Вахтанг Ананян
Пленници на Барсовата клисура (57)

ВТОРА ГЛАВА

Колко е неудобно на животното да носи шапка

На ранина Арам и Авдал пак поеха из планината.

Арам знаеше, че на разсъмване, преди още да са се появили колхозните стада и придружаващите ги кучета, дивите кози напускат убежищата си и излизат по планинските пасища да похрупат тревица. Напасат се набързо и пак си отиват в пещерите.

Арам и Авдал вървяха бавно по гребените на канарите, често лягаха, за да гледат отгоре скалите под тях. Сутрешният студ ги щипеше по лицето, караше ги да се свиват, но всичко в тях кипеше от нетърпение, от страстно желание да открият следи от синовете си.

Най-после слънцето изгря и ръждивите скали, накамарени една върху друга чак до небето, заблестяха под лъчите му, заприличаха на приказни крепости и дворци.

На една от тях се появиха няколко кози. Те ту се навеждаха и хрупаха тревица, ту вдигаха нагоре красивите си муцунки и трепетно се ослушваха. Арам и Авдал, легнали на една скала, ги гледаха с безразличие. Погледите им шареха по каменистите ридове и търсеха нещо друго.

Изведнъж овчарят измъкна ръка изпод ямурлука си и побутна Арам:

— Виждаш ли?

— Виждам — прошепна Арам и доближи бинокъла до очите си.

Срещу козите-майки, които пасяха на пасбището, иззад една скала се показа глава на едър козел. На рогата му наистина имаше шапка, чието червено дъно пламтеше под лъчите на слънцето.

Дишането на Арам се ускори. Обхвана го такова вълнение, каквото не беше изпитвал дори пред мечо леговище, когато с рев и ръмжене някоя мецана излиза навън, за да накаже нарушителя на спокойствието й.

Ловецът вдигна пушката и се прицели, но от вълнение нищо не виждаше и дулото на пушката трепереше в такт с ударите на сърцето му…

Козелът — явно водач на стадото — стоеше на пост. Широките му ноздри вдишваха жадно въздух, долавяйки непознати миризми, а чувствителните уши се накланяха ту на една, ту на друга страна, вслушваха се във всеки звук, във всеки шум. Като глава на голямо семейство, той пазеше зорко спокойствието и безопасността на стадото.

И ето че от върха на планината до козела дойде подозрителна миризма. Водачът погледна нагоре и даде тревожен сигнал: фрут-фрут-фрут!

Козите-майки трепнаха, вкамениха се за миг и забелязали края на черния ямурлук, юрнаха се подплашени надолу.

Като смяташе, че е изпълнил задачата си, водачът се канеше да тръгне след козите и вече се изви, готов да скочи, но в този момент избръмча като пчела куршум и профуча край самата му шия.

Многогласното ехо повтори в планината гърма на изстрела. Козите изчезнаха от погледа. Чуваше се само постепенно стихващото чаткане на техните копитца и шумоленето на свличащите се камъни.

Само за няколко секунди те се спуснаха в клисурата и с грациозни скокове преминаха по склона на съседния рид. Най-отпред, като размахваше огромните си рога, препускаше водачът и отнасяше със себе си тайната на загадъчната сива шапка.

Щом козите се скриха от погледа, Авдал се обърна към своя спътник:

— Как ти се струва, Арам кирво, не беше ли шапката на Ашот?

— Премрежиха ми се очите и не видях добре… Докато не уловим козела, няма да разберем… Да вървим.

И Арам тръгна след козите със заредена пушка, готов всеки момент да стреля.

Когато превалиха рида, двамата забелязаха група въоръжени хора, които се изкачваха насреща им. Те размахваха шапките си за поздрав.

Това бяха ловци от селото заедно с Аршак.

— Закъснях… Изтичах до района за помощ — каза той, сякаш се оправдаваше.

Клетият! Какво беше останало от него, от този набит, силен човек!…

— Напразно сте се безпокоили — каза самоуверено Арам, — аз сам ще го уловя в Барсовата клисура.

