Вахтанг Ананян
Пленници на Барсовата клисура (14)

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Понякога щастието се усмихва на недостойни хора

Това се случи на шестия ден.

Този ден природата като че ли започна да дава известни надежди на децата. Небето беше безоблачно, на южните склонове на Барсовата клисура снегът се топеше, и то така бързо, че тежки снежни маси се свличаха шумно от склоновете, от скалите и дърветата… Нищо. че снегът беше дълбок: той беше паднал много рано тази година и можеше бързо да се стопи. По южните склонове на Кавказ ноемврийското слънце понякога е така силно, както, да речем, августовското на някои места в Урал.

Саркис излезе пръв от пещерата и се спря до входа и с каменен чук в ръце, сякаш чакаше нещо. Може би случаят с яребицата му подействува и той реши да отиде на работа с другарите си…

Слънцето се беше вече издигнало високо и снегът така силно блестеше под лъчите му, че на входа на пещерата децата зажумяха.

Преди да тръгнат, Ашот произнесе цяла реч.

— Не мислете — рече той, — че Барсовата клисура е пуста. Ние чисто и просто не познаваме добре природата или, както казва баща ми, не умеем да четем книгата на природата. Трябва да се обръща внимание на всичко, на всяка дреболия, да се проучва всяка следа! Тогава може би ще намерим нещо…

— Какъв доклад? — обиди се Ашот.

— Моля за извинение — не доклад, а встъпително слово. А сега изслушайте мене. Аз мисли, че трябва да потърсим друг път за излизане от тази клисура. А ти за ядене говориш.

— Не се мъчи напразно. Баща ми е казвал, че единственият път за клисурата и обратно е Дяволската пътека, по която дойдохме. Погледнете: отдясно, отляво и отзад — отвсякъде скалисти стени. Остава само отпред.

Те слязоха чак долу в клисурата и дойдоха до най-ниския й край. Отпред тя свършваше с каменен корниз, нещо като плосък покрив. Децата надникнаха и се отдръпнаха ужасени — надолу зееше дълбока пропаст. На дъното й като тесен клин се врязваше част от Араратската долина. Ясно беше, че всички дъждовни и придошли води, които се събираха в Барсовата клисура, се стичаха по тази скала и хилядолетия наред бяха оглаждали ръба и гръдта й.

— Как ти се струва, ще можеш ли да слезеш оттук? — попита Ашот. — Я ела по-близо и погледни… Е? Ти май… — Ашот не се доизказа, макар че много му се искаше да изпита Гагик.

— Аз ли? Голяма работа! Какво толкова? Намерил страхлив човек! Дай въже, веднага ще сляза — каза Гагик и дори направи крачка напред.

Но тутакси се отдръпна, като прикри умело уплахата си и си даде вид, че уж търси камък, за да го хвърли в пропастта.

Камъкът загърмя, като се удряше по отвесните издатини на скалите, изтрополя долу и пак настана тишина.

Децата мълчаливо разглеждаха скалите. Да, единственият излаз от клисурата беше Дяволската пътека. Тя се виеше по планинския склон над пропастта. Покрита с дълбок сняг, сега беше съвсем непроходима.

— А тя няма ли никога да се покаже? — попита Шушик.

— До пролетта едва ли. Погледни, сега е единадесет часът, а слънцето още не е дошло до нея — склонът е изложен на запад!

Децата разглеждаха мълчаливо рида по който бяха дошли в клисурата. Да, там снегът нямаше и намерение да се топи. Всичко беше скрито под бялата му покривка, не се виждаха ни издатини, ни процепи, ни вдлъбнатини.

Вдясно и вляво възправяха стан скалисти ридове. Те толкова бяха приближени един до друг, че почти закриваха клисурата отпред, сякаш беше дръпната някаква огромна завеса. Между тези високи стени оставаше само тесен проход и ако се случеше чудо и двете стени се съединяха, Барсовата клисура би се откъснала напълно от света. Ето в какво недостъпно място попаднаха децата.

… Думите на Гагик за въжето заинтересуваха въображението на Ашот. „От какво ли можем да го усучем?“ — помисли си той.

Но гласно каза:

— За въжето — после. А сега да решим как най-после да си намерим нещо за ядене.

Децата тръгнаха към подножието на хълмовете, разположени отдясно. Там растяха дървета — големи, малки, криви, чепати, и само една-единствена офика беше разперила високо в небето клони, отрупани с плодове.

Хасо с мъка се покачи на дървото — той също беше много отслабнал тези дни — и започна да хвърля долу увехналите вече и отчасти изсъхнали плодове. Момчето не сложи нито един в устата си…

Плодовете бяха блудкави, безвкусни, изсъхнали почти само семки, — но децата бяха толкова гладни, че не го забелязаха.

