Вахтанг Ананян
Пленници на Барсовата клисура (59)

ЧEТВЪРТА ГЛАВА

Защо отшелникът е трябвало да направи със „светите“ си крака още една пътека

Тридесет и осмият ден…

През пролуките на старата врата блесна светлина. Обитателите на пещерата се събудиха и погледнаха тъжно угасналия огън.

Колко хубаво беше вчера! В един от ъглите на пещерата имаше цял куп от „пилетата“ на Гагик, в пръстената делва кипеше ароматичният гроздов сок в очакване да го опитат и с възхищение да мляснат устни

От всичко това днес нищо нямаше Нямаше го гроздето, което светеше с всички цветове на дъгата. Нова безмилостна сила лиши неочаквано децата, от всичко, с което се бяха запасили за зимата. Къде да отидат сега, какво да търсят? В Барсовата клисура бяха изчерпани комай всички продоволствени запаси. И децата седяха с наведени глави. Нямаха дори желание да разпалят огъня, нито да приготвят каквото и да е за зимата.

В един ъгъл беше оставена глината, предназначена за печка, в друг — пръчки за кошници. Но на вратата пак тропаше гладът, пак трябваше да се мисли за прехраната.

— Да отидем да потърсим нашите изчезнали „пилета“ — предложи Гагик.

— Добре — съгласи се Ашот. — Те не са отишли много далече. Сигурно са се сгушили някъде наблизо,

— Ами мечката? Ами барсът? — попита Шушик.

— Мечката е избягала от клисурата, а барсът отдавна не се вижда. Сигурно и той е избягал — външно спокоен отвърна Ашот, стана и разбута купчината камъни, които беше наредил до вратата, преди да си легне.

Той надникна предпазливо от пещерата. Навън беше светло и студено. На върха на барикадите стояха на пост поставените вчера пазачи-плашила. Ашот ги погледна и горчиво се усмихна.

После, придружен от Хасо, той излезе от пещерата. Също като някои опитни, предвидливи ловци момчетата огледаха всичко наоколо и като не забелязаха нищо подозрително, върнаха се да успокоят другарите си.

— Вероятно са избягали — каза убедително Ашот. — Димът прогонва всички зверове… Тръгваме ли?

— Мене ме оставете на мира — избухна внезапно Саркис. — Стига толкова!…

Той седна. В полумрака на пещерата очите му горяха неестествено, а голямата му глава се клатеше като махало на тънката шия.

— Какво се е случило? — учудено попита Ашот.

— Нищо… Остави ни спокойно да си умрем! — И Саркис така невъзмутимо се изтегна в своя ъгъл, че беше немислимо да го вдигнат.

Гагик почука с пръст по челото си. „В ред ли е горният му етаж?“ — питаше погледът му.

Ашот сви рамене в недоумение. Неочакваната промяна в повелението на Саркис го накара сериозно да се замисли: дали отново се проявява лошият характер на момчето, или нещо друго се крие тук?…

— Тръгваме! — изкомандува отново Ашот. Всички станаха и само Саркис не се помръдна от мястото си.

— Оставете ме на мира! — закрещя отново той, макар че никой не го безпокоеше.

На излизане Ашот със силен и ясен глас каза на другарите си:

— Не бойте се, няма да загинем…

— В природата изобщо нищо не се губи — философски отвърна Гагик, но гласът му звучеше тъжно. Най-много да станем плячка на зверовете… Няма да загинем, разбира се, само ще се видоизменим.

— Остави тези мрачни шеги — твърдо каза Ашот. — Ако легнем и започнем да хленчим, то се знае, че и на зверовете можем да се предадем. А ако действуваме, ще оцелеем…

Саркис кривеше раздразнено лицето си и разравяше трескаво клоните, на които лежеше. После се обърна по корем, започна да дращи с нокти и да лиже земята.

— Сол, малко сол! — замоли се жално той.

Сол?… Ето каква била работата! Солта беше за тях мечта. За шепичка сол биха дали половината от живота си. Дори само думата „сол“ предизвикваше у децата такива силни рефлекси, че им течаха слюнки, а стомасите им конвулсивно се свиваха. Сол! И как не са знаели досега, че това е най-скъпото нещо на света, че то е животът!…

— Потърпи, Саркис, и сол ще намерим — опита се да успокои момчето Ашот, но и сам не вярваше на думите си.

— „Потърпи“! — избухна Саркис. — Омръзна ми да слушам християнските ти проповеди, до гуша ми дойде! Ти си виновен за всичко! — Той се понадигна и впи горящ поглед в Ашот. — Уби ни ти, уби ни!…

Саркис падна на постелята си и започна да се гърчи.

Ашот наведе тъжно глава. Наистина той беше причина за всичко. Но ще намери, длъжен е да намери начин да спаси другарите си.

— Да тръгваме — каза той бодро, сякаш изходът беше вече намерен. Но до вратата се спря, размисли и, изглежда, измени решението си.

