Вахтанг Ананян
Пленници на Барсовата клисура (2)

ПЪРВА ГЛАВА

Как обикновената пощенска кутия стана причина за едно много сериозно недоразумение

И наистина всичко произлезе от пощенската кутия. Ако този ден Мурад, пощенският раздавач в село Айкецор, не беше я донесъл във фермата, нямаше да възникне никакво недоразумение, а и тази повест не би била написана. Но не бива все пак да говорим за всичко предварително! Бедата често идва оттам, откъдето съвсем не я очакваш. А и как можеше Мурад да не донесе пощенска кутия в тази ферма, разположена нейде си сред планините? Във всички други ферми на района вече бяха окачени такива кутии. Няма айкецорската да се влачи на опашката я! А и овчарите в Айкецор станаха толкова грамотни, че вече изпращат дописки в републиканските вестници. И колко писма само пишат на животновъдите от Шаумянски район — споделят опита си! Ами писмата до близките? Не, без пощенска кутия не може…

И ето така стана, че Мурад, жив и пъргав старец, без да мисли за каквито и да било последствия, домъкна от село във фермата новичка пощенска кутия, лъскава от прясната небесносиня боя, и я закова на стената на един обор.

Закова я, отдръпна се една-две крачки, сложи ръце на кръста, погледна гордо и заяви:

— Отсега нататък не бива да се изпращат никакви писма по никого в селото! По никого! В какъв век живеем ние с вас?… Пускайте писмата в кутията. Изпращачът — ще изпрати, раздавачът — ще предаде, получателят — ще получи. Както в града!

Мурад отвори чантата си и започна да продава на работниците листи за писма, пликове и марки.

А от другата страна на обора, на брега на ручея, който течеше през фермата, няколко ученика седяха под сянката на дивата круша с вече пожълтели и започнали да капят листа. С камиона, изпратен от колхоза за мляко, те бяха пристигнали тук предния ден, за да обиколят телетата, над които техният пионерски отряд беше поел шефство. Децата си бяха взели учебниците и сега, седнали под крушата, повтаряха урока си по география.

Едно момче, облегнато на дървото, четеше на глас, като произнасяше старателно всяка дума. Другите слушаха.

Момчето се казваше Ашoт. По география и естество-знание не само в класа, но може би и в цялото училище нямаше ученик като него. Така добре знаеше тези предмети! Ашот четеше с въодушевление, но ясно се чувствуваше, че учебникът не го задоволява. За природата на нашата страна той знаеше много повече, отколкото беше казано в сбитите, сухи редове на учебника.

Като прочете урока до края, момчето вдигна към другарите черните си очи с дълги мигли.

— Това е всичко, което е казано тук за животинското царство на Далечния изток — рече разочаровано то.

— Достатъчна, и това е много! — измърмори под носа си едроглавият Саркис, който беше легнал под дървото върху куп сухи листа.

Той се понадигна и погледна Ашот с тежкия поглед на безизразните си сиви очи.

— Много ли?… Само осемнадесет страници за Далечния изток, а за животните му изобщо нищо няма! Пет реда! Само имената! Такива и такива, а после — „и други“… И да ги изброят дори не стигнало мястото… — Ашот все повече се разгорещяваше: — Руските пътешественици са написали цели книги за Далечния изток, а тук… И то за животните на един край, в който може да се помести цяла Европа! А и по-богат е от Европа със своята природа, с рудите, реките!… Представете си само, момчета: милиарди риби идват от Тихия океан в реките на Далечния изток и отиват нагоре по течението им. Отиват хайвера си да хвърлят. Като черна лавина се движат нагоре и измършавели, достигат до онези планински потоци, откъдето водят началото си широките, пълноводните реки. А пък там от водата стърчат само гърбове на риби!… В такива дни и мечката дори става рибар. Седне край реката, пъхне лапа във водата, загребе някоя и друга рибка и я изхвърли на брега… Чували ли сте?

— Ти пак се отклоняваш! Нали се занимаваме с география, а не с любимия ти лов — с добродушна усмивка каза Шушик, единственото момиче между „телешките шефове“.

