Вахтанг Ананян
Пленници на Барсовата клисура (40)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Лошото идва безшумно

Двадесетият ден от живота на децата в Барсовата клисура беше ознаменуван с две неочаквани събития. Едното беше незначително, но радостно, а другото — ужасно.

Ще ги разкажем поред.

Сутринта, щом станаха, децата се заеха най-напред с болните. Състоянието на Саркис се беше подобрило — отокът на крака бе спаднал, но самозваният лекар се произнесе, че трябвало още да лежи.

Запариха останалите от вечерта малинови коренчета и дадоха на болните да пият чай, а след това Ашот, Гагик и Хасо излязоха от пещерата. Бойнах, куцукайки, се помъкна след децата.

Момчетата претърсиха всички храсти в Къпинака, но не намериха червенушки: изплашени от тях, птиците бяха напуснали обикновеното си жилище.

От Къпинака Ашот и Гагик отидоха в Дъбравата. Тук с ръце, крака и пръчки преобърнаха изцяло шумата с надежда, че ще намерят под нея желъди, но, уви, старанията им бяха напразни!

Денят беше слънчев, топъл. Ако бяха сити, с какво удоволствие биха поработили днес на пътеката!

Децата седнаха под стария дъб и потънаха в мрачни мисли. Само слабото гласче на Шушик, което се чу отгоре, ги възвърна към действителността.

— Защо не работите? — попита момичето. — Излъгахте ли ме?…

Влез си, влез в пещерата и си легни! — извика и Ашот. — Само ще си починем малко и ей сега пак ще отидем да работим… — И той погледна смутено Гагик.

Изведнъж от храстите се чу гласът на Хасо:

— Елате тук, намерих ябълки!

Момчетата се слисаха. Какви ябълки? Че те нито веднаж не бяха срещнали тук диво ябълково дърво…

И все пак Хасо беше прав. Нискораслата дива ябълка се оказа много плодовита. По нея и под нея имаше толкова много ябълки, че момчетата напълниха бързо джобовете си и лакомо заядоха. Попарени от студа, сбръчканите ябълки хрупаха между зъбите на децата, цвърчаха и изпущаха мехурчета.

Хасо напълни калпака си с ябълки и стана. Ще отида при болните.

— Поокуражи ги, кажи им, че сме започнали да работим — пусна го Ашот и изведнъж се досети: защо всъщност седят? Защо не се опитат да разчистят макар и няколко крачки от пътеката?

Чудно! Уж бяха решили твърдо, че най-напред ще се запасят с храна и след това ще продължат работата, а ето, щом само позалъгаха глада, и погледите им веднага се отправиха към пътеката… Така в тъмна нощ инстинктът влече рибата към светлината на факел, запален над реката.

Положението беше отчайващо и децата добре го разбираха. За тях беше съвсем ясно, че сега, уморени и изтощени, те не ще могат да изчистят пътя. Но какво им готви зимата? Ще издържат ли? Ето какво ги тревожеше, измъчваше и подтикваше към непосилен труд… — Да вървим, Гагик…

Ашот стана, прекоси Заешката площадка и се за изкачва по Дяволската пътека. Той, изглежда, окончателно се убеди, че повече не бива да се отлага, защото всяко забавяне би означавало гибел. И докато времето позволяваше, решиха, че трябва да се действува.

Освен това възможността да се измъкнат „на бял свят“ им се струваше доста близка — половината от пътеката беше вече очистена. Ако напрегнат сили, за три-четири дни сигурно ще се справят и с останалото, и тогава — прощавай, Барсова клисуро!

Хасо изтича радостно до пещерата, даде на Шушик и Саркис диви ябълки и пак излезе.

— Шушик! — извика той от прага. — Ашот и Гагик вече работят на пътеката, а аз ще потърся нещо да уловя… Остани до огъня, остани — обърна се той към кучето.

По-рано Бойнах винаги беше послушен, но този път погледна жално овчарчето и все пак закуца след него. Кой знае, може би кучето чувствуваше, че скоро ще умре и не искаше да се отделя нито за минутка от любимия си господар?… Всъщност какъв „господар“! Кучето беше oт детинство още другар на Хасо, заедно с него израсна…

— Бойнах, легни тук, погрей се! — още веднаж заповяда Хасо, когато дойдоха в Дъбравата.

Сега болното псе послуша. Слънцето му харесваше и то с удоволствие легна на сухите, топли листа, сложи глава върху лапите си и затвори очи.

Въоръжен с ластик, Хасо дълго скита из Дъбравата, но не намери никаква птица. Те бяха станали предпазливи и не се вестяваха вече около пещерата.

Когато се върна при кучето, той му подаде в шепата си няколко зърна офика. Бойнах ги подуши, погледна ги тъжно, но не вкуси.