— Да, ние отдалече забелязахме, че козите отиваха натам — потвърди един от ловците. — Но според тебе те наистина ли са отишли в Барсовата клисура?

— Да. Тук е шумно и аз ги изплаших. Те ще отидат на такова място, където никой няма да им пречи. Нали сега е времето на борбите — поясни Арам. Той добре познаваше живота на козите…

— Не бързай, Арам — прекъсна го спокойно ловецът. — Почакай, докато дойде и Мирук Асадур с момчетата си. Тогава ще решим какво да правим. Старецът е опитен човек, може да даде добър съвет…

— Мирук Асадур ли? Какво прави той по нашия край?

— Ти не си ли му писал? Не? Е, не зная откъде е разбрал, но тази нощ е бил в една от горните ферми, обади ми се по телефона и ние се уговорихме…

— Ами дали ще ни намери? — развълнува се Арам, щом чу името на известния ловец.

— Мирук Асадур!… Той непременно ще измисли нещо, ще даде съвет…

— Ще ни намери. Ние се разбрахме да се срещнем на Орловата скала.

Развълнуван още повече, Арам, без да губи нито минута, забърза към Орловата скала, въпреки че следите на избягалите кози водеха в обратна посока. И след малко сърцето на Арам заби от радост и надежда: на върха на скалата седеше самият дядо Асадур. Неговият огромен овчи калпак рязко се открояваше на светло-синьото небе, а около стареца стояха и някакви други хора.

Ловците се спряха. Във въздуха полетяха шапки.

Човекът с калпака, който седеше на скалата, стана, махна с ръка и важно, дори тържествено слезе в дефилето. Той имаше сбръчкано, обгоряло от слънцето мургаво лице и съвсем млади, светли и блестящи очи. На кръста на дядото лъщеше голям нож, а на рамото му висеше пушка. След стареца тичаше любимото му куче Чамбар.

Аршак се приближи до гостите и прегърна сърдечно изтичалото към него момче от „свитата“ на дядото.

— Крикор джан, и ти ли дойде?…

Крикор, племенникът на Аршак, беше почти връстник на Гагик и много приличаше на него — същият палавник и шегобиец. Той прегърна чичо си и се притисна до рамото му.

— Мъжете не бива да плачат — упрекна го добродушно старият ловец, като пъхаше в пазвата си дългата брада. Да сте живи и здрави айкецорци!… — поздрави той посрещачите.

Чамбар разглеждаше с интерес непознатите хора. Но той беше добре възпитано куче и разбираше, че не бива да лае срещу хора, с които така дружелюбно разговаря господарят му.

— Да си жив и здрав и ти, и децата ти, и внуците ти, чичо Асадур! — сне шапка и ниско се поклони на стареца Арам. После по източен обичай добави тържествено: — За наше добро и за радост на очите ни ти дойде при нас.

Със същата източна учтивост отговори на Арам и Мирук Асадур

— Да бъде благосклонно към тебе окото небесно, Арам джан, нека се изпълнят въжделенията ти.

Старецът бързо огледа събраните и кимна в знак на одобрение. „С такива хора може да се свърши добра работа“ — говореше погледът му.

— Неволята е стар враг на човека, вреден спътник в живота му. Трябва да се въоръжиш с търпение дотогава, докато успееш да хванеш този спътник за яката и го разтърсиш здраво: „Не ти ли стига? Остави ме най-после на мира!…“

Като каза това, дядото седна на камъка и започна спокойно да тъпче с тютюн старата си лула.

— А колко е видяла и патила моята глава! — продължаваше той. — Виждаш ли ей там онзи дъб под скалата — крив и наведен? Не ще да е видял добро, щом не е израсъл прав и строен. Какво не е прекарал — и вятър, и град, и мълнии, — а все търпи, стои, живее… И ще живее!… — повиши глас старецът. — Арам, я се запознай: това е моето лъвче — внукът ми Камо. Ти сигурно си чувал за него. А това е нашият шегобиец Крикор. Който дружи с него, тъга не знае.