— Какво решаваме? Всеки ще яде, каквото си откъсне, или ще оберем всичко, а после ще делим? — попита Гагик, но ясно беше, че той самият поддържа първото решение.

— Според мене трябва да вземем пример от Хасо — обади се Шушик. — Той не яде!

Но имаха ли всички търпението на Хасо? Докато събираше плодовете, Гагик все забравяше и вместо в шапката слагаше ги в устата…

— А какво прави тук тази гъба? — изведнъж учудено извика Хасо, забелязал на дървото стара, съвсем суха гъба, забодена на шипа на един гол клон.

Ала увлечени в работата, децата не му обърнаха внимание.

Бойнах изтича при Хасо, подуши плодовете, подуши и гъбата, но не одобри нито едното, нито другото. Приклекнало под дървото, кучето вдигна глава, изплези език и започна нетърпеливо да скимти. По всяка вероятност това означаваше, „Ще намерите ли най-после и за мене нещичко за ядене, или не?…“

Какво можеше да направи Хасо! Сърцето го болеше за кучето, но къде да му намери храна?… Момчето слезе от дървото и започна заедно с другарите си да събира плодовете.

Малко по-настрана Саркис едва превиваше високата си снага. Той вдигаше — плодовете и с такава ловкост ги хвърляше в устата си, каквато трудно можеше да се очаква от този ленивец.

Като събраха всичко, децата се наредиха в кръг. Ашот постла палтото си, изсипа върху него плодовете и ги раздели на пет равни купчинки. Тогава Хасо му подаде и старата гъба.

— А как ще я разделим? — попита овчарчето и като се изчерви, предложи: — Да дадем ли гъбата на нашата Шушик?

— Нямаше ли повече? — заинтересува се Ашот.

— Мисля, че не… Я чакай, ще видя.

Като разгледа внимателно дървото, той забеляза още две белезникави петна и смутено се почеса по тила:

— Има… Но са на тънки клончета… Трудно ще се стигнат.

Децата започнаха да хвърлят по дървото камъни, клончета и едната гъба падна. Ашот се въодушеви.

— Ще ги накиснем, а после ще ги опечем — каза той и веднага сложи гъбите в снежната вода, насъбрана в една вдлъбната скала.

— Вярно! Трябва да се натопят, пека набъбнат ще станат по-големи — съгласи се Гагик. — Но и очите ти нещо стават големи, светят. Какво има, Ашот?

— Нещо много важно! многозначително съобщи Ашот. — Помните ли, аз казвах, че не познаваме добре природата. Ето на… А сега ще ядем орехи!…

— Орехи ли?

Изгладнелите деца дъвчеха лакомо плодовете на офиката и гледаха въпросително Ашот никой не го разбра.

Той се усмихна:

— Ех, че трудно разбирате! Ами че тези гъби ги е забола на дървото катеричка! Изсушила ги е, запасила се е за зимата. Значи, тя живее тук някъде наблизо, това е то.

— Осигурихме яхния от катеричка — оживи се Гагик.

Върху слабото личице на Шушик се появи усмивка.

— Не е там работата — каза Ашот. — Колко месо има катеричката? Една мръвка! Но тя е предвидлива стопанка, сигурно има цял склад продукти! Така ли е? Значи, трябва да го намерим.

— О, сега вече е ясно! Но как да стане това по-скоро?

— Трябва умно да се търси. Виждате ли ореховото дърво? То е само на двадесет крачки оттук! Под него обаче няма орехи. Значи, катеричката ги е събрала и скрила. Ще попитате — къде? Ясно: или в хралупа на самото дърво, или някъде наблизо. Хайде, ставайте, ще претърсим всичко наоколо, всички цепнатини и дупки.

 

Децата разгледаха внимателно дървото, но не намериха никаква хралупа. Разбутаха съчките, разровиха шумата, претършуваха всичко наоколо — „склад“ нямаше.

На този топъл склон, където не проникваха ветрове, скалите отразяваха слънчевите лъчи. Затова снегът на места се беше поразтопил, а отдолу се виждаше не съвсем изсъхналата още трева и жълти листа. Земята тук беше пъстра. Още два такива дни и от снега нямаше да остане и следа.

Уморените деца седнаха върху затоплените съчки.

