Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Пленники Барсова ущелья, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
batekosta (2008)
Корекция
didikot (2008)

Издание:

Вахтанг Степанович Ананян. Пленници на Барсовата клисура

„Народна култура“, София, 1967

 

Превела от руски Мария Дракова

Редактор Зорка Иванова

Художник Христо Нейков

Худ. редактор Васил Йончев

Техн. редактор Александър Димитров

Коректори: Наталия Кацарова, Йорданка Киркова

Обем: 479 стр. Формат: 205×135

Печат: Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (откъс от предговора на Гаро Халрабедян)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Природата не помисли, че децата трябва навреме да се приберат в къщи

— Ето ни в прочутата Барсова клисура! — заяви тържествено Ашот, като слизаше от скалата.

— Ура-а-а! А къде са обещаните от тебе кози? Доведи ни ги де!

— Почакай, Гагик, почакай. Денем козите си почиват в пещерите. После, когато се изкачим горе, ще ти ги покажа.

Седнали на камъните, младите пътешественици разглеждаха с любопитство клисурата, където досега единствено ловецът Арам и другарите му се бяха осмелили да слязат, и то само два пъти.

Клисурата беше разположена сред високи червеникаво-ръждиви скали, подобни на крепостни стени със. зъбци и кули. Отпред тя беше отворена към падина, където всяка пролет буйни потоци с грохот и бучене се спускаха от планинския склон. В процепите на скалите и в подножията им бяха израсли храсти, къдрава папрат и няколко десетки нискостеблени дървета, такива чудновати и криви, каквито виреят само по безводните места. Тези дръвчета се бяха съпротивлявали твърдо на всички бури и ветрове. Техните дебели, жилави корени бяха проникнали дълбоко в пукнатините на каменистата почва и се изхранваха от недостижими дълбочини на земята.

Планинските склонове бяха покрити с коило и пирей, сега вече сухи. На по-влажните тераски и в долчинките пиреят беше толкова избуял, че Бойнах, който тичаше с весел лай из него, не се виждаше дори.

Хубаво зимно пасбище за козите беше тази клисура. Но къде ли утоляваха жаждата си в тези безводни, сухи места? А ето на, следите на всяка крачка говореха, че тук има много кози. Из гъстата трева във всички посоки се виждаха утъпкани пътечки, на места тревата беше съвсем изгазена. Тук животните бяха пасли и почивали.

Тяхното присъствие долавяше с острото си обоняние и овчарчето Хасо, за когото тези миризми бяха обичайни. Та нали дивите кози са прародители на домашните и не се отличават много от тях по вид и миризма.

Когато децата си починаха добре, Ашот стана.

— Хайде сега да потърсим естествени кошари.

По дъното на корито, изровено от краткотрайни пролетни потоци, децата се изкачиха на скалите по задната стена на клисурата. Изкачването беше тежко и отне много време. Тук си починаха малко и пак поеха нагоре по канарите, почти до върховете, набраздени от пътечки-корнизи, където мрачно зееха черните входове на пещерите.

Възбуден от миризмата на козите, Бойнах тичаше неуморно между камъните и бясно лаеше — може би се радваше на свободата, дадена му най-после от Хасо, или пък плашеше животните. А те наистина не изтърпяха присъствието на такъв гост. Няколко кози изскочиха от процепите и побягнаха нагоре по склона на планината. Отпред тичаше старият козел-водач и размахваше огромни, подобни на мечове в ножници рога. От време на време се спираше и извиваше назад глава, сякаш за да провери дали го следват останалите. За миг се заковаваха на място и другите козли и в този момент ставаха прекрасен прицел за ловеца. След тях спокойно вървяха козите. И те току се спираха изчакваха малките си.

Като достигна до планинския зъбер, водачът застана на една издатина и гордо отметна красивата си глава. Той сякаш се подлагаше на куршума.

— Ех, да ми беше пушката! — развълнува се Ашот.

А Гагик издърпа овчарската гега от Хасо и и размаха заплашително срещу козите.

— Вървете си, вървете си, подарявам ви живота! произнесе той с театрален патос.

Другарите му се разсмяха, а Бойнах лаеше настървено и тръпнеше от желание да се спусне след козите. Но де ще ги стигнеш!