Краката и на двете момчета бяха мокри: газили бяха до колене в мокрия сняг из планината.

— Чичо Асадур, ти сигурно си жаден, а?

— Да, Арам джан, измъчихме се от жажда из планината. Но каква вода ще ми дадеш? Червена ли?… Щастливи са хората на Араратската долина, вместо вода вино пият!… Е, наздраве! Нека всеки намери, каквото е загубил, и да има мир за всички! — И старецът изпи с удоволствие виното от голямата глинена чаша и облиза мустаците си.

— Не срещнахте ли из пътя си звяр или птица? — Как не, срещнахме. В Хосровската гора тези лъвчета заедно с Чамбар разгониха цяло стадо глигани.

— Убихте ли поне един?

— А как мислиш, не сме ли убили? — напери се дядото.

Главата му шумеше от изпитото вино и му се искаше да се похвали с лова на глигани. Но като забеляза, че Арам се мръщи и става нетърпелив, старецът стана.

— Един глиган убих. Не глиган, а цял бивол! — каза с гордост той и се изненада, че никой не се учуди, а по лицата на слушателите замръзнаха снизходителни усмивки.

Откъде да знаеше старецът, че зад гърба му Крикор показва с ръце, че не бивол, а само някакво си прасенце са убили…

— А къде е глиганът ти? — попита Арам, когато вече тръгнаха.

— Дивечът не принадлежи на ловеца, а на онзи, който го яде — каза наставнически дядо Асадур. — Сега там, където бяхме във фермите ядат шишкебап… Та разкажи сега, Арам — премина старецът към въпроса, какво ви се е случило? Как стана всичко?…

Дядо Асадур изслуша разказа, зацъка с език, поклати глава:

— Виждам, че и твоят Ашот като моя внук все още хвърчи. Да знаеш само какви грижи ми е създавал!… Ама нищо, всичко мина. И твоето ще се оправи…

— А как е попаднала шапката на главата на козела? — зададе Арам вълнуващия го въпрос.

— Да-а, това наистина е някакво чудо — промълви замислено старецът, но тутакси добави: — Да ти кажа, и у нас имаше разни чудесии, но все лъжа излязоха… В нашата Луда планина има скали, наричат ги Черни. Там все нещо шумеше, бучеше. Хората разправяха, че най-големият котел на ада бил там, кипял и клокочел — дяволите варели душите на грешниците в него. А моят Камо и другарите му разкрили тайната. Взривили скалата — под нея течал подземен поток. Друго. Край езерото Гили у нас векове наред някой ревял по цялата околност. Говорете се — воден дух, дявол, бял бивол. Пак лъжа излезе. Чисто и просто от планината се спускал подземен поток и с грохот се вливал в езерото Гили. Не, Арам джан, няма никакви чудеса. Където и да е твоят козел, ние ще го намерим и ще му свалим шапката. Неудобно е, знаеш, козлите да носят шапки.

Жизнеността и бодростта на стареца поуспокоиха Арам.

Ловците намериха следи от кози и тръгнаха по тях, едва пролазвайки по тесните хлъзгави пътечки. По склоновете, където снегът се бе стопил, земята беше още мокра, на места разкаляна, и за опитния ловец не представляваше трудност да определи посоката, в която бягаха козите. А в долчинките и по склоновете, където все още имаше сняг, животните бяха оставили следи от острите си копитца.

Козите се бяха спирали ту тук, ту там, бяха почивали, изравяли изпод снега зелени кълнове, а после, чувствувайки, че ги преследват, хуквали пак и препускали напред, към непристъпните природни крепости на Барсовата клисура.

Ловците преследваха козите до обяд и когато дойдоха до онзи планински хребет, който ги отделяше от Барсовата клисура, спряха замислени.

Тук следите, които уж водеха към отвъдната страна на хребета, се появяваха отново и се спускаха в обратна посока, към Араратската долина. Тези следи бяха пресни: в ямичките, оставени от копитцата в мекия сняг, имаше снежна вода.

