Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Пленники Барсова ущелья, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
batekosta (2008)
Корекция
didikot (2008)

Издание:

Вахтанг Степанович Ананян. Пленници на Барсовата клисура

„Народна култура“, София, 1967

 

Превела от руски Мария Дракова

Редактор Зорка Иванова

Художник Христо Нейков

Худ. редактор Васил Йончев

Техн. редактор Александър Димитров

Коректори: Наталия Кацарова, Йорданка Киркова

Обем: 479 стр. Формат: 205×135

Печат: Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (откъс от предговора на Гаро Халрабедян)

ОСМА ГЛАВА

Сполуката и несполуката са родни сестри

Да, този ден щастието наистина се усмихваше на децата. Ала когато духовете се поуспокоиха, те решиха, че тяхната радост е всъщност „телешка радост“. Положението им колкото се беше подобрило, толкова се беше и влошило. Наистина две седмици ще бъдат сити и ще могат търпеливо да чакат, докато Хасо доведе със свирката послушното си „стадо“ от кошарата. А сол и вода имаха в такова изобилие, че биха стигнали за цялото село. За всичко това не можеха и да мечтаят по-рано. Но как да забравят, от друга страна, че съвсем наблизо живеят два страшни звяра? Право казват айкецорци, че сполуката и несполуката са родни сестри.

Сполуката през този ден явно съпътствуваше децата. Но около жилището им не бродеше ли същевременно барсът?

Ще дойде ей сега, ще види, че плячката му е изчезнала, ще се разяри и ще започне да напада едно подир друго децата.

Къде е бил той досега? Откъде е дошъл? Ами мечката? Значи, погрешно смятаха, че е напуснала клисурата. А възможно е да е ходила да си търси леговище за зимата, но не е намерила и се е върнала.

Децата бяха чували, че мечката не напада хора, но все пак кой ще посмее да отиде за вода на извора, щом наблизо обикаля мечката? И от вода ще се откажат дори! А щом барсът се крие в скалите, как ще имат кураж да отидат да примамят овцете?…

И децата дойдоха до заключение, че всъщност са лишени от всичките си придобивки — солта, водата, овцете. Така че рано беше да се радват, рано беше да мислят, че ще могат да живеят спокойно до пролетта.

Зверовете ще ги принудят да стоят в пещерата, храната ще свърши скоро, а от липса на сол ще полудеят. За да се снабдят с вода, ще трябва пак да топят сняг. а в такава „дестилирана“ вода няма и зрънце сол.

Да, както и да го мислеха, едно беше ясно: най-напред трябва да видят как да унищожат или изгонят зверовете от клисурата.

Ашот предложи да запалят много огньове, а след това, въоръжени с димящи главни, с глъч и врява да преминат във верига през планината отдясно наляво. Това ще подплаши зверовете, ще ги подгони към изхода на клисурата и ще ги принуди да избягат.

Планът беше интересен, но Гагик го провали, като обясни, че в това грандиозно шествие могат да вземат участие само трима души. Каква „верига“ ще е тогава?…

В разговори времето мина незабелязано и шишкебапът от козе месо беше най-после готов.

След сития обяд децата се съвзеха напълно от преживените вълнения. Ашот вдигна капана от ъгъла на пещерата и каза развълнувано:

— Това сигурно е приготвено за барса!…

— Че защо му е притрябвал барс на чичо отшелник? Да не би месото му да е ял или кожата продавал? — възрази Гагик.

Шушик мислеше напрегнато нещо, а после, изглежда, си спомни и каза:

— Чела съм някъде, че един отшелник, преди да тръгне на път, вързал на краката си звънчета. Звънът им трябвало да предупреждава всички мравки и буболечки да бягат от пътя му, за да не бъдат стъпкани…

— Това е приказка — засмя се Гагик.

— Не, Шушик е права — застъпи се за момичето Ашот. — Тя искаше да каже, че отшелниците са били добри хора, и това е вярно.

— Разбира се! Ама Гагик оставя ли те да се доизкажеш! — разсърди се Шушик. — Ако отшелникът е бил лош човек, щял е да лови кози, а не зверове, които проливат кръвта им…

— Браво! — възкликна Гагик. — Но аз мисля, че чичо отшелник е вършел добрините си, като си е правил сметка да го приемат в рая. А?…

Другарите се засмяха, но мислите на Ашот бяха заети с друго. „Щом отшелникът е ловил барс с този капан, защо и ние да не го опитаме?“ Та те нямаше да имат нито минута спокойствие с такъв коварен и силен враг наблизо!

Той сподели това с другарите си и като получи тяхното одобрение, пристъпи трескаво към работа.

Какво е необходимо, за да заредят капана? Парче месо и нищо друго. Месо имаха, но капанът беше много ръждясал и в такова състояние не вършеше работа.

Звярът само от миризмата на ръждата ще се изплаши и няма да дойде — обясни Ашот и си спомни, че баща му мажеше желязото с лой. Лойта убива миризмата както на метала, така и на ръждата. Но откъде да вземат? Козлите по време на сватбите и борбите отслабват. Съвсем малко тлъстина остава само около бъбреците и дебелото черво. Ашот намаза капана, дръпна желязната пружина и поклати неодобрително глава.

— Съмнявам се, че ще издържи. Ръждата почти е преяла шийката на десния зъбец.

На капана висеше някакво железце, подобно на котва.

— Това пречи на звяра да избяга надалече. Тази кукичка се закачва за храстите и камъните и го забавя, а по този начин печели време ловецът — обясни Ашот.

— А не можем ли да го вържем за дърво, та барсът да не избяга? — заинтересува се сериозно Гагик.

— Ти пък! Ще измъкне лапата си и ще избяга. Тази котва нарочно се оставя свободна, за да се влачи след звяра — обясни Ашот. Той беше много възбуден — за пръв път през живота си щеше да лови такъв страшен звяр като барса! Въображението му се разпали и уверен, че всичко трябва да стане така, както той смяташе, каза делово:

— Хайде, Гагик, дай парче месо!…

— И дума да не става! — възпротиви се Гагик. — Със сърцето ми зареди капана, но месо не давам! Не ни е до опити…

— Там има още оглозгани парчета — каза Хасо, който досега мълчеше скромно. — Да вземем оттам.

Наистина каква по-добра примамка от тази? На горната тераска, която нарекоха Барсова, се бяха събрали много орли и децата едва ги разгониха с камъни. Но ненаситните птици не бяха оставили нито късче освен някакви огризки около ставите. Децата отсякоха една става, заредиха капана и го заровиха в земята. Навън стърчаха само острите отворени зъбци, засипани със сняг; открита остана стръвта между тях.

После събраха всички остатъци и ги хвърлиха на орлите, за да ги отклонят, а те се върнаха в пещерата.

„Ох, веднаж само да уловим барса и да се освободим от тази клетка! Няма да има по-щастливи хора от нас на света!“ — мислеше си Ашот. Лицето му поруменя, в очите светна пламъче.

— Часовете на барса са преброени — каза той. — Сега остава да си видим сметките и с мечката. Мисля, че ние трябва…

Ашот не се доизказа. Раздаде се глух рев, старата врата на пещерата се разтвори и вътре нахълта… пияната мечка.