, че можеха да намерят, но най-напред беше нужно гориво: без силен огън вода не ще получиш.

Момчетата излязоха мълчаливо от пещерата. И главня дори не намериха в огъня да вземат със себе си.

— Саркис, ти наглеждай огъня да не угасне, ние скоро ще се върнем — каза Ашот.

Но в гласа му този път не звучеше предишната увереност.

С копия в ръце, момчетата слязоха в Дъбравата. Не взеха каменната брадва, защото нямаха сили да я мъкнат. А в Дъбравата не бяха останали клони, които да се чупят с ръце. Трябваше по неволя да нарежат с ножа тънки пръчки и да ги правят на снопчета. Но децата по-малко работеха, а повече почиваха, легнали в купчините топли сухи листа. Ах, да можеха да забравят всичко на света и да заспят, да останат тук!…

В една долчинка, където снегът скоро се беше стопил, Ашот намери храсти със запазени сухи малини, а Гагик откри в шумата два жълъда. Единия изяде, а другия прибра за Шушик. Хасо претърси храста френско грозде, надвиснал от скалата, но на него бяха останали само четири съсухрени зрънца…

С тази оскъдна придобивка и малко сняг те се върнаха в пещерата. Дълго шетаха насам-натам, докато най-после успяха да приготвят чай, в който плаваха четирите зрънца френско грозде и шепата малини, събрани от Ашот.

Горещата вода посъживи болната.

— А къде са яребиците? Как е пътеката? Не сте ли работили?… Защо сте такива намръщени?… — питаше Шушик, сякаш се беше съвзела от тежък сън.

Никой не и отговаряше.

— Да идем да погледнем какво става с примките, а? — предложи Гагик.

— Има ли смисъл?… Сигурно пак ги е изял… — махна безнадеждно ръка Ашот. — Пък е и тъмно…

— Кой ги е изял? Какви са тези тайни?… — развълнува се Шушик. Много ми е студено, Ашот…

Не биваше да й казват за звяра! И децата пак отклониха отговора. А Шушик и не чакаше. Тя,отново се унесе и само мърдаше беззвучно устни.

Децата седяха около огъня, който димеше безмилостно, и търкаха с юмруци сълзящите си очи. Всички мълчаха и с тревога мислеха за болното момиче. „Ще умре, ако не намерим храна, ще умре.“

Най-после Ашот стана.

— Хайде да отидем да видим капаните. Може пък да имаме късмет…

Всеки взе горяща главня и излязоха от пещерата. С последни сили тръгна след господаря си и Бойнах.

— Остани тук, Бойнах джан, къде ще ходиш? — каза нежно Хасо.

Но кучето не послуша.

На няколко крачки от пещерата Бойнах изведнъж наостри уши, затрепера силно и глухо заръмжа. Хасо започна да го успокоява, да го придумва да се върне, но в този миг нещо зашумоля в храстите. Мярна се гъвкаво тяло, светнаха фосфорни очи… Някакъв страшен звяр направи висок скок и се насочи към овчарчето… Но докато беше още във въздуха. Бойнах се хвърли, вкопчи се със зъби в него и двамата на кълбо се търколиха по склона надолу…

— Удряйте, удряйте! Хай, хай! — закрещя изплашено Ашот и се спусна напред.

Децата се развикаха, запратиха надолу горящите главни, търколиха няколко големи камъка.

Звярът остави кучето, избяга и се скри в тъмнината.

Всичко стана толкова бързо, че Хасо не успя да се опомни.

— Ай, Бойнах, ай, братко мили! — плачеше той, като разглеждаше изхапаното куче. Шията му беше цяла в кръв…

Момчетата помогнаха на Хасо да вдигне Бойнах и да го пренесе в пещерата. Сложиха го върху меки листа,

Шушик, унесена, нищо не чуваше. Саркис скочи подплашен oт постелята си.

— Какво, какво стана? — попита разтреперан той, — Какво беше? Барс ли?…

— Не можахме да разберем — отвърна навъсено Ашот. — Изглежда, че е рис.

Другарите го погледнаха с недоверие. Всеки в Айкецор знаеше, че рисът, макар и да е от същия котешки род като барса, дори прилича на него, но не може да се сравни с барса нито по сила, нито по смелост, нито по дързост.

С болка на сърцето Хасо се наведе над своя приятел. Откъсна парче от долния край на ризата си, изгори го и с топлата пепел посипа раната върху шията на кучето. Кръвта спря, но Бойнах дишаше тежко и неравно, задъхваше се.

Приближи се до него и Гагик, погали го нежно по главата и мъка сви сърцето му при мисълта, че няма с какво да нахрани това самоотвержено животно.

Да, истински самоотвержено!… От предишните рани Бойнах може би щеше да се посъвземе, но от тази… не, нямаше надежда… Кучето се пожертвува за господаря си.

— Бойнах! — повика кротко овчарчето.

Псето отвори очи. Колко изразителен беше погледът му, какво тъжно спокойствие имаше в него. Бойнах сякаш беше доволен, че умира.

… Нощта още не беше настъпила, а дървата пак свършиха.

— Замръзвам… — чуваше се от време на време жалният глас на Шушик.

Но кой смееше сега да излезе от пещерата? На момчетата се струваше, че звярът се крие някъде съвсем наблизо.

Главата на овчарчето гореше, а сърцето му беше стегнато в железни клещи. Но какво да стори, как да помогне на своята хушке, на милата си сестрица? Как да спаси живота на любимото си куче?

Той покри с памуклийката си момичето, а с ризата загърна кучето, след това се зарови в топлите листа и тайно от другарите си тихо се разплака…

Нощта беше тежка, много тежка. За да не изгасне жаравата, покриха я с пепел. Ставаше все по-студено. Пъшкането на Шушик едва достигаше до тях, толкова беше слабо.

Децата трепереха от студ и глад и цяла нощ не мигнаха нито за минутка. Едва призори дрямката им надви, но беше тежка като кошмар…

На разсъмване Бойнах за последен път лизна ръката на Хасо, за последен път го погледна с добри, пълни с обич и преданост очи и Гагик видя как те помътняха и угаснаха…

— Бойнах джан, братко мили… — зарида с глас овчарчето.

Другарите му се събудиха и разбраха… Устремиха мълчаливо замислени погледи в едва тлеещите въглени — тежки мисли свиваха сърцата им. Отиде си Бойнах… А каква ще бъде тяхната съдба? Какво очаква болните другари?…