Тя лежеше на тревата, подпряна на лакти, и слушаше внимателно Ашот.

— Но това е толкова приятно! — изказа мнението си момчето, което седеше до Шушик. Как да не се отклони, като само думата „лов“ вече мирише на шишкебап!…

Bсички се засмяха, а Ашот, без да обиди ни най-малко продължи:

— Ами защо, защо не е разказано за дивото грозде, което расте там, и за това как как лианите уплитат дърветата? Защо не е разказано за глиганите, с които са пълни долините? А за тигрите?… Чували ли сте за тигри които живеят в дълбоките снегове и понасят студа?

Момчето се наклони напред с цялото си тяло, в големите му очи се разгоряха пламъчета, лявата му буза, обсипана с лунички, потръпна леко от възбудата.

— Можете ли да ми посочите страна, където тигрите живеят при минус двадесет градуса? — попита то и така погледна другарите си, сякаш сам беше отгледал тези тигри или най-малкото ги беше виждал много пъти. И сам си отговори: — Друга такава страна няма! Тигрите живеят само в топлите страни, в камъшите, в джунглите. Не виждат сняг, не знаят студ. А у нас?… Ех, да ви почета само от книгите на Арсениев! Ще скочите от мястото си и още сега право за Далечния изток, ще тръгнете! И в къщи няма да се обадите дори!…

— Не ни трябват твоите фантазии, чети, каквото пише в книгата — сухо каза Саркис.

Той не обичаше Ашот. Ревнуваше другите деца от него, не можеше да търпи, когато „този самохвалко“ събираше около себе си другарите и ги „ментосваше“ с разни разкази за ловджийските приключения на баща си.

А те, зяпнали, слушаха прехласнато, особено момичетата…

— А ти чел ли си Пришвин? — попита Ашот, като се преструваше, че не забелязва враждебното настроение на Саркис — „Жен-шен“ не си ли чел? Не виждаш ли!

Ашот говореше с такава жар, така замечтано за Далечния изток, като че ли само да го пуснеш и ще литне нататък…

— „Жен-шен“ ли? Ами че аз съм я чела! — сепна се Шушик. — Толкова е красиво — като стихове! Дори помня наизуст „Ловецо, ловецо, защо не я улови тогава за копитцата?…“

— А можел да я улови, и как още — само ръката си да протегнел.

Разбира се! Аз помня: седял си той, скрит между лозите, а сърната дошла, започнала да хрупа листа и провряла през шумака копитцето си. Но кракът бил толкова красив, толкова трогателно било това животно, че на човека станало жално. И той не докоснал сърната. Така ли е, Ашот? Може би не съм разбрала всичко, нали на руски я четох — каза — Шушик, сякаш се оправдаваше. — А този корен! Въоръжени хора живеят при него по петнадесет-двадесет години и го чакат да узрее. После го изваждат внимателно под строга охрана го откарват в Китай и там го продават много скъпо — не помня за колко хиляди жълтици…

— Брей, хиляди жълтици за един корен?… — учуди се Саркис.

— Ами разбира се. Та този корен е животворен. Той подмладява старците… Той?… Я, я вижте, на фермата окачили пощенска кутия! Ей че хубаво! Сега често-често ще идват писма от мама!

Разговорите за Далечния изток се прекратиха — всички се загледаха в небесносинята кутия, пред която се бяха събрали доячките и овчарите.

— Я почакайте! — скочи енергичният и вечно весел Гагик. — Пръв ще бъда аз — и никой друг! Само че… на кого да пиша? И за какво?

Впрочем Гагик не мисли дълго. Важно беше колкото може по-бързо да осъществи новото си хрумване. Откъсна лист от тетрадката, наведе се над него и бързо започна да драска нещо, усмихвайки се на своята явно весела измислица.

„Довиждане, скъпи дядо, аз заминавам за Далечния изток за да ти донеса животворния корен, за който се разказва в книгата на Пришвин «Жен-шен». Щом изпиеш запарка от този корен — веднага ще се подмладиш. Ще вземеш пушка и ще отидеш на лов заедно с бащата на Ашот! Ти все се хвалиш, казваш, че и сега си бил млад. А ето че аз наистина ще те направя млад, тогава пък да видим какъв ще станеш!

