Вахтанг Ананян
Пленници на Барсовата клисура (48)

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Колко близка и колко далечна беше свободата…

Сутринта Гагик най-напред попита:

— Ашот джан, дали да изпием по чашка в чест на освобождаването ни? Няма да понесем виното със себе си я!

— Добре, за такъв случай заслужава да се изпие. Един подир друг те вдигаха неугледното глинено гърне и пиеха младото вино. Тъкмяха се да отидат за последен път на пътеката — да изчистят, както каза Гагик, още „някои и друга дреболийка“.

— Ти, Шушик, ни донеси повечко грозде разпореди се Ашот. — А Саркис нека остане край огъня. Той е още много слаб — добави загрижено той.

И наистина Саркис ходеше на работа пряко сили. Дори когато беше здрав, трудът за него беше тежко бреме, а камо ли сега.

Ала загрижеността на доскорошния му противник не за пръв път предизвикваше чувство на срам у Саркис.

— Не, ще дойда с вас! — твърдо заяви той. — Макар и накрая, може и аз да допринеса нещо. И момчетата тръгнаха.

Този ден те работиха с голямо въодушевление, сигурни, че привечер ще се измъкнат от клисурата. Но бяха сбъркали сметките си. Към пладне времето изведнъж рязко се промени. От запад заприиждаха облаци и закриваха небето. Притъмня. Задуха студен вятър.

Премръзнали, капнали от умора, момчетата с големи усилия продължаваха работата. Вятърът едва не ги събаряше от тясната пътека.

— Как ти се струва, Хасо, дали вятърът не разчиства пак площадките за сняг? — попита разтревожено Ашот.

— Да, скоро ще завали сняг — отговори овчарчето така, сякаш то беше виновно за новото нещастие, което надвисваше над тях.

Ашот отпусна ръце. Нима пак ще затвори пътеката, която с такава мъка бяха разчистили?

Дойде Гагик. Той беше ходил да придружи Саркис до пещерата.

— Е, какво сте увесили носове? — попита той.

— Изглежда, че ще завали сняг — отвърна унило Ашот. — Хайде, другари, да се понасилим, да изкараме още десетина крачки, докато не се е стъмнило. Гагик, ти измери ли колко сме разчистили днес от сутринта?

— Четиринайсет метра, шест сантиметра и два милиметра.

Колко неуместни само бяха сега шегите му! Децата напрегнаха последни сили и пак се заловиха за работа.

— Кой знае, може да имаме късмет! Дано пък Хасо да греши! — окуражаваше себе си и другарите Ашот.

Овчарчето не каза нищо. Не му се искаше още веднаж да предвещава злото. Но свикнало със стихиите, момчето инстинктивно чувствуваше, че приближава снежна буря.

И наистина. Дивата планинска природа не остави децата да напреднат дори десет крачки. Неочаквано, връхлетя силен пристъп е а вятъра и бодливи иглички сух сняг запръскаха в лицата.

— Повече не мога да търпя! Каквото и да става, аз трябва да изляза оттук и да доведа помощ от село — заяви Ашот, грабна кривака и закрачи решително напред.

Той беше толкова раздразнен от новия неуспех, цялото му младо същество така се бунтуваше срещу злите сили на стихията, че нищо сякаш не беше в състояние да промени безумното му решение.

— Стой, не прави глупости! — дръпна го за палтото Гагик.

— Но ти много добре знаеш, че ако аз не отида, цяла зима ще останем тук! Започва истинската зима, този сняг вече няма да се стопи. Хайде, аз тръгвам. А вие се върнете в пещерата и чакайте. След три-четири часа ще дойде помощ…

Упорството на Ашот беше добре известно на другарите му. Щом веднъж реши нещо, не отстъпва, настоява на своето, та дори и да пострада. Е, нека върви. Кой знае, може пък наистина да си пробие път…

Както вече знаем, пътеката представляваше корниз, но снегът я беше изравнил с отвесната повърхност на скалата. Докато не беше се застудило, по тази наклонена повърхност все още можеше криво-ляво да се ходи. краката на Ашот затъваха в снега, но все пак напипваха твърда опора. Под снега обаче можеше да се крие някаква пукнатина. Нещо повече, пътеката някъде можеше и съвсем да прекъсва… Така или иначе Ашот вървеше смело напред, като напипваше пътя с тоягата, и не откъсваше поглед от скалата вляво, която се извисяваше стръмно нагоре. Отдясно, беше пропаст…

Изтръпнали, другарите следяха със затаен дъх всяка крачка на Ашот. Но не мина много и се случи онова, от което всички се опасяваха. Уж тояжката срещна опора — така поне се стори на момчето, но щом стъпи на тона място, кракът му хлътна. Под снега се оказа празнина; по всяка вероятност корнизът тук прекъсваше.

