Вахтанг Ананян
Пленници на Барсовата клисура (52)

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Кой е живял в тайнствената пещера

Когато всички прилепи бяха събрани, Ашот заяви:

— Сега вече можем да се преселим тука. Хайде да разгледаме новото си жилище.

Щом отвориха вратата и в пещерата нахлу отразената от белия сняг светлина, децата видяха не особено голямо кръгло помещение с грапави стени и много висок куполообразен таван. Подът беше постлан с тор от прилепи, натрупан вероятно през много десетилетия. До едната стена момчетата видяха глинена делва с капак. От нея се подаваше някаква дървена лъжица. Гагик я взе и се развика:

— Брадва! Уверявам ви, че това е брадва!…

Силно ръждясала, тази брадва наистина не приличаше много на истинската, но щом като кривият съд на Гагик можеше да замени емайлирана тенджера, защо този инструмент да не изпълнява службата, за която някога е бил предназначен? Освен това брадвата беше тежка и острата й част можеше горе-долу да върши работа. Изобщо тя беше истинско спасение за децата. Да чупиш клоните с ръце, за да се снабдиш с дърва за горене, не е лека работа, момчетата направо се съсипваха. А сега — сечи лесно и бързо… И най-важното, няма вече да мръзнат. Могат да се запасят с повече дърва, да ги струпат в пещерата и да си живеят спокойно. С брадвата могат да си направят и лопати за разчистване на снега, и някакви столчета. А в делвата ще топят сняг и ще държат вода.

Изгаряни от любопитство, децата се пръснаха из пещерата и настървено, като хора, които търсят съкровища, опипваха всичко, що им паднеше под ръка, навсякъде по стените. Всяко нещо за тях беше интересно и ценно.

До една стена Ашот намери някакъв ръждив железен предмет. Изнесе го на светло и възторжено извика:

— Капан!… Капан за вълци!… Не, не, не е за вълци, а за по-голям звяр…

Тежък и груб, с дълга дръжка, наподобяваща котва, капанът по всяка вероятност беше направен от селския ковач. Беше ръждясал толкова много, че шийката на единия зъбец беше станала по-тънка от молив.

— С този капан ще уловя барса! — въодушеви се Ашот — Той за него е и направен — невъзможно е да има вълци в клисурата. Да, да — убеден окончателно в своето предположение, заключи той, — собственикът на този капан е ловил барса!

— Намерил на какво да се възхищава! Я по-добре виж няма ли нещо в делвата — каза Шушик и вдигна тежкия капак. — О, пшеница! Печена пшеница! — Момичето беше във възторг.

То наведе делвата и изсипа няколко шепи кафяви зърна. Те бяха тънки и много дълги, като ръжени зърна, но по-дребни.

— Навярно е дива пшеница. Аз съм виждал по нашите ливади — каза Ашот.

— Да, това е дива пшеница — като вкуси зърното, потвърди Хасо.

Пшеница!… Ако намерят и къде е засята, ще бъде истинско спасение. Цели четири седмици децата не бяха яли хляб и само при мисълта за него устата им се пълнеха със слюнки.

— Да се раздели и веднага да се смели! — предложи нетърпеливо Гагик.

— С какво да се смели?…

— Със зъби…

— Гениално предложение!… — засмя се Ашот.

Пшеницата им се стори много вкусна. И така хубаво се „смилаше“ между зъбите, сякаш вчера беше печена. А как не са знаели досега, че дивата пшеница е по-вкусна от облагородената!

— Когато снегът се стопи, трябва на всяка цена да намерим нивата, където расте тази пшеница — реши Ашот.

* * *

И децата отново се замислиха кой може да е живял в тази пещера. Защо се е заселил доброволно човек в такава ужасна, откъсната от света клисура? Бунтар ли е бил, преследван за свободолюбие от царските власти, или разбойник, който е ограбвал населението?… Може би, остарял и немощен, той е бил принуден да прекара последните дни от живота си далеч от хората?

Децата правеха най-различни предположения, но не дойдоха до никакво окончателно заключение.

Но ето че зоркото око на Гагик откри в дъното на пещерата, върху издатина на стената, някаква стара, съвсем окъсана, почерняла от пушека книга. Тази книга изясни много неща. Тя беше поставена пред малък камък, на който беше изсечен кръст. А под издатината, на пода на пещерата, се бе запазил ситен пясък. По него едва личаха хлътнатини — следи, оставени от коленете на човека…

— Тук е живял отшелник — каза Ашот. — Виждате ли как е коленичел и е правел поклони пред кръста. А тази книга е молитвеник.

— Отшелник ли? А какво е това отшелник? — повдигна вежди в недоумение Хасо.

— И аз не знам точно, не съм виждал. Сега в нашата страна и в музеите вече няма отшелници. Само от книгите може да се научи за тях.

И Ашот разказа на овчарчето, че някога в нашата страна е имало такива набожни хора, които напускали „грешния свят“ и живеели в усамотение, „в пустинята“, отдадени на пост и молитва. Сигурно такъв отшелник или пустинник, както ги наричали, е бил и човекът, който е живял в тази пещера.

Децата се опитаха да прочетат една страница от молитвеника, но нищо не разбраха — книжката беше напечатана на староарменски църковен език, който освен свещениците и филолозите почти никой не знае.

— Какъв е пък този език? — учуди се Шушик. — Аз само две думи разбрах: „утро“ и „слънце“… Ашот, погледни: една. две, три… Тридесет и шест строфи и пред всяка има букви: А, Б, В, и така до края. Цялата арменска азбука!

— Сигурно по тях отшелниците са си държали сметка за молитвите — обясни Ашот.

— Ех, ами че и ние станахме истински отшелници! — засмя се Гагик. — Само кръст и молитвеник ни липсваха! Хайде да се помолим и да се заловим с „пилетата“…