Но може би това беше друго стадо?…

И ловците се заеха да преброят следите: четири кози-майки, три козлета и само един козел. Къде е другият? Дали не е тръгнал по Дяволската пътека към Барсовата клисура? И дали не е бил точно онзи козел — с ушанката на глава?…

Ловците седнаха на камъните.

— Е, как мислите, дали е същото стадо? — попита Аршак.

— Да, същото е… Сигурно в Барсовата клисура са срещнали неприятел и са се върнали назад — предположи Мирук Асадур. — Пък кой знае… — Той поразмисли малко и стана: — Сигурно сега лижат сол в долината, да вървим…

Ловците слязоха в долината и завиха надясно, към коритото на тайнствения поток. Тук по бреговете му растеше трева — сега вече суха, — а малко по-настрана, по голите места, светеха на слънцето избили от земята солени петна. Отдалече приличаха на роса, която немощното зимно слънце не е могло да изсуши.

След нощната паша муфлоните и козите слизат от планината в долината при солончаците. Ето ги и тях!

Няколко животни, навели ниско глави, лижеха солта съсредоточено и жадно. Набитото око на ловеца различи бързо водача на стадото.

— Ей, Арам! Я си вземи бинокъла — каза дядо Асадур. — Не е ли оня козелът?

— Той, същият, с шапката! — завика развълнувано Авдал, който имаше поразително остро зрение.

— Да, да — потвърди Арам, сложил бинокъла пред очите си. — Хайде да помислим какво да правим сега.

Наистина, до такова предпазливо и чувствително животно човек не може да се приближи на открито място.

Дядо Асадур изви глава на една страна, после на друга и като разбра откъде духа вятърът, изложи плана си:

— Ако ги подплашим, те ще побягнат нагоре, към скалите, в убежищата си. Аз и Арам ще им преградим пътя — ще легнем под ей онзи храст и ще чакаме. А вие ги заобиколете и ги подгонете. Ясно ли е?

Прикривайки се в крайбрежните тръстики, ловците стигнаха до река Аракс и по бреговете и се изкачиха нагоре. Избиколиха козите в гръб и излязоха на солончаците.

Щом усетиха хората, козите тозчас се струпаха около водача. Мускулите им се изопнаха и само след миг стадото се понесе с гигантски скокове към планината.

Вятърът духаше от козите към храста, където се криеха ловците, и затова не донасяше до животните миризмата на хора — най-опасната от познатите им миризми…

Тя ги беше изплашила там, долу, на солончаците, а отпред те не я усещаха и затова се оглеждаха плахо назад, към опасните места, които бяха напуснали.

Но ето че те съвсем се приближиха до ловците. Вече ясно се виждаше черната ивица, която опасваше сивото тяло на водача. Гърдите му бяха пъстри, на корема имаше белезникаво петно, а огромните рога се клатеха като две големи карабини…

След водача с леки скокове тичаха козите, тънконоги, с остри малки рогца на главите, с грациозно тяло и изящно извити шии.

Когато водачът се спираше и гледаше назад, спираха се и те и като по заповед също се озъртаха. Всяка майка прикриваше с гърди рожбата си.

— Стреляй, ти имаш зорки очи — прошепна старецът.

— Не, вълнувам се, няма да улуча… Стреляй ти. Дядо Асадур се напрегна, превърна се цял в зрение и слух, забрави всичко наоколо. Така е винаги преди изстрел.

Когато вдигна пушката, на предателския храст едва забележимо мръдна листо. Това беше достатъчно да накара козите да се спрат и да погледнат тревожно напред. Но преди още да са усетили опасността, зад храста се гръмна, светна пламък, изви се струйка дим…

Водачът направи скок и падна тежко на земята…

Козите се юрнаха обезумели към планината.

Не на себе си от вълнение, Арам се приближи до агонизиращия козел, наведе се, едва измъкна кожената ушанка и примря. Това беше шапката на сина му Ашот…