— Ах, какви са ловки, какви са силни! — възхищаваше се Шушик.

— А вие забелязахте ли как козите се спират и гледат назад? Разбрахте ли защо? — попита Ашот. Децата мълчаха.

— Сигурно си почиват. Изкачването е било толкова трудно — предположи Шушик.

Каква трудност е това за дивите кози! Стига да поискат, и в миг ще се озоват на онази страна на планината. Козлите се спираха само за да видят дали ги следват козите.

— Да, да, майките на козлетата… — додаде с разбиране Шушик.

— Браво, точно така! Ето на, да не сте казвали, че като са животни, нямат сърце — рече Ашот с тон на човек, добре запознат с тайните на природата.

— Не сърце — поправи го Шушик, — а инстинкт…

— Аз казвам сърце, ти можеш да разбираш инстинкт, твоя работа.

Скачайки от камък на камък, козите бягаха към скалите, които заобикаляха клисурата от изток. Те ту изчезваха в гънките на нарязания от пукнатини склон, ту като едва забележими сиви петна се мяркаха по тесните, също сиви пътечки.

Като видяха, че никой не ги гони, животните се успокоиха, започнаха да хрупат тревичка и само от време на време предпазливо се оглеждаха дали не ги заплашва някаква опасност от тези неканени гости. Но изведнъж те побягнаха и се скриха на отвъдната страна на склона.

— Какво толкова ги изплаши? — учуди се Ашот. — А вие не видяхте ли? Не забелязахте ли как нещо ръждиво се провря там между камъните? като показваше в далечината, измърмори Саркис; от страх той едва си мърдаше езика.

Но колкото и да се взираха, освен мрачните сиви скали децата нищо друго не видяха.

На момчето взеха да му се явяват видения — подигравателно каза Гагик. — Това трябва да е от прекалена смелост… Понякога се случва и такова нещо на смелчаците.

Но Ашот не подкрепи шегата. Той продължаваше да мисли: какво всъщност беше довели козите до такова паническо състояние? В клисурата няма нито вълци, нито ловци… И тогава пак си спомни козела, който му беше отнесъл шапката. „Той не се изплаши от нас… Нещо друго го разтревожи.“

След изчезването на козите вълнението, което беше обхванало децата, се уталожи.

— Е, да продължим — каза Ашот, като не намери отговор на своите въпроси, и се заизкачва по тясната пътечка към върха на планината.

Децата вървяха мълчаливо и все още мислеха за грациозните животни, които току-що се бяха скрили от погледа им.

Гагик се спря и изтри с длан мокрото си чело. И той като всички дишаше тежко.

— Не е ли вярно, Ашот, че да слизаш е много по-лесно, отколкото да се изкачваш? — попита сериозно той.

— Е-ex, ти!… А кой преди малко се перчеше? — усмихна се Ашот. Но като погледна слънцето, реши, че трябва да се връщат. Добре, вече превали пладне. Да слизаме…

Гагик скоро беше принуден да признае, че по тези скалисти места и да се слиза май е не по-малко трудно. Пълничките му крака го боляха, а ходилата му горяха.

 

Децата се спряха до голямата дупка, която се чернееше под скалите. Това беше вход за дълбока тъмна пещера. Изглежда, че от нея някога е текла вода, която бе изровила тук нещо като корито и бе огладила камъните.

— Напролет оттук сигурно изтича извор — побърза да изкаже мнението си Гагик.

— Хубав извор! Я виж какво широко корито — замислено каза Ашот. — Също като речно…

И подът на пещерата беше. целият изровен от водата, а камъните — огладени като на морския бряг.

— Нищо не разбирам — поклати глава Ашот.

Едва забележима усмивка премина по устните на Саркис. Тя сякаш казваше: „Ех, ти! А пък се смяташ за голям естественик! Ха обясни де!“

— Змия, змия! — изведнъж извика ужасена Шушик. И наистина увила опашка около храста, който стърчеше от скалата над входа на пещерата, висеше сива страшна змия — гюрза — с късо тяло и плоска глава.

— С камъни, с камъни!… — завикаха в хор децата.

