Вахтанг Ананян
Пленници на Барсовата клисура (9)

ОСМА ГЛАВА

Положението на децата беше по-тежко, отколкото те мислеха

Изгря слънцето и под неговите лъчи заблестяха зъберите на скалите. Небето беше ясно. Всички облачета изчезнаха, като че ли ги изметоха грижливо с някаква гигантска метла.

По покритите със сняг планински ридове бяха накацали орли. Те мълчаливо гледаха неканените гости на Барсовата клисура. На лазурния фон на небето птиците изглеждаха огромни. Сякаш не орли, а овчари в черни бурки^[1] стояха неподвижно и пазеха пръснатите по склоновете стада. Или може би дори не овчари, а тайнствени стражи, които охраняваха естествената крепост на Барсовата клисура…

При изгрев слънце по скалите се чу и яребишкият хор, който възхваляваше зората. Не, живот и радост съществуват и по тези погребани под снега канари!…

Настроението на децата се повиши.

Те гледаха с примрежени очи към Дяволската пътека и размишляваха: какво да предприемат, та да се измъкнат оттук на „белия свят“?

— Ех, да имахме лопата, обикновена лопата!… За два дни можем да очистим пътя! — каза Ашот.

— А ти казваше, че ще дойдат да ни намерят — обидено каза Шушик. Тя се взираше изпитателно в лицето на Ашот, сякаш искаше да разбере не я ли беше

— Ще дойдат. Не е толкова просто да се досетят, че сме в Барсовата клисура. Когато обходят навсякъде наоколо, някой ще предложи да надникнат и тук… Но защо не се опитаме дотогава да намерим нещо вместо лопата?

— С празен корем не отравям никаква пътека! — възпротиви се Гагик.

Ашот го изгледа накриво, но тъй като и той беше много гладен, каза само:

— Добре, да отидем да потърсим диви плодове.

Но къде да търсят? Всички храсти наоколо бяха скрити под дебелия сняг.

— Ашот, къде брахме вчера мушмулите? Там на храста май че останаха още малко.

— Да, Шушик, да отидем за мушмули. Те са в дола, аз зная къде.

 

 

С голяма мъка, газейки в снега, децата стигнаха до познатото дръвче, изтръскаха снега от него, но… съжалиха: узрелите мушмули нападаха заедно със снега и трябваше с вкочанени ръце да ги събират. Ала на всяка намерена мушмула, дори на най-малката, те така се радваха, както не биха се радвали навярно и на едра ябълка, „сгушена“ някъде па дървото и случайно намерена, след като са обрани вече плодовете.

Децата духаха на ръцете си, за да ги стоплят, и дълго ровиха в снега, но мушмулите бяха толкова малко, че настроението на всички се понижи. Ами ако трябва да останат в клисурата няколко дни? Кой знае колко мушмули и други диви плодове ще им са нужни, за да преживеят?

И страхът от глада малко по малко започна да завладява децата. Какви плодове всъщност може да има в тази клисура, изобилствуваща с камъни, с оскъдна растителност? Особено сега, в началото на зимата. През пролетта все пак би могло да се прекара горе-долу с треви, но сега…

— Я погледни нататък, Хасо! Това не са ли хора?… Ехе-е-ей!… Насам, насам! — завика Ашот и размаха ръце.

Сърцето на Шушик трепна. Нима са дошли?…

Но „хората“, които видя Ашот. не му отговориха, дори не помръднаха. Това бяха грамадни брадати орли, кацнали високо по белите върхове на чукарите. На фона на светлосиньото небе ясно се очертаваха тъмните им силуети.

Хасо ги погледна и безнадеждно поклати глава.

— Ето че си останахме тук — измърмори Саркис.

— С други думи казано, станахме робинзоновци на Барсовата клисура — пошегува се Гагик. — Само че никой не е потърсил Робинзон, а нас за съжаление ще ни потърсят и намерят.

И децата отново се обнадеждиха така уверено и весело звучеше гласът на Гагик.

— Ама вие какво се оклюмахте? с подчертана бодрост извика Ашот. Цялото ни село сега е из горите и планините.

— Разбира се! Разбира се, че ще дойдат да ни търсят! — усмихна се Шушик. — И самолет ще долети. Само че трябва да запалим голям огън, та да видят отгоре. Да отидем в гората да съберем клони.

— Да, да отидем! Огън трябва… Но не за това, за което ти казваш. Огън трябва, за да не замръзнем през нощта и да не станем жертва на зверовете. А сега нека ви кажа — с неочаквана сериозност и дори с горчивина рече Гагик, — нека ви кажа, че нито колхозниците ще дойдат, нито самолет ще ни потърси… — И като че ли едва сега разбрал смисъла на думите си, той побледня и извика отчаяно: — Загубени сме, другари!…

* * *

Тръпки полазиха по гърбовете на децата. С учудване погледнаха те Гагик: това ли е техният весел приятел, който никога не падаше духом?

— Защо да сме загубени? Какво говориш. Гагик? Нали твоят лозунг е: „Всичко свършва добре“?