Ашот говореше така спокойно и уверено, че вълнението, обхванало децата, се поуталожи.

— Оставяте ме сам, че да дойде мечката и да ме изяде, така ли?… Предатели! — извика Саркис, скочи, изтича до вратата на пещерата и се спря объркан.

— Шшт! — Ашот сложи пръст на устните си. — Мечката ще чуе…

Саркис млъкна и пак легна.

Децата слязоха в лозето. Тук накладоха огън, като гледаха да дими по-силно. После се заловиха да търсят грозде. Но снегът беше дълбок и задачата се оказа трудна, а резултатите — нищожни. Криво-ляво изровиха няколко грозда и ги изпратиха по Гагик в пещерата.

Гагик вървеше и целият трепереше. За да си дава кураж, той размахваше горящата главня, а другарите му помагаха с виковете си, като мислеха, че така ще изплашат зверовете, ако те все още се крият някъде из клисурата.

След като поскитаха доста по снега и измръзнаха, Ашот и Хасо също се прибраха в пещерата.

Гагик ги чакаше на прага. Момчето изглеждаше неспокойно.

— Какво се е случило? — попита Ашот.

Гагик намигна тайнствено и посочи с глава към Саркис. Той седеше на постелята си. лапаше лакомо гроздето и непрекъснато повтаряше: „Сол, сол!…“

Всички утихнаха, умислиха се, станаха раздразнителни. Шушик имаше главоболие.

Ашот си спомни, че всеки път, когато баща му тръгваше на лов, сипваше сол в манерката си за вода. „Солта поддържа силите на човека“ — казваше той.

И действително непоносимата немощ, обхванала децата, се дължеше и на недостига на сол. Запасите в организма се бяха изчерпали.

„От това човек може и да умре“ — помисли си Ашот, но каза високо:

— Нима не знаете, че във всяка храна, която ядем, има сол? И в прилеповото месо, и в шипките, и в корените.

Той се мъчеше да поддържа духа на децата, но чувствуваше, че новата, непредвидена опасност е много голяма и че не може да се преодолее нито със смелост, нито с търпение.

Да, те бяха понесли много несгоди, но липсата на сол беше, изглежда, най-непреодолимото зло. Организмът не можеше да се справи, това личеше особено ясно от случая със Саркис. И въпросът със солта при тежките условия на живот изпъкваше с цялата си острота пред децата.

Какво да се прави? Солта не е плод, че да я намерят по храстите. А и кое от децата можеше да каже къде в Барсовата клисура се намира сол, щом като в цяла Армения няма нито една солна кариера.

Сол!… Всичко друго, което досега беше вълнувало децата — барсът, мечката, храната, — всичко остана на заден план.

— Деца — възкликна Гагик, като се чукна по главата, — хрумна ми гениална мисъл. Задавали ли сте си въпроса откъде е вземал сол чичо отшелник?…

— Е?…

— От солните залежи.

— Къде са тези залежи?… — подскочи Саркис.

— Къде ли? Под скалите. Сами размислете: къде са се образували заобикалящите ни варовикови скали? В морето. Къде се образува сол? Също в морето. Виждали ли сте солните кариери, когато сте ходили на екскурзия в Нахичеван? Те всички се намират до варовикови хълмове. Когато е пресъхнало морето, то е оставило тук варовик и сол. Трябва да намерим тази сол. Ще я намерим и ще я ближем като овцете…

— Е, да предположим, че в клисурата има сол — каза Шушик. — А как ще я намерим?

— А как я е намерил отшелникът? Трябва да търсим! И после: какво според вас е пиел отшелникът?

— Топил е сняг и е пиел — каза Шушик.

— А през лятото…

— През лятото сигурно е намирал някъде вода. Да отидем и ние да я намерим. Тукашната вода непременно има много сол.

Всички станаха. Щом тук е живял човек, щом са идвали тука кози, значи, някъде, в някое кътче на клисурата, обезателно има вода!

— Още една светла мисъл — сложи пръст на челото си Гагик. — Ако в клисурата има вода, отшелникът трябва да е направил пътека до нея със светите си нозе.

— Браво, това наистина е светла мисъл! — зарадва се Ашот и тупна Гагик по гърба. — Не глава, а същински извор на мъдростта! Наистина: ако човекът е живял тук, да речем, десет години и всеки ден е ходил за вода, значи, е ходил поне три хиляди пъти. Още толкова пъти се е връщал назад. Не е ли ясно, че от прага на пещерата до водата той е напра…

Ашот не се доизказа. Желанието да намери сол пламна с такава сила в него, че заглуши всички други стремежи и чувства — глад, страх. Цялото му същество жадуваше да намери сол.

Ако не намерят сол, след някой ден и друг всички са застрашени от същото безумие, мислеше Ашот, като гледаше помътнелите очи на Саркис.

Той стана решително. Хасо и Гагик също станаха.

