Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Пленники Барсова ущелья, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
batekosta (2008)
Корекция
didikot (2008)

Издание:

Вахтанг Степанович Ананян. Пленници на Барсовата клисура

„Народна култура“, София, 1967

 

Превела от руски Мария Дракова

Редактор Зорка Иванова

Художник Христо Нейков

Худ. редактор Васил Йончев

Техн. редактор Александър Димитров

Коректори: Наталия Кацарова, Йорданка Киркова

Обем: 479 стр. Формат: 205×135

Печат: Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (откъс от предговора на Гаро Халрабедян)

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Пред буря винаги има затишие

На другата сутрин Хасо влезе в пещерата и като постла на земята абата си, изсипа от джобовете цяла шепа мушмули, добре узрели и едри. Трогнат от отношението на другарите си, той почти не спа през нощта и още в тъмно отиде да им набави храна.

— Това е за работещите и за болните — разпореди се „домакинът“ Гагик.

Той се отказа от своя дял, повика кучето и излезе.

— Да вървим, Бойнах, на лов. Тежко им сега на зверовете в Барсовата клисура!

Кучето се съгласи мълчаливо. Такъв е Бойнах, с нежност винаги можеш да го подкупиш.

Ашот и Хасо напълниха джобовете си с мушмули и отидоха да работят на Дяволската пътека, а Шушик — в Дъбравата за дърва.

Гагик се възползува от отсъствието на другарите си, за да се похвали пред кучето:

— Ех, да имах ловджийска пушка, тогаз да видиш ти, Бойнах, колко орли щях да сваля от небето!…

Но кучето сякаш само се подсмихваше — е, знаем те де… Нали през цялото време в Барсовата клисура не му се беше случвало да види птичка, улучена от Гагик.

Сняг беше останал само долу, на платото, и по западните склонове на клисурата. А на източните и южните беше сухо и топло. Затова Гагик предпочете да отиде именно натам.

Скалите тук се извисяваха на етажи една над друга, отделени само от тесни тераски. По редките късчета земя растеше жълта трева и тук-там се виждаха ниски храсти.

Гагик не беше взел нито лък, нито прашка — и сам не вярваше, че ще убие нещо. Обикаля цял час по клисурата, но не срещна никакви животинки, а плодове намери съвсем малко, само шепа трънки, и то толкова кисели, че беше невъзможно да се ядат. „Такъв киселаш е хубав само с тлъст пилаф, не е за гладен стомах…“ — тъжно разсъждаваше Гагик, докато оглеждаше храстите. Но изведнъж Бойнах се спусна с лай към един храст, израсъл на малка равна тераска.

„Подушил е животно“ — мина през ума на Гагик и той извика:

— Дръж, дръж здраво! Не пускай, идвам! — и се закатери по стръмния склон нагоре.

Краката на Гагик се подкосяваха, сърцето му силно биеше. „Дали не съм се разболял? — изведнъж се изплаши той, седна на един камък и напипа пулса си. — Не, бие все още… Ама защо съм се разположил така?…“

— Не пускай, Бойнах, не пускай, идвам!… — пак извика той на кучето и бързо се изкачи.

А Бойнах продължаваше злостно да лае и ту пъхаше глава в храстите, ту отскачаше като ужилен.

Когато Гагик се приближи, кучето вдигна глава. По черния му нос се виждаха капки кръв. „Какво да направя, няма дори за какво да го хвана?… — говореше погледът на кучето. — Едва го доближиш — свие се на кълбо, и то какво! Цялото в остри игли! Посмей само да го пипнеш!…“

Горкият Бойнах, не само носът му, но и устните, и езикът бяха изпободени…

— Остави, това не е твоя грижа — отстрани кучето Гагик. — Щом си го намерил — добре, останалото е работа на майстора… Чудо голямо, таралеж! Има месо колкото една кокошка!… Намерил с какво да ме зарадва!… Ей, Шушик! — извика силно той, наведен към пещерата. — Чуваш ли, Шушик? Впрягай талигата, трябва да откараме ежа у дома…

— Почакай, Гагик! — чу се тъничкото гласче на момичето. — Не го пипай, идвам…

„Не пипай“! Да не е полудял да пипа това бодливо кълбо! Той побутна таралежа с крак, подложи шапката си, вкара го в нея и го понесе тържествено към другарите си.

— Да тръгваме, Бойнах! — извика той на кучето. Но то сякаш не чуваше.

— Да вървим, глупчо! — предумваше го Гагик. — Ти не гледай бодличките му. Там, вътре, е пълно с месо и тлъстина. Да вървим, ще получиш пая си…

Но кучето упорито не желаеше да се раздели с някаква пукнатина в камъните. То ту подскачаше към нея, ту отскачаше и ръмжеше сърдито.

Гагик се спря:

— Какво има там? Още нещо ли намери? Истина ли? Кажи…

— С кого разговаряш? приближи се бързо Шушик. Тя едва си поемаше дъх.

