Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Пленники Барсова ущелья, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
batekosta (2008)
Корекция
didikot (2008)

Издание:

Вахтанг Степанович Ананян. Пленници на Барсовата клисура

„Народна култура“, София, 1967

 

Превела от руски Мария Дракова

Редактор Зорка Иванова

Художник Христо Нейков

Худ. редактор Васил Йончев

Техн. редактор Александър Димитров

Коректори: Наталия Кацарова, Йорданка Киркова

Обем: 479 стр. Формат: 205×135

Печат: Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (откъс от предговора на Гаро Халрабедян)

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Между пленниците на Борсовата клисура и природата настъпва временно примирие

Да, след големите бури и тежката борба през този ден, изглежда, че настъпи примирие. Децата не знаеха какво още им готви природата на Барсовата клисура. Макар и да чувствуваха, че това примирие е временно, все пак се поуспокоиха. Умният пълководец винаги използува затишието, за да се подготви за отблъскване на нови атаки.

Децата решиха веднага да се преселят в Пещерата на отшелника и да си създадат в нея всички условия, необходими за презимуването.

Най-напред пренесоха оръжието, глиненото гърне на Гагик и останалите съчки, колкото имаха. После преместиха в новото жилище постелите, като натъпкаха рубашките си със сухи листа. След листата дойде ред на меките елови клони. Така, като направиха няколко курса от новата пещера до старата и обратно, децата утъпкаха в снега тясна пътечка и вече не беше трудно да заведат на новото място и болните си другари. Миналия път Шушик едва се беше върнала от Пещерата на отшелника и толкова се беше изморила, че не можеше да ходи без помощта на другарите си.

— Ела, Шушик джан, ела, аз братски ще те пренеса на мощния си гръб — предложи Гагик.

Но момичето отказа. Сама, с неуверени крачки, тя стигна до прага, но изведнъж се спря.

— Ах, без малко да забравя таралежчето!… Да вървим, миличък… Ашот, виждаш ли! По цял ден само спи, заровен в листата, а нощем тича и търси да яде.

Момичето се върна, намери в ъгъла на пещерата таралежчето и го взе в полата си. Свикнало с господарката си, то вече не се свиваше на бодливо кълбо, а с черната си муцунка душеше ръката на Шушик.

— На, хапни си грозде.

Зверчето сумтеше и ядеше всичко, каквото му даваха, но най-много обичаше гроздето.

Когато таралежчето се наяде, всички тръгнаха. Болните едва вървяха и докато стигнат до новото жилище, стана късно. Шушик веднага постла с много сухи листа една вдлъбнатина в стената и направи гнездо за своя любимец. А момчетата се заеха да гласят леглата да уреждат новото си жилище. С брадвата на отшелника те насякоха дърва; почистиха глинената делва, напълниха я със сняг и я сложиха край огъня.

Напоследък Шушик позакрепна и можеше да върши по-лека домакинска работа. Сега щеше да готви супа.

Без крилата прилепът не е пo-голям от врабче. Колко да сложат в котела? За да се нахрани човек, трябват поне десетина… Гагик отпусна на момичето необходимото количество прилепи, а останалите преброи и прибра някъде навътре в пещерата. Там беше толкова студено, че оставената от тях вода бе замръзнала.

След обяда заговориха за дневната дажба.

— По четири на човек, всичко двадесет прилепа на ден — направи сметка Ашот.

— Слушай, момче, я ни дай да си хапнем както трябва — опитваше се Гагик да убеди пестеливия си началник.

— Ти какво ще кажеш? — обърна се Ашот към Саркис.

Саркис дремеше свит край огъня и не взимаше участие в разговора.

— Аз ли?… Аз мисля, че винаги е по-добре повече, отколкото по-малко.

— Ура, Саркис вече започна да се шегува! — зарадва се Гагик.

Хасо си мълчеше скромно, а когато попитаха Шушик, тя само сви рамене:

— Откъде да зная?

Но ясно беше, че и тя споделя мнението на Гагик, тъй като след болестта гладът я мъчеше още повече.

— Не, другари — каза решително Ашот, — който бавно ходи, далеко стига. Трябва да определим дневна норма и да не я нарушаваме.

