Вахтанг Ананян
Пленници на Барсовата клисура (54)

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Едно неочаквано събитие напомни на децата, че опасността не е минала

Това се случи на другия ден от преселването на децата в Пещерата на отшелника, когато бяха за дърва.

Денят беше светъл и топъл, но, от предпазливост момчетата запалиха огън в Дъбравата и се заловиха да секат с брадвата на отшелника едно дърво. Оръдието беше доста тъпо, но все пак се наричаше брадва. След дълги усилия полусухото дърво поддаде, запращя и се сгромоляса шумно на земята.

— Джан! — извика възторжено Шушик. — Сега имаме дърва за цяла седмица!

— Кози, кози! — завика изведнъж възбудено Хасо, като сочеше гребена на планината.

И действително там се беше появило цяло стадо кози. Те вървяха доста спокойно. Някои дори се спираха и се оглеждаха. Това показваше, че присъствието на децата не ги тревожеше особено. Сигурно вече се бяха убедили, че тези — съседи са безопасни същества.

Но съвсем неочаквано козите се подплашиха и се спуснаха в бесен бяг.

Хасо се взираше внимателно в скалите. Той имаше зорки, силни очи. И внезапно момчето побледня, вдигна кривака си и посочи камъка, надвиснал над тясната пътека.

В предчувствие на нещо лошо, Ашот напрегна зрение. Погледът му дълго шареше напразно по скалите. И изведнъж той изтръпна: на голям плосък камък лежеше огромна котка. Огненоръждивата й петниста кожа почти се сливаше със скалата.

„Котката“ се протягаше лениво, и се прозяваше, като отваряше широко уста, пълна с остри зъби. После изведнъж размаха дългата си опашка и я заудря сърдито о скалата. Напрегна мощни, стоманени мускули, изтегна напред лапи, скочи долу на също такъв тесен корниз и за миг изчезна.

— Видяхте ли, видяхте ли? — викаше възбудено Ашот.

— Барсът? Барсът ли беше? — попита разтреперана Шушик.

— Той самият! А ние мислехме, че е рис. Хайде, викайте, викайте силно!

И развълнувани от срещата с барса, децата закрещяха бясно. „Ху-ху-ху-ху!“ — викаха те и хвърляха големи камъни, които с грохот падаха надолу. Не само барсът, но и властелинът на ада от приказките Сатанаил да беше тука, и той от страх щеше да избяга накрай света!…

— Къде офейка? Я ме пуснете, не ме дръжте! Ще отида да му одера кожата и да я хвърля в нозете на тази девойка-кошута! — едва съвзел се от страха, бръщолевеше Гагик. — Как можа да се изплъзне из ръцете ми?… Как изпуснах такъв щастлив случай?… Жалко! Ах, колко жалко!…

— Ясно ли ви е сега защо тази клисура се нарича Барсова?… — каза Ашот, когато духовете се поуспокоиха, и си помисли: „Ето, значи, от кого избяга козелът, който отмъкна шапката ми!… От барса! Ето защо доби толкова смелост и връхлетя отгоре ми!… Къде да отстъпи! Преследвал го е още по-страшен враг!…“

Появяването на барса изведнъж разреши всички загадки, които мъчеха децата. Сега много неща се изясниха. И чий беше онзи ръждив гръб, който Саркис беше забелязал между камъните още първия ден от тяхното пребиваване в Барсовата клисура, и кой беше навестил болните другари в пещерата, и кой се бе нагостил с яребиците, уловени в примките на Ашот.

— Ама че манул! — възкликна Гагик.

Смешно беше наистина такова сравнение: дива котка и барс. Но Гагик разбираше каква опасност ги застрашава и този път в гласа му нямаше насмешка. Значи, още от деня на тяхното появяване в Барсовата клисура тази ужасна котка непрекъснато тайно ги е следила!

— Да, бива си го този манул! — проточи смутено Ашот. — Сигурно той е ревял тогава.

А овчарчето Хасо си спомни очите, блеснали в мрака, костите от козела и най-ужасното — случилото се онази нощ. Само на косъм беше той тогава от смъртта… Миг само да беше закъсняло кучето и барсът щеше да го разкъса на парчета.