— Ех, Бойнах джан! И да ядеш ли не искаш вече?… — с болка в сърцето попита овчарчето.

То почувствува, че краят на верния му приятел е съвсем близък.

А кучето пак затвори очи и пъхна муцуна в лапите си. Полежа така няколко минути и изведнъж на остри ухо, изтегна шия и се загледа в шипковия храст наблизо. После стана със сетни сили и се приближи, по-скоро допълзя до храста, като викаше с поглед и Хасо.

Овчарчето се приближи, но видя само хилав храст и камъни. Нищо, достойно за вниманието на ловеца! Хасо тръгна да си върви, но дрезгавият лай на кучето го спря.

— Какво има? Къде, Бойнах джан? Къде?… Кучето гледаше камъните пред себе си и се чудеше, че господарят му нищо не разбира.

Хасо се взря по-внимателно в камъните и забеляза, че един от тях е някак особено изпъстрен. Сякаш някаква невидима ръка го беше покрила с кръгчета и квадратчета…

— О, та това е костенурка!… — зарадва се момчето, приближи се до „камъка“ и го обърна по гръб, за да не избяга.

Костенурката беше голяма колкото глава на възрастен човек.

„Виж, това беше добре! Както би казал Гагик, и днес ще преживеем… Само че как ще я извадим от черупката?… — размишляваше Хасо. — Е, Гагик ще измисли нещо!…“

Момчето вдигна костенурката и хукна към другарите си.

Децата го видяха още отдалече, от пътеката. Той вървеше с твърди, уверени крачки и бронзовото му лице сияеше. Не идва, значи, с празни ръце. Щом е тъй, защо да не се понасилят и да хвърлят още двадесетина лопати?…

Снегът пада на бели струи от пътеката в пропастта и радва сърцето на Хасо: скоро, много скоро ще настъпи желаната свобода!

— Ей, момче, да беше я сварил най-напред, че тогава да я донесеш! — зарадва се Ашот. като видя костенурката в ръцете на Хасо. — О, каква е голяма! Земна… Те винаги са по-големи от речните. И как не е заспала още зимен сън? Но може би за нея е раничко.

Загледан в Гагик, който с най-сериозен вид претегляше на ръка костенурката, Ашот се замисли за минута, а после каза сякаш на себе си:

— Чудно… У нас костенурките живеят обикновено в лозята… Откъде накъде костенурка в Барсовата клисура?

— В лозята ли? Защо само в лозята? — учуди се Гагик.

— Заради гроздето. Нали ядат грозде. Значи, и тук има грозде? — размишляваше гласно Ашот и сам не си вярваше.

— Грозде?!… Ами че тук и дини растат по дърветата, не видя ли? — взе го на подбив Гагик.

Но Ашот не отговори. В главата му една след друга възникваха разни мисли, предположения… Щом тук има толкова много врабци, непременно са живели или живеят хора.

— Врабците са все около хората. Ако тук е обитавал човек, възможно е да е имало и градина, с чиито плодове са се хранели костенурките, таралежите… Да, ето и таралежите например! Ами че и те живеят близо до градините…

Като съпостави всичко това, Ашот реши твърдо, че тук някъде сигурно има градина. Още повече, че и ореховото дърво не прилича на диво… Посадено е вероятно от човек.

Докато Ашот така разсъждаваше и философствуваше, Гагик явно губеше търпение. Какво го интересуваше него „взаимната зависимост между явленията в природата“, за което кога трябва и не трябва обичаше да говори Ашот! Щом им е паднало дивеч, защо да не приготвят по-скоро обяда.

— Ашот, трябва да занесем костенурката в пещерата, тук няма какво да я правим — каза нетърпеливо той.

— Добре, вървете, а аз ще поработя още малко.

И Ашот взе отново лопатата в ръце. Предвкусва-нето на обяда предизвикваше у него прилив на енергия, той беше възбуден.

Хасо също реши да остане с Ашот, а Гагик взе ножа му и отиде в пещерата.

— Почиваш ли, Бойнах?… — Той забеляза кучето, легнало на слънце, наведе се и го погали. — Юнак! И днес сме на твоя издръжка. Ела с мене! Не искаш ли? Добре, почивай си. Аз ще ти донеса твоя дял.

Бойнах лизна отпуснато ръката на момчето и едва махна с опашка. Очите на кучето бяха съвсем мътни.

* * *

В пещерата гореше огън, а до него лежеше Шушик. Ами сега как да се справи С костенурката? Без огън ни ма да може. Ах, Шушик спи!… Добре, добре.