— С Бойнах… Я иди виж защо лае там. Намерил ли е нещо, или просто така…

Сред сухите листа, между камъните, Шушик видя още една малка сива бодлива топка.

— Гагик, намерих таралежче! — радостно завика момичето.

— Много нескромно — отвърна Гагик. — Не ти го намери, а Бойнах… Хайде, вземи го в полата си. Само че не с ръце, а с пръчка, търколи го с пръчка. Така…

Когато се върнаха при огъня, Гагик заяви, че сам ще приготви ядене от ежово месо — „шишкебап-изненада“.

И наистина за Ашот и Хасо мекото месо на таралежа щеше да е изненада — нали те нищо не знаеха…

Но колкото и да се мъчеше, Гагик не можеше да накара таралежа „да се почувствува като у дома си“… Когато не закачаха животинчето, то подаваше от иглите тъмната си муцунка, но щом Гагик протегнеше ръка към него, отново се свиваше на бодливо кълбо.

— Ежът ще се разтвори само във вода — чу се слабият глас на Саркис. — Намери вода.

Гагик послуша. Скоро намери много удобна вдлъбнатинка в скалата до тяхното жилище и я напълни със сняг, останал на сянка под навеса. Но кога ще чака да се разтопи снегът?… Стана нужда да нажежи няколко камъка, както правеше Хасо, и да ги хвърли в снега, а след това се прибра в пещерата.

Гагик остави ежа на Шушик и пак тръгна на лов. Той поскита доста, но освен няколко шепи шипки и зърнастец нищо друго не намери. „Е, това ми е наградата за ежа“ — реши момчето и сам изяде плодовете. Така мина половин ден. Към обяд Ашот и Хасо се върнаха от пътеката много изгладнели, но ако се съдеше по лицата им, доволни от резултатите на днешния си труд. Работата явно напредваше.

Ашот веднага забеляза таралежите — единият доста голям, а другият съвсем мъничък.

— Нито един куршум не съм изразходвал! — не закъсня да се похвали Гагик. Таралежите вече са поделени: мъничкият — на мене, големият на вас четиримата, вътрешностите — на Бойнах.

— Не давам, не позволявам да се пипа мъничкият! — каза Шушик, стана и взе предпазливо в шепата си бодливото кълбенце. — Ела, ела си при мене, че тези безмилостни момчета ще те убият… — Тя седна и сложи таралежчето в скута си.

Неопитното животинче скоро подаде между игличките мъничката си влажна муцунка и започна да души роклята на момичето.

— Мъничко мое, какво си хубавичко!… — възхищаваше се Шушик. — На никого няма да те дам, ще те взема със себе си — у дома…

Момичето сякаш забрави и глада, и преживените вълнения.

— Е добре — съгласи се благосклонно Гагик. — А големия ще принесем веднага в жертва…

Той сложи таралежа в шапката си и стана.

— Обясни ми, какво искаш да правиш? — попита строго Ашот.

— Да обясня ли? Ето какво: ще сложа ежа във вода, за да се разтвори, и след това ще започнем да действуваме… Аз и с костенурките така се справям, честна дума.

— Ти, значи, и костенурки ядеш? — с отвращение попита Шушик.

— Костенурки ли?… Че какво е костенурката? Това е ярчица, облечена в броня. Месото и — пръстите да си оближеш!… Хайде сега да вървим при моя кладенец! — каза Гагик, взе шапката с ежа и излезе от пещерата.

Ашот и Хасо го последваха.

Вдлъбнатината в камъка беше дълга, но плитка и ежът не можеше да се разтвори в снежната вода. Но видът на водата наведе Гагик на нова мисъл.

— Прекрасен минерален извор! — радостно възкликна той. — Слагай тук сняг всяка сутрин, а на обяд се навеждай и пий вода… Чуваш ли, Хасо? Твоят начин за получаване на вода е остарял.

— Да, може би си прав — съгласи се Ашот. — И не е далеч от квартирата — на стотина крачки — измери той с поглед разстоянието. Само че нощем водата сигурно ще замръзва.

— А ние ще пускаме нажежени камъни съобрази Гагик, — Хасо, твоят начин все още може да послужи. Е, добре, да се залавяме за работа, защото, изглежда, този таралеж няма намерение да свърши със самоубийство. Добре поне, че нашата жалостива Шушик не е тука.

След около час „шишкебапът-изненада“ беше готов. Таралежът се оказа много мек и тлъст.

Когато децата се нахраниха до насита, напиха се от своя нов извор и си починаха малко, слънцето клонеше вече към Арарат. Но навън беше така топло, така приятно, че никой нямаше желание да се прибира в пещерата. Ето че животът започваше да им се усмихва! Днес намериха таралеж, утре ще намерят нещо друго. Не са кой знае колко преяли, но не е беда! Та нали след три-четири дни… И тогава… Ах, с каква радост ще ги посрещнат близките!…

Мисълта за скорошното завръщане вълнуваше децата през цялата нощ.

На никого и през ум не минаваше, че Барсовата клисура готви на своите пленници ново изпитание.

Така спокойно е само пред силна буря…