* * *

И в паметта на Хасо изплува споменът за добрия, самоотвержен другар в тежките им дни — Бойнах.

Появяването на барса развълнува децата. Колкото и да се стараеха те да се покажат безгрижни в присъствието на Шушик, вече не можеха.

— Нищо, барсът не ще остави заради нас плячката си — напразно се опитваше да успокои другарите си Ашот, макар че страхът се беше промъкнал и в неговото сърце.

Мълчаливи и умислени, децата започнаха да пренасят в пещерата насечените дърва и да ги нареждат край стената. Щом привършиха, Ашот и Гагик се заловиха да поправят старата врата. Те вплетоха жилави клони между старите летви, потегнаха я, а после я залостиха отвътре с голямо дърво.

— Ха нека идва сега — каза Ашот със задоволство. — Нека се опита да се вмъкне при нас!

В пещерата настъпи спокойствие. На огъня вреше „пилешка“ супа, по стените висяха гирлянди гроздове — защо да се предават на мрачни мисли? А и свирката на Хасо днес звучеше така нежно, така весело, че прогонваше всяка мъка и страх.

Така прекараха вечерта. Дори плетоха кошници, за да убият времето. Пред тях беше дълга нощ, а не им се спеше. И Ашот реши да посвети вечерта на разкази за прилепи — за тях той знаеше много интересни неща. Донесе един прилеп от дъното на пещерата и започна своя „доклад“.

— По-рано това животно всявало страх в селата. Мнозина вярвали, че прилепът сваля шапките на хората, а някои дори твърдели, че смуче кръв от децата. И досега все още овчарите се плашат, когато прилепи придружават стадата им на връщане от паша.

— Да — потвърди смутено Хасо, — когато се появяват, аз и баща ми държим здраво калпаците си.

— Няма защо. Цялата работа е там, че след стадото хвърчат цели облаци комари, а прилепите се хранят с комари — обясни Ашот.

— Заради комарите ли летят след стадото? — учуди се Хасо. — Значи, напразно сме се тревожили?

— Разбира се! Прилепите, ако искаш да знаеш, са наши приятели. Те чистят градините и нивите от вредни насекоми.

— Горките ни приятели! — възкликна съчувствено Гагик. — Ние приятелски ви избихме и пак така приятелски ще ви изядем!

— Но при нашите условия ние че можехме да постъпим другояче — неразбрал шегата, възрази Ашот и продължи обясненията си: — Тези животни са млекопитаещи, крилати, летящи. Погледнете как всичко при тях е приспособено за летене. Тялото е мъничко, но поради широките ципи, които го свързват с крилата, изглежда голямо. А ушите? Какви са грамадни и тънки! Затова този вид прилепи се наричат дългоухи. Ципите им помагат да се държат във въздуха. Нещо подобно на онази жена, която не се убила благодарение на широките си фусти — помните ли какво ни разказа Гагик?. На прилепа са особено нужни тези „парашутни приспособления“ — женската носи постоянно малкото си и дори го кърми, докато лети.

— Няма що, хубаво си е подредила живота! — додаде Гагик.

— Слушай, не ми пречи! Нека разкажа…

— А ти откъде знаеш всичко това? — усъмни се Саркис.

— Но нали ни е ръководител на кръжока на младите природолюбители! — каза усмихната Шушик,

— Това е вярно — потвърди сериозно Ашот. — Аз чета много, питам баща си, други ловци. Те познават много добре природата. Бях чел някъде за един опит, а след това и сам го направих. Баща ми веднъж донесе от гората такъв прилеп. Аз опънах в стаята от стена до стена много конци — получи се истинска паяжина — и след това пуснах прилепа. Той започна да лети между конците, и то толкова ловко, че не докосна нито един!… Хванахме го, вързахме му очите и какво мислите? Не закачи нито един конец дори с края на крилото си.

— Как така — без да гледа? — попита Саркис и без малко да добави: „Не ни ли ментосваш, а?“, но навреме се усети и дори съжали, че заподозря Ашот в лъжа.

— Да! Без да вижда конците, прилепът ги заобикаляше — такова силно осезание има! Той чувствува предмета от разстояние.