— Докъде стигнахме, щом се гласим да живеем от труда на тази нещастна катеричка! — пошегува се тъжно Гагик. — Мъничка, не по-голяма от юмрука ми! Колко са силиците й та да изхрани пет души! Само като си помислиш, ти става неудобно… Да не беше катеричка, а коза — как да е!… Я по-добре да отидем да си вземем сечивата — те скучаят от безделие — и да тръгнем да разглеждаме пещерите. Може наистина да намерим кози.

— Напразно — безнадеждно махна ръка Ашот. Не виждаш ли? Толкова ходим, а поне веднаж срещнахме ли следи от кози? Щом падна снегът и те избягаха. Може би се изплашиха, че ще останат затворени в клисурата…

* * *

Докато Ашот и Гагик разговаряха, Хасо забеляза в храстите червенушка и се опита да я хване. Птичката подскачаше от храст на храст и тревожно писукаше, но камъкът от прашката пресече гласа и.

— В храстите има много червенушки, не се отчайвайте! радостно заяви Хасо, като идваше при другарите с плячката си в ръка.

— Ама че плячка! Май и от пъдпъдък е по-малка тази птичка — пренебрежително махна с ръка Ашот.

Хасо изведнъж наведе глава, а Шушик погледна с укор Ашот. „Ако я беше убил той, кой знае колко щеше да се хвали с отличния си лов“ — помисли си тя.

— Снегът, се топи. Нашият начин за лов на яребици вече не е удобен. Дали да направим примки от конски косъм?… Но откъде да вземем такъв косъм? Нямаме и зърна да сложим в примките… — унило и тихо говореше Ашот, сякаш размишляваше на глас.

Децата седяха и търсеха изход от създаденото тежко положение. А Саркис, облегнат на скалата, се грееше на слънчице настрана от всички. Той дремеше и сънуваше онези щастливи времена, когато баща му устройваше богати угощения на пристигнали от района хора (ревизори например). Какво ли нямаше тогава на тяхната трапеза! И как важничеше той, когато го канеха да похапне! Как мъчеше майка си — не искаше вкусните парчета, които тя отделяше за него! Сега момчето искрено се учудваше, като си спомняше как „капризничеше“ (така наричаха в къщи поведението му). Нима е бил толкова сит? В момента му се струваше, че колкото и да яде човек, никога не ще се нахрани до насита… „А и изобщо бил ли е някога през живота си сит?“… „Ех, да имаше парченце чер хляб — от онзи, който хвърляха на кучето или на кокошките…“

Отпаднал, отчаян, той хленчеше досадно. Инстинктът за самосъхранение обаче му подсказваше, че трябва да се движи, да върши нещо…

Пъхнал ръка под камъка, Саркис почна да рови в сухата сплъстена шума и неочаквано пръстите му напипаха някаква вдлъбнатина. Оттам се изтърколи орех Саркис в миг го стисна в ръката си и се огледа крадешком — дали не вижда някой. Не, другарите говорят нещо разпалено.

* * *

Саркис разшири отвора под камъка, порови и очите му заблестяха като на котка, съгледала сланина. Там, под камъка, беше точно онзи склад с орехи, който търсеха.

Момчето видимо се оживи. Забравил другарите си, забравил всичко на света, той започна да тъпче джобовете си с орехи, а като ги натъпка, отново запуши грижливо входа с камък. Катеричката може да забележи кражбата и да премести орехите на друго място!

Като се озърташе настрани, Саркис тръгна към храстите, израсли между скалите.

— Саркис, къде? — извика подире му някой от другарите.

— Искам да погледна дали там няма шипки — с необичайна за него любезност отвърна Саркис.

— Ашот, може ли и аз да отида да потърся шипки? — стана от мястото си Хасо.

— Иди.

Хасо тръгна след Саркис, но после се качи малко по-нагоре — при други храсти.

Пръснаха се и останалите деца. На някои се усмихна щастието — набраха няколко шепи трънки и диво унаби^[1]. Прибраха всичко по джобовете си, за да го разделят после.

А Саркис, скрит между храстите зад една скала, лапаше бързо вкусните, тлъсти орехи. И колкото повече ядеше, толкова повече се настървяваше. Пречеше му само Хасо, който беше наблизо, и затова трябваше тихо да чупи, тихо да дъвче…

— Саркис — извика отгоре Хасо, — намерих шипки! Ела да ми помогнеш!.

Саркис не се обади.

Дотича Бойнах. Застана пред Саркис и го загледа право в устата, като поскимтяваше и въртеше опашка.

„Няма ли да ме издаде тоя негодник?“ — мина през ума на момчето.

И дали защото се засрами от гладното куче, или се уплаши, че Хасо ще ги забележи, Саркис легна под скалата и като продължаваше да чупи крехката черупка на орехите, гълташе бързо вкусната, нежна ядка