Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Пленники Барсова ущелья, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
batekosta (2008)
Корекция
didikot (2008)

Издание:

Вахтанг Степанович Ананян. Пленници на Барсовата клисура

„Народна култура“, София, 1967

 

Превела от руски Мария Дракова

Редактор Зорка Иванова

Художник Христо Нейков

Худ. редактор Васил Йончев

Техн. редактор Александър Димитров

Коректори: Наталия Кацарова, Йорданка Киркова

Обем: 479 стр. Формат: 205×135

Печат: Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (откъс от предговора на Гаро Халрабедян)

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Как се ражда човечността

Призори децата чуха някакви странни звуци — като че ли наблизо някой стреляше безразборно с малокалибрени пистолети. Седнал край огъня, Хасо се смееше от сърце — такъв изплашен вид имаха другарите му.

Отново се чуха изстрели. От огъня полетяха нагоре кървавочервени парченца жар, разхвърча се на всички страни пепелта, като че ли в огъня бяха скрити някакви взривни вещества.

— Какво се смееш? — попита Ашот, като поглеждаше подозрително към огъня.

Хасо извади от жаравата няколко изпечени жълъди и каза на другарите си:

— Яжте, това е хубава храна… Замръзнали са, затова гърмят — обясни той.

— Откъде ги взе?

Намерих ги. На разсъмване ходих с Бойнах на лов. На, Бойнах, на, хапни и ти…

Да, това ще ни даде сили. От жълъди правят и кафе — говореше Гагик и ядеше своя дял. — Само че не ви съветвам да давате на Саркис.

— Защо?

— Не бива. Ще натежи и веригата няма да го издържи… — усмихна се унило Гагик.

Когато слънцето се издигна и в клисурата стана по-топло, всички излязоха от пещерата и отново се събраха под стълбата, провесена от скалата.

— Саркис, измъквай се от бърлогата си, май че е време! — извика Ашот.

С колебливи крачки Саркис се приближи до края на своята вдлъбнатина.

— Хвани се за елата и пъхни крак в първата халка.

Не мога. Измислете нещо друго — изплаши се Саркис, като погледна пропастта.

Добре, твоя работа. Остани си там — външно безучастен каза Ашот.

Шушик понечи да отвори уста да протестира, но Ашот я стрелна с поглед.

А това, което момичето взе за жестокост, въздействува. Саркис сложи крак в първата халка и треперейки от страх, започна да слиза.

— Не гледай надолу, затвори си очите.

Тези съвети също помогнаха. Саркис слизаше бавно, като местеше пипнешком краката си от една брънка в друга. Халките се разтягаха, но бяха здрави и издържаха момчето.

Най-после стигна до последната халка.

Другарите наблюдаваха напрегнато движенията му. Сърцата на всички биеха тревожно. Само Шушик не гледаше. Тя затвори очи и се скри зад гърба на Гагик.

Клекнал на задните си лапи и изплезил език, Бойнах също наблюдаваше с любопитство необикновеното зрелище.

— Стой, не мърдай, веригата свърши! — извика Ашот.

И Саркис бързо прибра крака си, който напразно търсеше да напипа следващата опора.

— Сега трябва да се хванеш за последната халка и да скочиш. Не бой се, отдолу е мек сняг.

— Мек ли?… Вчера беше мек… — замислено каза Гагик и изведнъж извика: — Почакай, не скачай, ще проверя снега!

На хубава „мека“ постелка щеше да скочи Саркис! През нощта студът беше сковал пухкавия сняг и той се беше превърнал в ледени буци.

Тъкмо навреме се сети Гагик. Още минута-две и Саркис щеше да се пребие в този леден хълм…

— Качи се обратно! — изкомандува Ашот.

От вълнение по челото му изби пот. Той се упрекваше за непредвидливостта си.

Гагик наблюдаваше мълчаливо израза на лицето му. Искаше да каже нещо важно, но не се решаваше.

— Сега съгласен ли си, че и такъв опитен ръководител като тебе може да сгреши?… — кротко, по другарски попита най-после той.

Ашот не отговори. Беше много смутен, но въпреки че се съгласяваше с Гагик, не искаше все пак да го признае пред всички.

— Ама че номер!… — замислено проточи Гагик.

— Огън, деца, огън трябва да се запали — предложи Хасо. — Без огън няма да може.

До обяд се занимаваха с дрехите си. Накладоха огън, едва домъкнаха до него пълните с тежък, замръзнал сняг рубашки и се заловиха да ги размразяват.