Те, жители на Араратската долина, знаеха, че гюрзата е най-отровната от местните змии. Всяка година в селото умираха по няколко животни от нейните ухапвания. Затова страхът и възбудата, които обхванаха децата, бяха лесно обясними.

С няколко камъка те събориха змията от скалата и я доубиха.

— Погледнете — каза Ашот, — дори очите й са покрити с кожица. Ето защо змиите не виждат добре.

— Как!? Нима нямат клепачи? Нима не мигат? — учуди се Шушик.

— Не, не мигат. Затова и погледът им е такъв студен, стъклен. Колко хубаво стана, че намерихме гюрза! Ще подарим кожата й на училищния музей… Ай, какви са тези кости? — И Ашот повдигна няколко кости от пътеката. Но тутакси ги хвърли настрана и каза: — Глупости! Кости от дива коза. — И пак тръгна напред.

„Ако това наистина са кости от дива коза, тогава кой ли ще я е разкъсал?“ — помисли си Шушик.

Почакай, Ашот — спря другаря си тя. — Ти грешиш. Тук навярно има вълци.

— Аз да греша?! — пламна Ашот. — Ти как мислиш, орелът не отмъква ли козлета?

Самоувереният му тон не се хареса на Саркис. Много му се щеше неговият „противник“ поне веднаж да сгреши в нещо. Той се върна, вдигна костите, хвърлени от Ашот, и рогата близо до тях и ядосано попита:

— Според тебе орел може ли да нападне такова животно?

Ясно беше, че костите са не от козле, а от голям козел.

Ашот се запъна. Нямаше какво да възрази.

— Сигурно е умрял — смутолеви най-после неохотно той.

Нo Саркис мълчаливо показа следи от зъби върху една кост.

Страхът упорито обземаше децата. Значи, тук, в клисурата, има някакъв звяр?…

— Глупости! Трябва да е нещо отдавнашно — престори се на безгрижен Ашот и като взе от ръцете на Саркис рогата, добави: — И тях ще подарим на кабинета по естествена история… А я колко охлюви и раковини има тук! Събирайте!

— Ашот, ами това какво е? — попита Шушик.

В ръцете й имаше раковина, голяма колкото длан. Ашот взе раковината, погледна я бегло и презрително я захвърли.

— Добър ръководител на млади природолюбители! — отново каза Саркис и вдигна раковината. — Тя е толкова ценна, а той я хвърля.

— Щом е толкова ценна, скрий си я в сандъка — ядоса се Ашот.

Саркис нищо не отвърна. „Какво да говоря с него! Не може да разбере, че щом тук, в тези скали, сме намерили морска раковина, това означава нещо…“

Децата се лутаха по склона и всяко се стараеше да намери нещо особено интересно, някаква рядкост. Ашот се натъкна на две огромни орлови крила и побърза да се похвали с находката си. Гагик намери камък с някакви лъскави люспици по него и уверяваше, че е попаднал на елмазени наноси. Шушик се радваше на раковинки и разни камъчета, а Хасо скришничко й даваше своите „трофеи“: голямо орлово перо, червена човка от яребица… От една пещера той изнесе и подаде на момичето цял букет. Цветята светеха на слънцето с всички багри, но не издаваха никаква миризма, защото бяха… от камък.

— Каменни цветя? Къде ги намери? — смая се Шушик.

Децата я наобиколиха. „Букетът“ минаваше от ръце на ръце и предизвикваше всеобщо учудване и възхищение.

След Хасо всички влязоха в една пещера и се спряха поразени: целият под беше сякаш постлан с пъстър килим. Широк и ярък слънчев лъч проникваше през дупка на свода и изумителният подземен свят на каменните цветя пламтеше и се преливаше във всички цветове на дъгата.

Децата гледаха с учудване и страх този свит, който им се струваше необясним, и се бояха дума да продумат, бояха се да шавнат.

Oт свода на пещерата се спущаха висулки, като ледените. Те също блестяха и светеха. От това този подземен дворец изглеждаше приказен.