— Брей! — смая се Хасо.

Ашот остана доволен от впечатлението, което предизвика неговият разказ. После съобщи, че прилепите живеят на цели колонии. Те населяват пещерите, пустите църкви и сгради, като висят по таваните и сводовете винаги с главата надолу. Така се чувствуват по-добре.

— Кажи си го направо — извръщат се наопаки като дяволите — изказа мнението си Хасо.

— А дяволите наопаки ли са извърнати? — усмихна се Ашот. — Как така?

— Н-не зная — смутолеви овчарчето. — Но тате казва, че петата им е отпред, а пръстите отзад…

Децата се засмяха в един глас.

— А какво още разказва баща ти за дяволите? — заинтересува се Ашот.

— Казва още, че когато хората пият вода на тъмно, дяволите ги потупват по тила.

— Аха, ти затова си криеш тила с ръка, когато пиеш вода! Ама че си хитър! А нас не предупреди, та и ние да се пазим!… И какво друго още? — взимаше го на подбив Гагик.

Хасо знаеше, че другарите го разпитват само за да се посмеят, но това не го спря.

— Казва още — нощно време дръж ножа отворен, за да не се приближават: стоманата побеждава злото…

— Всичко това са празни приказки, Хасо, не им вярвай — сериозно и твърдо заяви Ашот. — Никакви дяволи няма и не е имало. Нали знаеш: ние и нож не вадим, и всеки ден пием вода гологлави, а къде си видял поне един дявол? Защо не се показват?… Но да оставим това. Искате ли да ви разкажа още нещо? — И без да дочака отговор, продължи: — Прилепите живеят на колонии. Един руски зоолог — мисля, че името му беше Сатунин — преди шейсет години наблюдавал живота им у нас, в долината на Аракс. В една пещера този учен наброил няколко хиляди прилепа. В Грузия, в старата катедрала на град Мцхети, се оказали девет хиляди… Хората просто не знаели как да ги изгонят от храма. Пречели на богослужението.

Девет хиляди?… — смая се Гагик. — Ако сметнем, че всеки тежи по петдесет грама, получават се четиристотин и петдесет килограма! Ох, защо този храм е толкова далече от Барсовата клисура? Чудесно щяхме да си прекараме!…

Ашот разказа на другарите си как майката пази малкото си; повива го в ципите си и го кърми така, че никой не вижда.

— А прилепите имат страшен апетит. Същият този учен дал веднъж на прилеп, голям почти колкото майски бръмбар, четиридесет мухи и една пеперуда. Чак тогава прилепът се наял и заспал.

— Нека си ядат! — извика Гагик. — Ако не бяха лакоми, щяхме да дъвчем само ципи. А така и месце се случва тук-там…

Хасо, уморен от грижите и работата през деня, докато слушаше дългите разкази на Ашот, сладко задряма. И сладки сънища му се присъниха.

… Ето той е извел колхозното стадо на изумрудния планински склон и го е пуснал да пасе, а сам се е излегнал на тревицата и се е припекъл на слънце. А слънцето е такова едно светло и жарко!… Кучето Бойнах, другарят от детските му години, е легнало в краката му, върти опашка и нежно му лиже ръката… Но изведнъж някаква котка, голяма колкото теле, нахълтва сред стадото, сграбчва овца и я отвлича… Всичко става толкова бързо, че Бойнах не успява дори да се спусне след звяра, което всъщност едва би било и разумно. С животинския си инстинкт псето веднага разбира каква е тази страшна котка. Когато тревогата преминава и настъпва тишина, кучето пак ляга в краката на овчарчето и почва кротко да лиже ръката му.

Бойнах съвсем не изглежда натъжен, че е умрял. Очите му са такива едни добри, умни… „Бойнах джан, нали не си вече на този свят?… Или наистина си жив?“ — мисли насън овчарчето и от очите му текат сълзи от радост. Прегръща рунтавия си приятел, а той го гледа нежно и тъжно…

— Бойнах джан, братко мой! — вика Хасо и се събужда от собствения си глас. От очите му все още се леят сълзи и се стичат по хлътналите му бузи. — Бойнах — все още сънен, повтаря Хасо.