Когато минаха през Южната барикада — така нарекоха децата грамадата камъни, струпани в началото на коридора, — Ашот се спря и започна да разглежда внимателно пътеката, която водеше към лозето. Тук той забеляза, че от нея се отклонява тясна пътечка и отива надясно, някъде надолу.

— Гледай, Гагик! Това е пътечката за извора, за който ти говореше — каза той и като се закани с главнята на невидимата мечка, тръгна по едва забележимата пътека. Другарите вдигнаха ужасен шум и го последваха.

Пътечката минаваше между камъни и храсти, спускаше се надолу, завиваше надясно и се насочваше към една от скалите, които затваряха Барсовата клисура от запад. Тази ръждива скала беше издадена като коляно, което през цялото време скриваше от нашите деца онова тайно кътче от клисурата, където някога отшелникът е ходел всеки ден. Те завиха много предпазливо край издатината на скалата, тъй като вляво на пътеката беше онази пропаст, където се спускаше потокът, преди да излезе от клисурата. И изведнъж пред тях се откри непознато дере. На дъното му като сребърна лентичка блесна вода.

— Извор, извор! — възкликна възторжено Гагик и хукна напред.

След него радостно се спуснаха Ашот и Хасо.

Този извор обаче беше много необикновен. Той изтичаше от пещера и веднага пак влизаше в пукнатина на скала. Водата се вливаше в своеобразна крива „вана“, чиито краища бяха покрити с жълтеникави висулки.

— Сол! — извика Ашот.

Смята се, че солта не мирише, но колкото и да е чудно, още преди да дойдат до извора, децата почувствуваха замайващата й миризма. Така я долавят и козите, които постоянно имат нужда от сол.

Тримата приятели заобиколиха извора от трите страни, коленичиха и започнаха трескаво да лижат покритите му със сол брегове. Те гребяха с шепи вода от извора и колкото повече пиеха, толкова повече се настървяваха на солта.

— Стига! — откъсна се най-после от извора Ашот. Хасо се изправи неохотно, продължавайки да облизва солените си устни.

— Гагик, ти забравяш нашата уговорка — каза Ашот, като го виждаше, че все още продължава да пие.

Ашот се страхуваше да не би такова количество сол да погуби другарите му, цял месец лишени от нея.

Децата се отдалечиха и седнаха на камъните, нарочно с гръб към извора. Но и така те чувствуваха примамливата му сила. С всеки нерв и с всяка клетка на организма си те усещаха оздравяващото действие на това чудодейно вещество — солта.

Децата седяха дълго така и постепенно започна да ги обхваща чувство на удовлетвореност. Така е и с хора, дълго страдали от жажда. Пият, пият, а все не могат да се напият! Но след като мине известно време, водата вече не ги влече…

— А сега трябва да помислим за Шушик и Саркис — каза Ашот.

— Аз ще им занеса — предложи Хасо.

Гагик също зина да се обади, но си спомни за мечката и нищо не каза. В него пак започна вътрешна борба. Като се упрекваше в себе си в безволие, той скочи решително, отчупи голяма солена висулка и… закрачи с нея към пещерата.

Ашот и Хасо се спогледаха.

— Ти взе много, остави половината! — викна Ашот.

Гагик се подчини мълчаливо. Той беше чувал, че хора, които дълго време са гладували, не бива изведнъж да ядат много. Сигурно същото се отнася и за солта. Но дали няма да дойде мечката в пещерата?…

Момчето неволно се озърна. Другарите не се виждат. Ужас! Всъщност по-добре, че ги няма, та да не го видят как се страхува. Но нима се страхува? Не! Да не би да е Саркис, синът на Баруйр…

Така, като си даваше сам кураж, Гагик вървеше предпазливо напред, промъкваше се почти пълзешком между храстите.

Но изведнъж нещо изшумоля и той се спря. Сърцето му заби лудо.

Той направи още няколко крачки напред и пак чу шума. Кръвта биеше в слепите му очи, студена пот се появи по челото му, краката му се подкосяваха. Възмутен от собствената си страхливост, Гагик си наложила продължи пътя и малко по малко стигна до стълбата. Тук той се обърна, закани се някому с юмрук и с твърдата крачка на уверен в силите си мъж се качи горе.

Сърцето му преливаше от радост. Днес сам-самичък мина по места, „гъмжащи от мечки и барсове“, убеждаваше сам себе си Гагик, като дори преувеличаваше. Ако чуе майка му, няма да повярва, няма да повярват и другарите му на село. Ех, защо не бяха тука!…

— Саркис, чуваш ли, донесох ти сол! — още от вратата извика Гагик.

— Сол!… Сол!… — прозвучаха едновременно два гласа — единият рязък, момчешки, другият тънък и жаловит.

И преди още Гагик да е успял да се похвали с опасното пътешествие, парченцето сол беше изтръгнато от ръцете му… Седнала до огъня, Шушик ближеше полученото парченце, смучеше го, хрускаше го със зъби. А Саркис като луд подскачаше и викаше непрестанно:

— Сол, сол, сол!…