— Да! каза Гагик. — Може пак всичко да свърши добре, но трябва само на себе си да разчитаме… Нас ще ни търсят в Далечния изток.

Настъпи тягостно мълчание. Като че ли гръм порази всички. Някаква слабост изведнъж обзе Ашот и той се отпусна на камъка.

— Разбира се — унило каза той. — Разбира се, те са получили писмото ти и мислят… А и Шушик наприказва на майка си за мечките…

И едва пламнала, надеждата в миг угасна. Денят сякаш помръкна.

— Загубени сме… — повтори Саркис и дългите му крака се разтрепераха, а устните му посиняха.

Шушик тихо плачеше в себе си. Тя обвиняваше за всичко Ашот.

Мълчанието беше нарушено от Ашот.

— Е добре, да не се отчайваме — каза той. — Да отидем в пещерата и да накладем огън. Там ще помислим какво да правим.

— Ходе ядки дирге хазар… Ще помислим — потвърди Хасо и погледна Шушик.

— Какво? — попита през сълзи момичето.

Хасо се усмихна, като оголи два реда необикновено бели, здрави зъби.

— Това е наша, кюрдска поговорка: „Бог един, а вратите — хиляда“ — обясни той.

— Е, щом е тъй, от хиляда врати все някоя ще се отвори. Да вървим!… Ашот стана и с решителни крачки тръгна напред.

Не може да се каже, че опасността да останат затворени в Барсовата клисура не го тревожеше. Той беше по-смел от другите, но страхът засегна и неговото сърце. Същевременно обаче този „търсач на приключения“ изпитваше известна радост, че по една случайност изпадна в такова опасно положение. При това се надяваше, че другарите му ще го изберат за свой водач. С общи усилия под негово ръководство те ще започнат борба с дивата природа на Барсовата клисура, борба жестока и неравна! Нали са с голи ръце!

Ашот погледна назад и забеляза, че Гагик разговаря нещо тихо с тъжната и уморена Шушик.

— Какво си шепнете там?

— За тебе говорим! — избухна Шушик. — Прекалено си самонадеян! Въобразяваш си, че няма по-голям юнак от тебе на земята!

Момичето се развълнува и недоизказа всичко, което искаше да му каже. А Ашот беше искрено учуден. Той да е самонадеян?! Отде на къде са си извадили такова заключение? Впрочем тези хлапачки все дрънкат някакви глупости. Нямат и капка фантазия!… Но Гагик ще го разбере. И Хасо също…

— Мисли, както искаш, твоя работа — процеди той след кратка пауза. — Да, аз се стремя напред, винаги напред! Ти това за високомерие ли го смяташ? Смятай го. Няма да споря…

Те дойдоха до своето жилище и като отърсиха снега от краката си, влязоха вътре.

В пещерата беше станало студено — огънят бе почти угаснал. Децата му добавиха още цял куп съчки и мълком си легнаха.

Скоро от огъня започнаха да се издигат гъсти кълба дим. Сухите съчки запукаха и пламнаха.

Приятна топлина изпълни пещерата. Бледите лица порозовяха. Малко по малко децата се съвземаха от преживяното вълнение и започнаха по-спокойно да гледат на станалото.

— Ех, какво ли не минава през главата на човека. И това ще преживеем — философствуваше Гагик. Щом сме заедно, няма да загинем.

Въпреки че в себе си всички обвиняваха Ашот за случилото се, пак от него очакваха решителни думи и действия. Децата знаеха, че младите прпродолюбители от средното училище „Степан Шаумян“ в негово лице имаха опитен и смел ръководител. На кого другиго можеха да се надяват в този момент?…

* * *

Участник в ловджийските приключения на баща си, Ашот неведнъж беше изпадал в тежко положение. Така че само той можеше да посочи пътя на спасението. Ашот чувствуваше, че по мълчаливо съгласие беше избран вече от другарите си и трябваше да поеме ръководството

И с присъщия му тържествен тон, сякаш говореше пред събрание, той започна:

— Следователно, другари, ей така с голи ръце, без нищо. без абсолютно нищо, ние трябва да живеем дотогава, докато ни намерят или докато сами намерим изход от тази крепост. И като Робинзон, ние трябва сами да си набавяме средства за живот…

— Като Робинзон. — плачливо го прекъсна Шушик. — Робинзон е живял на остров, където не е имало зима, било топло, имало богата растителност, а ние… Пък и колко запаси е имал!

— Да! И лама е доил… Какво му е липсвало на Робинзон? — поддържаше момичето Гагик.

— Аз не крия: ние сме в по-тежко положение, отколкото Робинзон. Но той е бил сам, а я ние колко сме? Цяла дружина! И още нещо: как е бил възпитаван Робинзон, а как сме възпитавани ние? Има ли тук разлика, или не? Я помислете!