Хасо и Ашот се заеха да правят нови халки. — Освобождаването на Саркис ще трябва пак да се отложи — тъжно заяви Ашот. — Саркис — извика той, — отвържи веригата и ни я хвърли!

Те прибавиха още няколко халки, но бяха нужни още много, за да може Саркис да слезе направо в клисурата.

— Чакайте, в моето черепче се роди гениална мисъл — подскочи от мястото си Гагик, сложил пръст на челото. — Ей сега наистина ще освободим нашия любимец. Прекалено дълго стоя той усамотен, да се не знае макар!… Саркис — извика той, вдигнал глава нагоре, — можеш ли да закрепиш върбовото стъбло така, че да се опре здраво на стената и да не се мръдне, ако се качиш на него? Можеш ли? А?…

— То и без това е устойчиво. Долния край съм пъхнал в цепнатина, а горният е притиснат между два камъка — чу се отгоре глух, недоволен глас.

— Тогава да вървим, другари! — изкомандува Гагик. — Да вървим и освободим това дълговрато птиче!

— Къде да вървим? Ти какво се разпореждаш? — възмути се Ашот.

— Ашот, не си въобразявай, че ти тук си нещо повече от другите — неочаквано сериозно посъветва Гагик и тръгна напред.

Дойдоха на Дяволската пътека и спряха до урвата над вдлъбнатината, приютила Саркис. Гагик омота остатъка от злополучното въже около каменния зъбер, стърчащ над пътечката, превърза с него веригата и я хвърли надолу.

— Е, как е, Саркис, краят на веригата стига ли до дървото?

— Да, почти… Ох, какво искате да правите? — занарежда отново той. — Умирам…

— Преди смъртта си няма да умреш, миличък… Я по-добре се качвай по дървото… Е — обърна се той към Ашот, — разбра ли най-после какво искам да направя? — И Гагик се почука с пръст по челото: — Не глава, а тиква, пълна с мозък.

Другарите му се усмихнаха, но не толкова на неговата шега, колкото за това, че най-после, изглежда, бяха намерили начин да освободят Саркис. Само Ашот беше недоволен и мрачен. Какво стана всъщност? Не той, а Гагик освобождава този нещастник! Защо тогава го избраха старши?…

Охканията на Саркис утихнаха и известно време изпод урвата се чуваше само някакво шумолене.

— Е, какво? — попита нетърпеливо Гагик. Допълзя ли до края на дървото? Да?… А сега се качвай по халките. Истинска стълба, нали?

Саркис нищо не отвърна, но въжето се опъна и започна да скърца. Сигурно момчето се качваше вече по халките.

Гагик сияеше от радост. Поглеждаше ту Ашот, ту Шушик и погледът му говореше: „Видяхте ли?!“

Ашот, разбира се, виждаше и честолюбието му страдаше.

Въжето престана да скърца. Отдолу се чу глух плач.

— Какво стана? Ох, няма май да преживея това! — извика плачливо Гагик. — Не плачи, братко мили, пощади светлите си очи!…

Шушик си хапеше нервно устните, а Ашот попита строго:

— Защо не се хващаш?

— От тежестта ми халките се долепиха плътно до скалата. Нито мога да се хвана, нито крака си да поставя… Олеле, олеле, ще падна, майчице!

— Не хленчи, братле, още повече ще измършавееш — посъветва го Гагик. — Пъхни по-добре краката си в халката и седни, почини си. Ние ще измислим нещо.

— Да му подадем моя кривак, нека се улови за края му — предложи Хасо.

Другарите се съгласиха. Хасо легна на пътечката и спусна надолу кривака.

— Изправи се с целия си дълъг ръст и протегни ръка. Е, хвана ли?

— Хванах!

— Сега събуй обувките си и ги вържи на кръста си. Саркис направи послушно и това.

— Улови се с две ръце за края на гегата и се качвай… Опирай се с крака о скалата, ние ще помагаме.

— Хайде, дръж се по-здраво!

— Не гледай назад!

— Хвана ли се здраво? Да?… Ха качвай се, качвай се!… — насърчаваха другарите Саркис. Тримата — Ашот, Гагик и Хасо, — едва запазвайки равновесие на тясната пътечка, измъкваха от урвата злочестия си спътник.

И ето най-после той се изправи и ред тях.

Обхванат от вълнението на човек, спасен от неизбежна гибел, Саркис едва не падна на колене пред своите спасители, но Ашот го улови за раменете, разтърси го и твърдо, но дружески каза:

— Недей, Саркис… Помъчи се само да разбереш какво би бил без нас…

Шушик упрекна мълчаливо Ашот: „Намерил време за наставления!“

Когато, седнали на камъните, децата се посъвзеха, Ашот прибави още няколко такива поучителни и тежки думи.

