Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Пленники Барсова ущелья, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
batekosta (2008)
Корекция
didikot (2008)

Издание:

Вахтанг Степанович Ананян. Пленници на Барсовата клисура

„Народна култура“, София, 1967

 

Превела от руски Мария Дракова

Редактор Зорка Иванова

Художник Христо Нейков

Худ. редактор Васил Йончев

Техн. редактор Александър Димитров

Коректори: Наталия Кацарова, Йорданка Киркова

Обем: 479 стр. Формат: 205×135

Печат: Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (откъс от предговора на Гаро Халрабедян)

СЕДМА ГЛАВА

Какво още се случи през този богат със събития ден

Вчерашният ден поднесе големи неприятности на децата, затова пък днешният им направи такива подаръци, че всички огорчения, причинени от крадливата мечка, скоро бяха почти забравени.

Най-голямата им грижа засега беше улавянето на подивелите овце.

— Ама че късмет — шишкебапът на крака ни дойде! — потриваше весело ръце Гагик и с нетърпение очакваше онзи щастлив час, когато „подведомственият му склад“ отново ще се напълни с продукти.

— А къде изтича Хасо? Къде занесе огъня? Защо отиде сам? — вълнуваше се Шушик.

Ашот се усмихна лукаво:

— Хасо занесе огъня в кошарата при нашите овце. Сега той ще е овчар в нашата ферма.

— Никаква ферма-мерма не признавам! Хващаме и колим… — запротестира Гагик.

Всички очакваха с нетърпение връщането на овчарчето — само той можеше да измисли как да уловят овцете.

Хасо най-после се върна. Лицето му сияеше, черните му очи светеха.

— Дори и да има зверове в клисурата, при Чернушка няма да отидат. Я вижте — доволен посочи той върха на скалата.

Там се виеше дим от запаления огън.

— Овцете ти сигурно вече са се успокоили, дали да се опитаме да ги хванем, а? — попита Ашот.

Хасо се усмихна.

— Не — каза той, — така не става. Трябва най-напред да свикнат да ни вярват, да не се страхуват от човека. А за това е нужно време.

Вдъхновението на Ашот и Гагик изведнъж се изпари,

— А пък аз мислех довечера да варя пача от крачката и рогцата! — призна си Гагик. — Ех, Хасо, на гладен човек четат ли се проповеди за търпение?…

Но няма как! Щом се налага — ще потърпят, стига само да има надежда да хванат овцете.

— Хайде дотогава да се опитаме да убием коза — предложи Ашот. — По време на сватбите козите стават непредпазливи.

— Но пак няма да ни се оставят — осмели се да възрази Хасо. Той неведнъж беше присъствувал на такива сватби. — Ако намерим кози — додаде той, — то ще е само в дълбоките пещери, където те денем се крият.

— Да! Ако ги сварим в пещерите, наши са — заяви самоуверено Ашот и стана.

Тримата излязоха от пещерата, а след тях — Шушик и Саркис. Те казаха, че искат да потърсят плодове.

— Ашот, гледай само, като хвърляш копието, да не попадне в очите: ще ослепее — каза сериозно Гагик.

— Кой? — вдигна вежди Ашот.

— Ами че козата!… И защо се катериш нагоре? Не знаеш ли, че е по-лесно да се слиза?

Да, да се слиза, е по-лесно, Ашот знаеше това, но той знаеше също така, че кози могат да се намерят само в проломите на скалите и в пещерите по високите склонове.

— Ашот, страх ме е: ами ако мечката е легнала там, зад камъните? — прошепна Шушик.

Дали защото тя им напомни за мечката, или те сами се сетиха, че вървят по пресните и следи, но станаха изведнъж сериозни, а Ашот предупреди да бъдат предпазливи.

Те се покачиха върху скалата над Пещерата на отшелника, легнаха на земята и допълзяха безшумно до едно място, отдето се виждаха добре както долната част на Барсовата клисура с лозето, така и източното било на хребета, където минаваше Дяволската пътека.

Трябваше най-напред хубаво да огледат от върха околността и тогава чак да продължат. Току-виж, изскочил някой звяр! Но съвсем неочаквано оттук те видяха не звяр, а онези животни, за които бяха предназначени копията. От отсрещния рид се чуваха ясни, остри звуци. Там се сражаваха козли, като се удряха с рогата, а встрани от тях пасяха кози.

Хасо, който имаше много силно зрение, дръпна разтревожен Ашот за палтото:

— Твоята шапка!

Козлите ту се отдалечаваха, ту връхлитаха бясно един на друг. И на рогата на единия наистина се мяташе шапката на Ашот.

Усмихнат, Ашот поклати глава. За кого е шита шапката, а кой я носи!

Децата следяха със затаен дъх боя на козлите и всеки изгаряше от желание единият от противниците да падне победен с разбита глава. Но природата е надарила тези животни с такива железни глави, че те геройски устояват на жестоките сражения, които се повтарят всяка есен. Колкото и силни да бяха ударите, нито единият от съперниците не пострада в боя.