Твой внук Гагик

 

Пиша ти от фермата, под голямата круша, откъдето потеглям за далечния си път, Може да взема със себе си Ашот и другите, деца. Още не съм решил.“

Децата изслушаха написаното и се разсмяха високо, а Ашот с присъщата си сериозност забеляза:

— Остави, не бива. Току виж, дядо ти настина помислил, че си заминал. Ще се разтревожи…

— Няма да има време! Аз преди писмото ще довтасам в село! — извика Гагик и хукна към пощенския раздавач.

Купи плик с марка, сложи в него листчето, лизна ивичката лепило и затвори писмото. След това написа адреса и го пусна в кутията.

Да, той беше наистина първият писмописец! И горда усмивка освети кръглото му лице.

След като си починаха в сянката на старата круша, децата отново се заловиха със своите телета — подстригаха им опашчиците, още веднъж напръскаха оборите с някаква силна течност. Време беше да се връщат в село. Взеха чантите, раниците и торбичките си и потеглиха обратно с големи подаръци — сирене и лаваш^[1]. Нали беше празник! Може ли децата да си тръгнат без подаръци, които те и без това си бяха спечелили с честен труд?

Празничните веселби, звуците на тъпаните и зурлите влачеха децата към къщи и те изведнъж се разбързаха.

Майката на Шушик, доячката Ашхен, която се бе запътила нанякъде с ведро на ръце, като видя дъщеря си, се спря.

— Къде тръгна? — попита тя разтревожено. — Да беше постояла! Още не съм те видяла както трябва, не съм ти се нарадвала…

— Къде ли? За Далечния изток! смеейки се, отвърна момичето, спомнило си разказа на Ашот.

Как гореше лицето му тогава! И изобщо какво особено момче: в часовете по математика спи, а по география просто искри хвърчат от него…

— Ох, дано не доживее майка ти такова нещо! — разтревожи се Ашхен. — Изток ли? Какъв изток?… Какво има там толкова, момичето ми?

— Какво ли? Мечки, които ловят риба, и тигри, дето живеят в снега… — продължаваше Шушик, като все така се смееше, и се обърна към Ашот.

А той стоеше отзад навъсен. Момичето явно му се подиграваше.

Някой повика Ашхен. Тя целуна Шушик по бузата и отиде, без нищо да разбере. Децата продължиха пътя си.

Но не бяха изминали и стотина крачки, когато чуха подире си гласа на техния връстник кюрда Хасо.

— Ти къде?… — викаше той на кучето си. — Ах, мършо! А кой ще варди овцете?

Ала кучето упорито тичаше след господаря си.

— А ти накъде, Хасо? — попита Ашот.

— В селото. Да купя от магазина захар, кибрит…

Хасо, син на овчаря Авдал, беше роден на един планински път през лятото, когато овцете бяха изкарани по пасбищата. И израсна в планините все след стадата с баща си. Познаваше само своето село и две-три съседни, а град какво е — и представа нямаше. Пък и в селото Хасо рядко ходеше, може би само за тютюн на баща си и за някои дреболии от магазина. Късно през есента той караше овцете на приемателния пункт.

Хасо беше на тринадесет години. На бронзовото му, обгорено от слънцето лице като въглени горяха черни, пламтящи очи.

Бащиният колхоз — кюрдски плъстен калпак с намотан копринен шал — покриваше главата му, ресните се спущаха небрежно на високото му красиво чело и над ушите. Друг копринен шал, поовехтял и изтъркан, пристягаше вместо пояс тънкия кръст на момчето. То беше облечено с аба — елек от груб, домашен шаек — и широки шалвари на резки.

Овчарчето обичаше да се показва в село с тази кюрдска национална премяна. То единствено се обличаше така в Айкецор и му беше приятно, че всички го гледат.

— Чудесно! — зарадва се Гагик. — Да вървим заедно!