Другарите го гледат с умиление. Те чуват как Хасо вика кучето си насън и разбират мъката му…

Но ето че най-после Хасо дойде на себе си, разтърка очи. Никой дума не му каза.

* * *

Наближаваше полунощ. Огънят в огнището гаснеше и Шушик започна да клюма.

— Да спим! — каза Ашот. — Утре още от сутринта ще отидем да берем грозде.

Ала на другия ден те дълго не се решаваха да на пуснат жилището си от страх, че звярът може да се крие някъде наблизо. Този страх измъчваше най-много Хасо: суеверното овчарче беше убедено, че не току-така му се е присънил сънят.

До обяд децата седяха в пещерата, а после не се стърпяха и решиха да отидат за дърва.

Ударите на брадвата, шумът от падащите клони, войнствените викове и песни — всичко това им поддържаше духа: звярът няма да дойде при хора, които секат дърва!…

Сменяйки се един друг, те работеха с ръждивата тъпа брадва, цепеха дървата надлъж и ги мъкнеха в пещерата.

— Уф! Това брадва ли е? Дъвче като беззъб бик!. Няма вече да сека дърва! — възропта Гагик.

— Ех, тия хлапета! Мислят, че само със сила става! — отправи упрек Шушик. — А не можете ли да наточите брадвата? Нали ако е остра, три пъти по-бързо ще приготвите дървата?

— Тя е права… Саркис, иди да донесеш от ковачницата точиларското колело — усмихна се Гагик.

И наистина, с какво можеха да наточат брадвата?

— Почакайте, ей сега ще донеса истинско точило! — удари се по челото Ашот. — Как по-рано не сме се сетили? Е, как мислите, къде в Барсовата клисура има залежи от точиларски камък?

— Може ли да се наточи с дяволски нокът? Зная къде се намира.

— Не, Саркис, в природата само водата може да оглади такива кръгли или овални камъни, каквито ни са нужни. В течение на векове наред тя оглажда камъните. Да отидем да видим в коритото на потока.

И наистина децата намериха там няколко кръгли камъка и ги донесоха в пещерата.

— Това е работа само за недъгави, дайте на мене — протегна ръка Саркис.

Взе един гладък базалтов камък и започна да работи.

— Добре тогава, ти точи, а ние през това време ще отидем за грозде. Дърва ще сечем, когато брадвата стане остра.

— Не остра, а истински елмаз! — усмихна се Саркис. Другарите му се засмяха: я гледай — Саркис се опитва да разговаря в духа на Гагик!

* * *

Скоро в лозето запуши огън.

Децата откриха сред лозите следи от някакъв четирикрак крадец, свикнал да се вмъква тук. Той изравяше с лапи от снега сладките гроздове и ги изяждаше. Ашот застана нащрек. Вгледа се в следите и забеляза, че животното има много дълги нокти.

— Ами че това е същият онзи язовец, който изплаши Саркис! — извика той. — А как мислите, защо не спи? Язовецът също заспива зимен сън.

— Види се, не е толкова глупав, че да изпусне такова грозде — каза Гагик.

Без сам да съзнава, той прецени правилно поведението на язовеца. Ашот обясни, че някои животни заспиват през зимата поради това, че не могат да си намерят храна. А щом в лозето има още грозде, защо язовецът ще заспива?

Така или иначе, животното настрои децата против себе си. Дали защото посягаше на продоволствените им запаси, или за нещо друго, но те намразиха бедното животно.

— Трябва да намерим този негодник, да му одерем кожата, да я натъпчем с трева и да направим възглавница за Шушик — скърцаше със зъби Гагик.

Децата тръгнаха заедно по следите, оставени върху снега, и се спряха до купа камъни при сипея.

Тук, под скалата, язовецът беше изтръскал върху пясъка снега от лапите си и се беше скрил в камъните.

— С дим ли ще го изгоним? — попита Хасо.

— Не, по-добре само да запушим здраво дупката — нека стои в леговището си и спи — предложи Ашот и незабавно затисна входа с такъв камък, че и пет язовеца не биха го помръднали.