Ашот чувствуваше, че трябва да вдъхне вяра на другарите си. И той продължаваше да говори твърдо и спокойно:

— Наистина местата, където попаднахме, са бедни, с оскъдна растителност. В това отношение Робинзон е бил много по-щастлив от нас. Ако обаче действуваме организирано, ние ще издържим. Ще ни бъде трудно, борбата с природата ще бъде тежка. И за да не загине никой в тази борба, необходимо е да се спазва най-строга дисциплина. Затова аз предлагам най-напред да си изберем началник, на когото всички ще се подчиняваме. Всички трябва безусловно да изпълняват неговите разпореждания. Да, безусловно, както на фронта. Иначе ще загинем. Съгласни ли сте?…

— Какъв началник пък сега? Ти пак ли започваш да командуваш? — избухна Гагик. — Нач-а-а-лник! — проточи той иронично.

— Е, нека не е началник, а старши. Каква е разликата? Но все пак трябва някой да следи за изпълнението на режима, установен от колектива. Нали така! Можем пионерско звено да организираме — предложи Ашот. — И да изберем звеневи…

— И звено не ни трябва — отново възрази Гагик. — Да изберем просто старши и нека той ни служи, както депутатът служи на народа, който го е избрал,

Ашот имаше по-друга представа за ролята на началника, но не се противопостави.

— Добре, наричайте го както искате — началник, звеневи, старши или нещо друго, — но ние сме длъжни да се подчиняваме на избрания.

— Разбира се! Само че ако служи добре на тези, които са го избрали — каза Гагик. — А ако не може, предупреждавам предварително: ще го свалим… с тайно гласуване.

— Наш ръководител ще бъдеш ти, Ашот — побърза да изрази мнението си Шушик. сякаш се страхуваше да не изберат някого другиго.

— Да, да, ти може би ще бъдеш подходящ — снизходително каза Гагик. — Само че… Впрочем добре. Ти си подходящ.

— Защо пък? — недоверчиво попита Ашот.

Гагик говореше сериозно, но на Ашот се струваше, че зад думите му се крие някаква хитрост.

— Защо ли? — повтори въпроса Гагик. — Па макар и за това, защото дори на обикновения другарски разговор ти умееш да придадеш официален тон.

Ашот смръщи вежди и погледна Хасо и Саркис. Но двете момчета мълчаха.

— А ти, Саркис, какво ще кажеш? — попита Гагик.

— На мене ми е все едно… Той ни доведе тука, нека сега той мисли какво да правим. Аз в нищо няма да се меся…

— Щом трябва, ще се намесиш — твърдо заяви Ашот. — Тук изключения няма да ти се правят.

— Видяхте ли?… Нали ви казах, че той е най-подходящият? — усмихна се Гагик. — Не всеки може така властно да говори.

И Ашот беше избран за ръководител. — Шушик първа го предложи, макар и да смяташе, че Ашот е по-суров, отколкото трябва. Момичето не харесваше и неговия рязък, заповеднически тон. Но кой знае, може би в тези cyрови условия беше необходими началникът да е точно такъв?

— Аз ще ви бъда ръководител приключи Ашот обсъждането на този въпрос. — Саркис право каза: аз станах причина за вашите беди. Затова ще направя всичко, само и само да спася вас и себе си. Ти право каза — обърна се той само към Саркис. — Но остави този твой враждебен тон. И хленчене повече да не чувам. А нашите задачи аз разбирам така. Трябва да се грижим да търсим каква да е храна. Необходимо е да си създадем търпими условия за живеене — възможно е за дълго да останем в тази клисура. Ще си правим сечива за разчистване на пътеката от снега — изобщо ще вършим всичко, което е по силите ни, за да излезем оттук. Ах, ако имахме поне нож! Без нож нищо не ще можем да направим…

— Нож имаме — спокойно каза Хасо.

— Имаме ли? — радостно скочи от мястото си Ашот. Очите му така заблестяха, сякаш беше намерил вече начин да се измъкнат от Барсовата клисура. — Не се ли шегуваш? Покажи го!

Хасо извади от джоба си и подаде на Ашот голям, груб, но остър овчарски нож.

— Скъпи ми братко кюрд! — възторжено извика Гагик. — А откъде го имаш?

— Как откъде? Да не съм арменец, че да нямам нож? На пояса на всеки кюрд виси нож.

Ножът преминаваше от ръце на ръце и децата го разглеждаха с интерес като някаква рядкост.

— Да, сега можеше много нещо да се направи…

Ашот прие отново началнически вид и направи равносметка на деня.

— И така, сега ние имаме дом, макар може би не много удобен — говореше той. — Имаме огън — а това е най-важното, имаме и нож…

— Извинете, а дрехите? Те също трябва да се вземат под внимание — каза Гагик, като оглеждаше внимателно другарите си. — Само кюрдската аба колко струва!…

Оказа се всъщност, че децата имат горе-долу достатъчно дрехи. Когато се готвеха да тръгнат за фермата, росеше дъжд и за всяка майка това беше щастлив повод да навлече „детето“ си с повечко дрехи. Склониха Ашот да облече над костюма есенното си палто. С такова палто беше и Шушик. Само Гагик се беше облякъл лекомислено: обикновена риза и лятно палтенце без подплата.

Като отчете цялото това имущество или, както каза Гагик, „подложи на инвентаризация“, Ашот се изправи и изкомандува:

— Хайде, ставайте, отиваме да търсим храна!…