Ашот не можа да се задържи и падна е лице в снега. Тоягата му се свлече шумно надолу в пропастта, а след нея се подхлъзна по края на скалата и самият Ашот. Той увисна, уловен за някаква издатина, готов всеки момент да падне.

— Дръж се, дръж се! — ужасен извика Гагик и се спусна напред.

Но увиснал над пропастта, Ашот също разбираше какво ще стане, ако разхлаби пръстите си. „Дано само камъкът не се откърти“ — мислеше си той, примрял от страх.

Хасо забеляза, че краката на Гагик треперят и зъбите му тракат от вълнение: в такова състояние той можеше да провали всичко. Отде се взе у овчарчето изведнаж такова хладнокръвие, такава воля?…

— Чакай, аз ще мина отпред! — каза твърдо той, мина внимателно край Гагик, наведе се над Ашот и го улови за рамото.

Дойде на помощ и Гагик. Той се вкопчи в другото рамо на Ашот, като продължаваше да трепери, безсилен да преодолее вълнението си.

— Дръж се здраво, Ашот, не мърдай, че и нас ще повлечеш — външно спокоен се разпореждаше Хасо. — Гагик, опри по-здраво крака си о скалата. Опря ли го? Хайде сега да теглим заедно. Раз… два… Давай, давай!…

Последното „давай“ на Хасо прозвуча радостно, възторжено. След миг само през сълзи и смях те прегръщаха и целуваха спасения от смъртта другар.

— Да седнем, че от радост можем всички да полетим надолу — опомни се Гагик.

Децата седнаха на земята и дълго мълчаха, заслушани в ударите на сърцата си. Полека-лека се успокоиха. Мина и нервната треска на Гагик. Но увисналият над бездната Ашот все още беше пред очите му…

— Хайде, вие се връщайте, а аз все пак ще отида — каза упорито Ашот, след като и тримата се посъвзеха.

Но Гагик го хвана за ръката.

— Макар и да си ни началник, този път няма да ти се подчиним — твърдо заяви той. — Престани…

Ашот се колебаеше. Свободата беше само на двадесетина крачки пред тях. А назад? Назад — мъчителна, пълна с лишения зима

— Не, на четири крака макар, но ще пролази тези двадесет крачки.

Ала току-що преживяният смъртен страх още не беше забравен и след продължителни спорове Ашот се подчини на волята на другарите си.

Колко близка беше свободата, а сега отново е тъй далечна!…

По пътеката, разчистена с цената на неимоверни усилия и отново затрупана със сняг, момчетата се връщаха мълчаливо в Барсовата клисура. Виелицата се усилваше. Вятърът виеше, връхлиташе с все сила и непрекъснато заплашваше да ги събори в пропастта.

Скоро стигнаха до тунела. И той беше натъпкан отново със сняг, засега още сух и пухкав, та краката на децата затъваха. А вятърът навяваше все нови и нови преспи.

— Хайде, докато младото вино още кипи в жилите ни, преминавайте по-смело през тунела — ободряваше другарите си Гагик. — Не се бойте! Щом аз съм след вас, няма нищо опасно…

Започна отчаяна борба между развилнялата се стихия и изтощените деца. Като къртици, които дълбаят подземни ходове, се мъчеха те в тунела, разравяха с ръце снега и най-после излязоха навън. Но вече бе невъзможно да се върви напред. Стъмни се, пътечката не се виждаше, а снежната буря бушуваше бясно и във въздуха се носеха облаци сух като пясък, бодлив сняг.

— Да се скрием тук — предложи Ашот и показа наметена от вятъра вдлъбнатина в скалата, същата, в която бяха прекарали първата нощ в клисурата.

Криво-ляво момчетата се вмъкнаха там и притиснати едно до друго, зъзнаха тук цялата нощ.

Те знаеха, че докато вали сняг, няма да замръзнат. В такова време земята е обвита с одеяло от облаци и студът от всемирното пространство не може да проникне през тях.

… Участта на децата тази нощ не беше, разбира се. завидна, ;но за тях тя не беше и изключителна. Колко по-лоши нощи от тази бяха прекарвали. А когото е бил град от дъжд не се бои. Така казва народната поговорка.

От време на време, когато виелицата поутихваше, от клисурата долитаха тревожните гласове на Саркис:

— Ашот, Гагик, къде сте?…

— Не се страхувайте, нищо ни няма, утре ще се върнем! — отвръщаше Ашот.

Но Саркис, разбира се, нищо не чуваше и с, див глас продължаваше да вика другарите си.

— Тук сме, тук, утре ще се върнем! — крещеше

— Елате си, защо не идвате? — чуваше се отдолу. — Пътят е затворен! Спете!… Утре ще си дойдем! Спете спокойно!…

Тази снежна бурна нощ беше ужасна