Нямаше как, съгласиха се. Децата пресметнаха, че ако изяждат по двадесет прилепа на ден, ще имат „месни“ запаси почти за цял месец. Е, разбира се, не е изключена възможността и от „странични“ продоволствени постъпления. Защо например да не се опитат да наберат още грозде изпод снега? Ето че и времето е хубаво.

— Аз отивам в Глинената кариера съобщи Гагик. — Ще донеса глина и ще направя чайник. Не чайник, а просто кукличка.

Не последваха никакви възражения. В такъв студ чаят беше необходим.

— Ще направиш и чаши — поръча Ашот. — А ние да тръгваме. Ставай, Хасо.

И те се отправиха за лозето.

Трудното беше да се намери лозата и да се извади изпод снега, а щом веднаж я извадиш, гроздовете увисват под носа ти. Само късай!

Има още много, извънредно много! Какво ли плодородие е било, щом като е стигнало и за язовеца, и за заека, и за птиците, и е останало още толкова много!…

… Въпреки че всичко беше покрито с дълбок сняг. Гагик намери лесно Глинената кариера по оголените брястове. И не след дълго с голяма глинена буца в ръце той бързаше обратно към пещерата.

— От това ще излезе само гърнето — каза той на влизане, — а чаши ще направя утре… Краката ми измръзнаха. Днес повече никъде не мърдам. Ох, Шушик, пак ли трепериш?

— Да, не ми е нещо добре… Засили огъня — помоли момичето.

— Ей сега. Тъкмо и на мене ми трябва силен, много силен: ще пека грънци. А ти се дръж, Шушик. Сега вече се настанихме добре и ти бързо ще се оправиш…

Щом окуражи момичето, Гагик засили огъня и се отдаде на грънчарския занаят. Ашот и Хасо още не се бяха върнали, а той печеше вече някаква нова съдина, изкривена на една страна, която нарече с гръмкото име „чайник“.

С дървена кука, наподобяваща ръжен, Гагик го издърпа от огъня и го заразглежда с възторг.

— Шушик, гледай! Нали казвах, че няма да е чайник, а кукла! — И като намигна, добави шепнешком: — В село казват, че Гагик имал златни ръце… Ама че хора! Пот те избива, като слушаш такива неща. Неудобно чак ти става…

Шушик се усмихваше кротко.

Ашот и Хасо, застанали на прага, отдавна слушаха брътвежа на Гагик, но понеже той седеше с гръб към тях и не ги забелязваше, продължаваше да забавлява момичето с безобидните си хвалби.

— Сега, Шушик джан, такъв чай ще ти направя, че чак в Айкецор ще подушат аромата му, по миризмата ще определят къде сме и ще дойдат да ни вземат. Смееш ли се, мила? Е, смей се, така по-бързо ще свариш супата. — Той помълча малко и с поучителен тон продължи: — И от студа не се бой, скъпа. Студът унищожава микробите, затова никой от нас не се разболя от заразна болест. И още защо е добър студът? Затова, че няма да позволи да излязат лунички по бялото ти личице. Иначе щом само настъпят топлите дни, и твоето мило личице ще заприлича на яйце от пъдпъдък… Трето… трето, студът е добър, защото калява човешкия орга… Охо, вие тайно слушате мъдрите ми речи, а? — извика Гагик, като чу до входа сподавен смях.

Хасо коленичи и със затрогваща загриженост сложи пред момичето черни и кехлибарени гроздове.

— А на болногледачката? — протегна ръка Гагик. — Само толкова ли? Цели два часа я забавлявам като същински цирков клоун!

Той изяде на бърза ръка порцията си и с тържествен тон съобщи:

Войната, която беше започнала в моя стомах, се прекрати. Настъпи временно примирие. И то благодарение на кого? На светлата душа на отшелника. Главата си поне да покажеше от гроба, да чуе моята благодарност и пак да се скрие.

— Ух, какви ужасни неща говориш! — потръпна Шушик. Наистина я достраша.

Ашот и Хасо бяха донесли доста грозде и сега децата зобеха, почиваха си край огъня и тихо разговаряха.

— Предлагам да си изработим дневен режим — каза Ашот. — Докато е светло, ще търсим дърва и храна. Щом се стъмни и работата навън привърши, ще се занимаваме с нещо полезно. Всеки от нас например ще разказва за някакво свое откритие или наблюдение в Барсовата клисура. Ще обсъждаме, изследваме и проучваме онова, което ни се стори най-интересно. Освен това нощите стават дълги. Преди лягане всички поред ще си разказваме по някаква случка или приказка.