Децата се опитаха да откъснат няколко цветчета, но не успяха те като че ли се бяха сраснали с каменните си листенца и стъбълца. А и лесно обяснимо! Тези „каменни цветя“ и „ледени висулки“ не бяха нищо друго освен сталактити и сталагмити, които обикновено се срещат във варовикови пещери. Водата се стича от свода на пещерата, като разтваря и отнася частици варовик, а после постепенно се изпарява. Варовикът остава, натрупва се и образува фантастични фигури.

На излизане от пещерата всички дълго мълчаха. Ашот, навел глава, вървеше замислен. Не искаше да признае дори пред себе си. че не разбира и не може да обясни видяното. и за да прикрие смущението си. той избяга шумно в дола.

— Мушмули! Мушмули!

Докато децата беряха сладки мушмули от ниското дърво, което откри Ашот, Хасо неспокойно се взираше в северните планински върхове, където се събираха облаци. Вдигнал глава, той пое въздух през носа си, като че ли по миризмата искаше да разбере нещо. А въздухът внезапно захладня. Жълтите листа по храстите почнаха жално да писукат, като осиротели птиченца. В предчувствие на нещо лошо овчарчето се осмели да подкани другарите си.

— По-бързо, по-бързо, вече е късно! — извика то. Но децата така се бяха увлекли в мушмулите, че не обърнаха внимание на предупрежденията на Хасо. А когато изядоха всичко по дръвчето, Ашот дори каза:

— Кой знае дали друг път ще дойдем в Барсовата клисура. Я да видим дали тук няма още — нещо.

Хасо погледна Бойнах, който тичаше неспокойно. За момчето беше ясно, че кучето със своя тънък инстинкт долавя промяната на времето. На пасищата Бойнах винаги беше барометърът на овчарчето. А и самият Хасо предчувствуваше, че приближава буря. Той предупреди още веднаж другарите си, но те продължаваха да се щурат по склоновете. Впечатленията бяха толкова много, че децата не забелязаха как свърши късият есенен ден и слънцето залезе зад Голям Арарат.

Всички се скупчиха на едно място и насядаха по камъните. Зачервените им от вълнението и свежия въздух лица ярко горяха в лъчите на залязващото слънце. Планинският вятър рошеше косите им, развяваше черните ресни по високото чело на Хасо. Колко хубаво им беше тук, в широките обятия на природата! Каква прекрасна почивка!

Всички останаха доволни от днешния ден и бяха благодарни на Ашот нали той им показа чудната Барсова клисура!

— Да тръгваме! изкомандува Ашот. — Време е да се прибираме!

Но децата не бяха успели още да се спуснат на дъното на клисурата и да излязат на пътеката, която трябваше да ги изведе до селото, задуха вятър, и то толкова силен, че те се принудиха да спрат. А трябва да кажем, че за да се търколиш от Дяволската пътека в пропастта, съвсем не беше нужен силен вятър — и слаб беше достатъчен. Нямаше как, трябваше да се изчака.

Децата приседнаха на каменния корниз с надежда, че най-после на вятъра ще му омръзне да духа и ще утихне. Но той все повече и повече вилнееше, бучеше, ревеше, събаряше жълтите листа от храстите и дърветата, засипваше с тях пролуките в скалите, измиташе всички склонове и пътеки.

— Освобождава място за снега — плахо каза Хасо и думите му всяха смут в сърцата на децата.

Всеки друг можеше да сгреши, но не и Хасо!

Няколкото минути, прекарани на студения вятър, се сториха на децата цяла вечност. Скалите, които през деня при ярките слънчеви лъчи приличаха на златни замъци, сега станаха мрачни и страшни. В клисурата мъглата все повече се сгъстяваше, натежаваше. Бурята вилнееше.

Стадо диви кози изскочи иззад скалите, профуча изплашено край децата и се понесе към изхода на клисурата. Последната коза се застоя за миг на завоя на Дяволската пътека, погледна потъмнялата Барсова клисура и се скри зад склона.

И козите дори избягаха. Това беше лош признак, „Ако завали сняг, ще бъдат принудени да останат тук, затова сигурно бягат“ мярна се в главата на Ашот и от тази мисъл му стана горещо.