— Добре, че се спаси — каза той. — Тежък камък ни падна от сърцето. Само че и досега не ми е ясно как можа да кажеш: „Нека всеки се грижи за себе си!“

Саркис седеше с наведена глава. Той приличаше на дете, готово да се разплаче.

„Май че не е нужно нищо повече да му се говори“ — реши Ашот и взе лопатата, като с това даваше да се разбере, че е време да се заловят за работа. Но изведнаж Саркис, бледен и измъчен, още несъвзел се от преживените вълнения, стана, грабна от ръцете на Ашот лопатата и треперещ от умора, напрегна последни сили — опита се да хвърля сняг от пътеката. Той вършеше това с такъв жар, какъвто никога през живота си не беше проявявал.

— Ти какво? — опомни се Ашот. — Не е за тебе тази работа… Отведи го, Хасо, нека си почине.

Но Саркис решително възрази:

— Вие достатъчно се измъчихте с мене. Сега е мой ред да работя…

— Не му пречи! Щом се осъзнава, не бива да му се пречи — пошепна Гагик на Ашот.

— Съжали го, не бива така. Той сигурно се е наранил. Трябва да се прегледа, да се превърже — със сълзи в очите нареждаше Шушик.

Но момичето изпитваше същевременно и известна гордост. Нали им казваше тя, че Саркис може да се оправи? Възразяваха и: „Вълче! Няма да се вразуми!“ Е, кой излезе прав?

— Дай тука, Саркис, ти недей… — И Ашот му взе кротко лопатата.

Когато Саркис поседна, уморено на камъка и вдигна глава, Шушик видя над веждата му голяма синя подутина.

— Как не го погледнах веднага! — възкликна тя и като намокри кърпичката си в студения, разтопен сняг, сложи я на челото му.

— Слушай, момче, какво още те боли? — разтревожи се Ашот.

— Коляното… пищялът… кръстът… — оплакваше се Саркис.

Шушик се дръпна настрана. Децата съблякоха Саркис и го прегледаха. Цялото му тяло беше в подутини, драскотини и синини. Особено много беше наранена ръката му — кръвта по нея се беше съсирила на големи струпеи.

— А защо не ни каза нищо? И искаше да работиш в такова състояние! — упрекна го Ашот.

— Като си помисля само, че се избавих от смъртта, всичко друго ми се струва нищожно…

— Юнак, така трябва. В живота има и по-страшно. Трябва да се презира всяка болка — похвали го Ашот. — Хайде да му сложим студени компреси — при натъртване това е най-добре. Жалко, че няма ракия, щеше да е още по-полезен.

— Вие се смеете на кюрдите, че носят шалове на калпаците си, но, вижте, ето че моят ще влезе в работа — каза Хасо, като сваляше от шапката си извехтялото копринено шалче. — Ето и копринения ми пояс…

С шаловете и кърпичката децата превързаха всички наранявания и драскотини по тялото на Саркис, а след това го поведоха към пещерата.

— Дайте ми тояга и сам ще мога да сляза — каза той.

Ново, топло, непознато досега чувство се породи в едно ъгълче на душата му. Колко е хубаво, че е с другари!… Колко е хубаво, че другарите са така мили и грижливи! Какви изявления всъщност беше правил, какви глупости беше говорил! „Всеки за себе си“… Не, това беше голяма грешка. Без другари няма живот.

Завеждащият домакинската част Гагик реши да ознаменува голямата победа с разкошна вечеря. Оказа се, че в най-отдалечения ъгъл на пещерата, в една от пролуките, скрити от погледа, имало някакъв таен склад. Гагик стъпи на издатината в стената, пъхна ръка в процепа, порови там и нещо сложи в шапката си.

— Печете и яжте! — заяви той, като се върна при огъня и изтърси на камъка няколко врабчета. — Пазех ги за черни дни… Че как иначе? — похвали се той с домакинските си способности.

Изненадата, направена от Гагик, изведнъж повдигна почти понижения дух на децата. Всички получиха по две врабчета и позалъгаха мъчителния глад.

… След премеждието със Саркис децата сякаш пораснаха с няколко години. То усили устойчивостта им, увеличи жизнения им опит и вярата в собствените сили, то ги убеди, че и при най-тежки условия те са способни не само да поддържат съществуванието си, но когато ги сполети беда, да спасяват дори и живота на другаря си.