Право казваше ловецът Арам, че Барсовата клисура е най-безопасното място за козлите. Необезпокоявани от никого в недостъпните за хората дебри, пещери и усои, козите раждат и отглеждат прекрасните си козлета.

Но дори и в тези недостъпни места се води безмълвна, страшна борба за живот. И по-силният прониква тук, за да унищожи и изяде по-слабия.

Ето и сега, докато в разгара на борбата козлите си удряха главите, опасността се промъкна неусетно в Барсовата клисура и надвисна над тях. На един от високите планински корнизи лъсна на слънцето пъстрият гръб на гигантската котка, блеснаха белите зъби. Изхвърлил напред тежките си лапи с остри нокти, барсът като камък се стовари върху козлите, самозабравили се в борбата.

Козите се спуснаха ужасени към изхода на клисурата, а след тях козелът с шапката на рогата. Другият, повален от барса, остана на място.

Шушик не издържа зрелището, изписка и отстъпи назад. Саркис позеленя. Той щеше да крещи, но Ашот тутакси му запуши устата с ръка, дръпна го назад и го отведе на другия склон на хълма.

— Стой тук и нито звук! — изсъска сърдито той, понеже от опит знаеше, че заплахата обуздава мигновено слабите и страхливи хора.

Ашот се върна разпъхтян, отведе и Шушик настрана и се присъедини към другарите си.

Тримата, притиснати до земята, следяха разиграващата се драма.

След като повали козела, барсът заби в гърлото на животното острите си зъби и като ръмжеше и удряше неспокойно по земята дългата си опашка, започна да разкъсва жертвата си.

Скрили глави зад храста, децата наблюдаваха отвратителната трапеза на хищника с тайната надежда, че след като се насити, той ще остави и за тях от плячката си.

Предпазните мерки на децата бяха напразни. Барсът отдавна ги бе забелязал. Без да ги гледа, той чувствуваше тяхното присъствие, усещаше миризмата им, долавяше шепота. Обаче барсът принадлежи към онези редки зверове, които нехаят пред съперника си и дори в присъствието на човека са способни да вършат своите престъпления. Хищникът поглеждаше от време на време към храста, зад който бяха скрити децата, и продължаваше спокойно да се наслаждава на жертвата си. А Гагик не можеше да откъсне поглед от челюстите на барса и в мечтите си вече печеше шишчета от чер дроб. Но сметките му бяха криви. Барсът, вълкът и много други хищници изяждат най-напред черния дроб и сърцето на жертвата си.

Но ето че звярът най-после се наяде, стана лениво и като облизваше мустаците си, тръгна към скалите, сигурно към някоя пещера, където щеше да поспи спокойно след богатото угощение.

Обезумели от страх, децата замряха зад храстите и никой не смееше да шавне.

Денят пак беше топъл. Снегът се топеше бързо и оголваше южните склонове. Децата лежаха на топлата земя и отмалели от горещите слънчеви лъчи, можеха и да си подремнат дори, ако не беше възбудата от току-що преживения ужас.

Но не беше само ужасът. Не по-малко ги вълнуваше може би и плячката на барса съвсем близо до тях. Какво щастие! Тръгнаха за кози без всякаква надежда да намерят, а ето изведнъж пред тях огромен козел! И то само на двеста крачки от жилището им.

Иди, та убеждавай сега суеверния Хасо, че не съществува съдба, че всички явления са обясними и свързани помежду си. Овчарчето ще каже като баща си овчаря, че има дни неблагополучни и дни щастливи…

Децата дълго лежаха зад храстите, без дума да продумат. Всяко мислеше за едно и също и всяко изживяваше страха, причинен от появяването на звяра и извършеното от него злодеяние.

Най-после Гагик прошепна на ухото на Хасо:

— Я вдигни глава и погледни, там ли е козелът, или барсът го е отвлякъл? Погледни, не бой се! Аз съм с тебе…

Хасо се понадигна и погледна:

— Да, там е… Ой, Ашот, долетя орел и иска да го кълве. Къш,къш!…

Хасо хвърли камък и орелът неохотно и бавно кацна на върха на скалата.

— Да отидем да вземем каквото е останало от козела, а? — доби кураж Гагик.

Мъртвият козел беше толкова близо, че не даваше покой на децата. Но Ашот се страхуваше да не би да се върне барсът и се колебаеше.

— А барсът не е ли като вълка?… — попита Хасо. — Щом се наяде, вълкът ляга да спи.

Ашот мълчеше. Той и без това се смяташе причина за много нещастия и се страхуваше да не би по негова вина да се случи пак нещо.

Малко по малко всички добиха кураж и заговориха по-високо.

— Както искаш, Ашот, но още сега трябва да вземем козела — заяви Гагик. — Идете да го донесете, докато орлите не са го разграбили, а другото оставете на мене.

Шушик не се беше още съвзела от страха, но като чу думите на Гагик, прихна да се смее: тя знаеше какво значи на неговия език „другото“!