— Сега вече всичкото грозде е наше! — зарадва се Гагик. — Ще го оберем, ще го накачим в пещерата и цяла зима ще си ядем…

Когато, натоварени с грозде, децата се върнаха от градината, Хасо струпа накуп гроздовете в един ъгъл на пещерата.

— Нека стои тука — каза доволен той.

— Чакай, Хасо, ти нищо не разбираш от лозарство — забеляза Гагик. — Гроздето никога не се струпва така, защото се разваля. Трябва да се накачи.

От децата сигурно само овчарчето не знаеше как се пази гроздето, а за другите, израсли в лозята, това беше добре известно.

Децата взеха няколко тънки клона, окастриха ги и по оставените чепове изкачиха гроздовете. Забиха в стената колчета и сложиха на тях клоните с гроздовете. Пещерата заприлича на истински маран^[1]. Гагик се отдръпна малко назад и с ръце на кръста, се залюбува на големите гроздове, по които се преливаха всички багри. Те ухаеха тъй примамливо! „Ще бъдем истински глупаци, ако оставим толкова грозде и си отидем на село“ — помисли си той и каза:

— Ще оберем всичкото и ще го накачим все така. Ала радостта му не беше за дълго. Когато след малко стана, за да откачи за Шушик няколко по-хубави чепки, той забеляза, че от гроздето е потекъл сок.

— Ох, да се не знае макар! — възкликна момчето. —

Гроздето е замръзнало и започна да се разваля — тече!…

— Да, ципата се пука, понеже зърната са замръзнали — потвърди Ашот. — Жалко, че не ще можем да го запазим. Какво да направим?

Настроението явно се понижи: ето на, имат вече продукти, а не могат да ги запазят! Какво нещастие!

— В моята чутурка се роди гениална мисъл! — съобщи Гагик. — Да изстискаме гроздовия сок, да напълним делвата и да я оставим на студено място. Ще имаме гликоза, тоест двигател, който ще ни помогне да се измъкнем на свобода! Пий — и хващай лопатата!…

Не може да се каже, че предложението беше неразумно. Но децата, пък и сам Гагик. със съжаление изстискваха, мачкаха чудните гроздове. Просто жалко, че със собствените си ръце трябваше да унищожават такава красота…

Когато в пръстеното гърне имаше вече малко сок, Хасо попита плахо:

— Хушке Шушик, пие ли ти се? Искаш ли?… — И погледна гузно Ашот.

— Пие ми се, но няма вода…

— А това какво е? Пий вместо вода… — показа той делвата и пак погледна боязливо водача.

— Налей, налей — съгласи се Ашот, — нека пие. — И по устните му мина лека усмивка.

— Как така? Защо? — смути се момичето. Но толкова й се пиеше шира, каквато майка й винаги правеше по време на гроздобера, че макар и да се стесняваше сръбна малко. Можеше и още да си поиска, ако знаеше какво удоволствие щеше да направи на своя побратим кюрд…

За два дни Гагик изработи още два глинени съда — някакви дълбоки гърнета с широки гърла, а пък тесни по средата. Не можеше другояче.

— Какво да правя — няма грънчарско колело, няма инструменти… — ядосваше се самоукият грънчар.

* * *

По негово предложение наляха получения сок в тези нови, добре изпечени съдове.

— Ох-ох-ох! И вино вече си имаме! Не живот, а рай — истински рай, за какъвто са мечтали само нашите прадеди, а не им е идвало на ум, че той е тук, в Барсовата клисура! — изпадна във възторг Гагик. — Яж шишкебап, пий вино — радваше се той. — Трябва да си луд, за да се върнеш сега на село… Ашот, сложи тази делва по-далечко от огъня, нека се запази, сладка… От нея ще пием сок като гликоза. А другата, дай по-близо: ще почне да кипи, ще стане вино и ще ни спасява от студа…

Ето че животът им се нареждаше и зимата в Барсовата клисура съвсем не беше така страшна, както им се струваше по-рано.

Едно само тревожеше от време на време децата: по всичко личеше, че барсът не беше напуснал клисурата

Хасо намери кости от коза, съвсем наскоро разкъсана от звяра. За този случай той разказа само на Ашот и двамата дойдоха до заключение, че „мирните времена“ съвсем не бяха настъпили, а това беше само временен отдих.