— Вятърът няма да спре! Ставайте, да вървим, нека се опитаме да се измъкнем — скочи от мястото си тон

В същия миг от скалата се откъсна камък и с грохот се търколи в бездната. Кичестата еличка, която се подаваше от пукнатината, се навеждаше със стон до земята.

— Седни. — Шушик дръпна за палтото Ашот. — Седни, инак вятърът ще те отнесе в пропастта.

Но Ашот не се предаваше.

— Да вървим — настояваше упорито той. — Хванете се за ръце, здраво… Така. А сега тръгвайте един подир друг.

Децата станаха с мъка, проточиха се във верига и предпазливо тръгнаха. Но не направиха и двадесет крачки и спряха. Тук пътечката се стесняваше и за да не полетят надолу, трябваше пак да седнат.

Какво да се прави?

Ашот огледа внимателно склоновете на планината. Той търсеше някаква пещера, където биха могли да се скрият. Наблизо обаче нищо не се виждаше.

— Да се върнем назад — каза той.

Но никой не мръдна от мястото си — изкачването беше страшно. Притъмня още повече. Една непредпазлива крачка — и можеш да станеш жертва на развилнялата се стихия.

Ето че най-после Ашот забеляза наблизо чернееща се в скалата вдлъбнатина.

— Няма какво да се прави — каза той, — ще трябва да се скрием в нея. Само че как да стигнем дотам?… Да чакаме ли, докато утихне вятърът?

Но за това като че ли нямаше никаква надежда.

— Вървете след мене пълзешком — предложи Ашот и тръгна напред почти на четири крака.

С изподраскани колене и лакти децата едва стигнаха до вдлъбнатината и криво-ляво се вмъкнаха в нея. Вдлъбнатината се оказа доста широка, но плитка.

Беше тясно, неудобно и вее пак хубаво: отзад и отстрани каменните стени пазеха децата от студените пристъпи на вятъра… Така можеше да се издържи една нощ.

Нищо, нищо поддържаше духа на другарите си Ашот. Ще потърпим до зори, тогава ще излезем от клисурата…

Стъмни се. Скалите станаха съвсем черни, зловещи. Назъбените им върхове едва се открояваха на потъмнелия фон на небето. А долу клисурата се разстилаше като мастилено море.

Притиснати едно до друго, децата отначало се постоплиха, но скоро камъните изстинаха и студът, който проникваше до костите, караше децата да треперят. „Ах, да имаше огън, буен огън!“ — мечтаеха те. Ето на, излиза, че огънят е животът, без него няма живот…

Гагик седна на шапката си.

— Защо да си пазя къдриците, щом в такава тежка минута те не ще могат да ми стоплят главата без шапка?… — каза той.

Да се седи на шапката беше по-топло, камъкът не студенееше толкова.

Изглежда, че най-зле от всички беше Саркис. Колкото и да се мъчеше да се свие на кълбо, нищо не излизаше — дългите му крака все стърчаха навън. „Ах, този фантазьор Ашот! В каква беда ни вкара!“ — роптаеше в себе си той.

Само Хасо не мислеше за себе си. Като гледаше Шушик, момчето страдаше, че това крехко, слабо момиченце трябва така да мръзне. Овчарчето не чувствуваше много студа — кюрдите са планински жители. Те прекарват денонощно на открито и затова винаги, дори и през лятото, се обличат топло. Освен грубата аба Хасо носеше и памуклийка. Много му се искаше да я даде на момичето, но се стесняваше: „Кой ги знае какво ще кажат…“

А Шушик мислено беше у дома си, в топлия им двор, където наровете като малки слънца грееха по дърветата. Сякаш през седем морета долитаха до нея думите на Ашот: „Ще потърпим малко. Ще съмне, ще изгрее пак слънцето и ще се върнем у дома…“

Децата слушаха в полудрямка Ашот. Една и съща мисъл стопляше всички: скоро, сега вече съвсем скоро ще си бъдат у дома.

Но когато след тежката, страшна нощ настъпи най-после утрото, децата с ужас видяха, че от планината се носи и зловещо вие чудовищна снежна буря.

Значи, истина каза овчарчето Хасо: вятърът най-напред очиства всичко наоколо подготвя място за снега.

Така започва зимата в нашите планини…