Но децата едва ли щяха да се решат да се приближат до козела, ако Хасо не си спомни неотдавнашните думи на Шушик. „Колко ми се е прияло месо — каза по детски тя, — а вие ме храните с тези отвратителни прилепи…“

Без дума да каже, Хасо стана. Взе копието си и Ашот. Двете момчета бяха сериозни и мълчаливи както винаги в момент на голяма опасност…

А Гагик, от желание да прогони страха си, напротив, чувствуваше нужда да говори.

Ашот забеляза страха на Гагик и реши деликатно да го спаси от неудобното положение. Той знаеше, че колкото да се страхува, Гагик от честолюбие не би останал назад от другарите си. А нужно ли е това?

— Ти, Гагик, иди в пещерата — каза той. — Засилете огъня, пригответе съдове и шишове. А когато дойдем ние, ще готвим обяда. Е, какво се втрещи?

— А как така без мене? — протестира Гагик. — Ами ако се върне барсът?

— Ще се оправим някак — усмихна се Ашот.

И Гагик по-охотно от всеки друг път се подчини на волята на Ашот.

С горящи главни в ръце Ашот и Хасо се качиха на една скала, отдето се виждаха огромните рога на разкъсания от барса козел. Звярът беше изял черния дроб, сърцето и бутовете на жертвата си, а другото бе оставил за вечеря.

Хасо посегна да улови рогата и да повлече животното, но Ашот го спря.

— Не така! Барсът ще дойде по следите ни — прошепна той.

Ашот взе брадвата, отсече огризаните от хищника части, а другото — главата, гърдите и плешките — нарами на гръб. После направи знак на Хасо да заличи следите с огън и дим.

Те вървяха премалели от страх и се оглеждаха назад: дали барсът не ги е забелязал? Но и двамата бяха щастливи — носеха половината козел!… Ашот дори се беше превил под тежестта на товара си. Хасо заличаваше старателно следите. Главнята пламтеше силно в ръката му. Оказа се, че подобна предвидливост съвсем не беше излишна. Опасността дойде, макар и не оттам, откъдето я очакваха.

Ашот и Хасо не бяха стигнали още до пещерата, когато нейде отгоре чуха страшен рев и някакъв кафяв звяр се търколи надолу по стръмнината, като чупеше храсти, събаряше камъни и сняг.

— Хасо, вдигни главнята! Размахвай я! — завика Ашот и хвърли товара си.

Но в този момент мечката довтаса до момчетата. Повлече Ашот за палтото, събори го в снега и без да обръща внимание нито на него, нито на месото, продължи със силен рев да се търкаля по склона. От време на време се изправяше на задните си крака, премяташе се презглава, подскачаше, извиваше се на кравай, мушкаше главата си между задните лапи, свиваше се на кълбо и пак се търкаляше надолу. Тя беше пияна и добра, както понякога е добър и пияният човек…

Друг може и да не знае, но айкецорци добре знаят, че когато човек пие много вино, а след това си похапне повечко грозде, сокът на гроздето започва да ври и кипи в стомаха му.

— Какво да правим? — прошепна Хасо, като продължаваше машинално да размахва главнята.

Момчето пребледня, краката му трепереха. Не по-малко изплашен беше и Ашот. Ала по държането на животното и по острата миризма на вино той веднага разбра, че мецаната „е попрекалила“. Иначе как можеше тя, обикновено толкова предпазлива, да забрави опасността?…

— Я хайде да я сплашим… Запали трева — каза Ашот.

Събраха суха трева и магарешки бодил, подпалиха ги с главнята и Ашот прикрепи на копието си горящия сноп.

Мечката, уморена, изглежда, от премятането, седеше малко по-долу от децата, поклащаше глава и нещо мъркаше.

Ашот закрещя: „Хо-хо-хо!“ и запрати по нея огненото копие. Тя изрева отчаяно и хукна да бяга. До момчетата дойде миризма на изгоряла вълна.

— Хайде, бягай и не се обръщай назад! — извика Ашот на другаря си.

И като грабнаха плячката, брадвата и главните, двамата забързаха към тяхната пещера.

— О, донесохте! Донесохте козела! — зарадва се Шушик. — А кой ревеше там?

— Никой. Я засили повече огъня…

До огъня лежеше половината козел — цяла камара месо. Щастието най-после като че ли се беше усмихнало на децата. Но най-смелият от тях беше нещо неспокоен, разсеян и непрекъснато поглеждаше към вратата, ослушваше се.

Като видя месото, Гагик забрави всичките си страхове. Бързо издялка шишове и наряза месо на дребни парченца.

— Не ви ли казвах, че в края на краищата всичко ще се нареди? — бърбореше той. — Каква пача само ще ви сваря от главата и краката! Пръстите си ще оближете! Хасо, отсечи главата и я подръж над огъня да се опърли… Ох-ох-ох! Не живот, а рай!

И под сводовете на пещерата отново екна смях. По бледите лица на децата пак се появи усмивка; отново се завързаха оживени разговори, прекъсвани от възторжените възклицания на Гагик, който вадеше от шишовете изпеченото месо.