За Гагик не представляваше никаква трудност да убие костенурката; но как да извади месото от черупката?…

— Сложи я на огъня, нека долната част на черупката се стопли — посъветва го Саркис. Той обърна костенурката и показа кривите ръбове по долната страна на бронята: — Слоят е лепкав и като го нагрееш, ще се разтопи. Бронята тогава сама ще се разпадне на части.

Гагик се учуди. „Откъде знае Саркис такива неща?…“ — помисли той, но нямаше време да го разпитва. Сложи костенурката върху жарта и скоро в пещерата замириса на печена кост.

Саркис беше прав: сега черупката отдолу на корема на костенурката се поддаваше леко на ножа и се отваряше по шевовете. Гагик я махна като капак на кутия и оголи тялото на костенурката, потънало в жълтеникава тлъстина. Само в краката на животното, къси и дебели, имаше костички, единствени в целия организъм. Черупката и заменя и гръбнака, и гръдния кош.

След около един час приготовления Гагик се развика от прага на пещерата:

— Ашот, Хасо, идвайте, идвайте! Агнешката супа е готова!

Обаче хитростта не успя. Шушик се събуди и като видя празната черупка до огъня, се възмути:

— Варите разни гадости и ги наричате агнешка супа!…

Колкото и да се мъчеше Гагик да успокои момичето, все не успяваше. Едва когато дойде Ашот и разказа колко хубаво нещо е супата от костенурка и че в Европа такава супа се смятала за деликатес, момичето се поусмири. Гагик наистина се усъмни в правотата на разказа. Но Ашот предаваше думите на баща си. А бащата на Ашот стигнал през войната чак до Берлин, прекарал там цяла година и видял как немците и другите чужденци ядат супа от костенурка…

Всичко това беше истина, но… силата на навика е страшна. И само суровите условия на Барсовата клисура — гладът и страхът от гладна смърт, можеха да сломят този навик. И затова всички, с изключение на Шушик, бързо станаха горещи привърженици на месо от костенурки.

Ала в края на краищата и Шушик се предаде. Вкусната месна супа не се нуждаеше от похвала и когато момичето я опита, не каза вече нито дума.

Докато обядваха, Гагик също се впусна в размишления върху необикновената находка.

— Слушай, Ашот, как е възможно това? Уж падна дълбок сняг, а костенурката и таралежът още не са заспали… Защо?

— Наистина падна сняг, но животното усеща, че още е есен. Сигурно по времето чувствува или по това как грее слънцето. Баща ми казва, че има зими, когато до януари не пада сняг, а мечката все пак заспива. Това значи, че тя познава времето не по снега, а по някакви други признаци. Или по инстинкт разбира, че зимата е дошла…

Ашот беше отново в стихията си. Беше сит, пък и говореха на любимата му тема, как ще мълчи! И той се разпали и разказа на другарите си много интересни неща за дивите животни през различните годишни времена.

— Дивите кози например устройват „сватбите“ си в началото на декември, а малките им се раждат през топлите пролетни дни. И това никога не се променя, дори ако завали неочаквано сняг през септември и есента е снежна. Нищо не ги обърква, знаят си те времето. Че нали ако козлетата се появят на бял свят през зимата, ще загинат от студовете…

Обратното явление също не може да излъже козите. Ако до февруари не завали сняг и есента продължи, козите пак ще определят времето си и козлетата също така ще се родят през топлите дни.

— Разбрахте ли сега защо костенурката и таралежът не са заспали? — не без известна гордост попита Ашот.

— И нека не спят, миличките. Аз тези приятели утре ще ги изловя всички — един по един — перчеше се Гагик.

Като се нахранеше добре, той добиваше вяра. Ала не можа да изпълни решението си: непредвидени обстоятелства го принудиха на другия ден да се свре в дъното на пещерата и да стои там с димяща главня в ръце.

Когато децата след обяда пак отидоха на пътеката, а Шушик и Саркис бяха задрямали, спящото край огъня куче изведнъж скочи, подви опашка и се завря ужасено в ъгъла. То трепереше с цялото си тяло, а очите му, устремени към входа на пещерата, изразяваха неописуем страх.

Саркис вдигна разтревожено глава. Проследи погледа на кучето и видя на прага на пещерата отначало две мощни пъстри лапи, а след тях и цялото тяло на някаква огромна котка, преградила входа.

Звярът подуши въздуха, мръдна раздразнено мустаци, задраска с нокти по прага и лениво, но страшно се прозина…

От страх Саркис едва не припадна, но грабна инстинктивно от огъня горяща главня и я запрати по неочаквания гост.

Звярът се отдръпна и изчезна, а Саркис примря, синкавоблед от преживяното…

— Какво беше това?… Какво… — подскочи Шушик.

Но Саркис мълчеше, езикът му беше залепнал за небцето.