Хем времето пo-бързо ще минава, хем ще научим неща един от друг.

— Само това ли? — проточи разочаровано Гагик.

— Малко ли е?

— Не е малко, но трябва все пак да принесем някаква полза на нашето социалистическо стопанство — заяви Гагик, явно подражавайки на Ашот.

— Не се шегувай, моля ти се! Ако имаш да кажеш нещо, говори. — Ашот разбра насмешката в думите на другаря си.

— Не обичам аз като някои да държа дълги и красиви речи. Аз съм делови човек! — каза Гагик и се! приближи смело до прага на пещерата. Но тук се спря и измърмори под носа си: — Охо, то вече се стъмнило!… Хасо — обърна се той към овчарчето, — ножчето у тебе ли е?

— Както винаги — обади се момчето.

— Сигурно е вързано за пояса ти?

— Да, връзвам го, за да не го загубя.

— Аха… в такъв случай, ща не ща, принуден съм и тебе да взема със себе си, макар че не ти, а твоят нож ми е нужен.

Хасо се усмихна под мустак и тръгна след Гагик.

— Саркис, ти защо мълчиш? — попита Ашот, като същевременно ровеше въглените в огнището.

— За какво да говоря? Трудно ще ни бъде…

— Нищо ще издържим. Тук е топло, а храната зависи от нас. Как е кракът? Боли ли все още?

— Не, по-добре е. Хайде да почистим това медено котле, нека Шушик готви в него.

— А с какво да го почистим? С пепел ли?…

— Защо с пепел? Спомни си: от какво се окислява медта? Като се съединява с кислорода. Значи, сега чрез огъня ще го отделим. Разбра ли?

— А, с огън ли?… Разбрах! Добре!…

Ашот и Саркис вдигнаха котела, обърнаха го с дъното нагоре и го сложиха над пламтящия огън. Те го оставиха толкова дълго над огъня, че дъното му започна да се огъва навътре.

— По-бързо, Саркис! Ще се разтопи… Горещият котел пареше ръцете на момчетата, но те го измъкнаха от огъня.

— И без него ще можем — махна ръка Ашот. Пръстеното гърне е по-хубаво — хем по-чисто, хем и яденето, сготвено в него, е по-вкусно.

Ашот и Саркис седнаха един до друг и млъкнаха. Бившите врагове отдавна се бяха помирили и предишната вражда вече не съществуваше помежду им. Насаме обаче те чувствуваха някакво неудобство, не намираха какво да си кажат. С другите, в колектива, им беше по-добре, по-леко.

Мълчеше и Шушик, загледана в пукащия огън. На коленете й беше учебникът по география. Тя поглеждаше от време на време в него, после вдигаше глава към тавана и мърдаше безшумно устни със затворени очи. Изглежда, учеше нещо наизуст.

В пещерата цареше неприятна, тягостна тишина. Ашот не издържа и стана:

— Ще ида да видя какво прави оня лудньо.

Той се спря на прага и въздъхна облекчено.

Звездите светеха слабо. В трепкащата им светлина, на фона на белия сняг, недалеч се открояваха две черни сенки. Бяха Гагик и Хасо. Те се приближаваха, влачейки нещо тежко подире си.

Когато дойдоха до пещерата, момчетата изтърсиха снега от краката си и влязоха. Всеки мъкнеше сноп пръчки от калина — мъхест храст с яки, но жилави клони с червеникава кора. Гагик накара Xaсо да седне и сложи пред него пръчките.

— Взимай една по една и ги заостряй накрая разпореди се той.

Хасо се залови за работа. Гагик забождаше заострените пръчки в земята на разстояние три-четири пръста една от друга.

Пещерата, в която се намираха децата, беше за щастие една от редките пещери в Армения с пръстен под. Това бяха може би наноси от планинските потоци. Така или иначе то улесняваше много такъв експерт „кошничар“ като Гагик.

— Е, за какво е всичко това? — попита Ашот, който наблюдаваше работата на Гагик.

— За да мине времето. Поне ще имаме, занимание през дългите зимни вечери. Аз например толкова обичам да плета кошници, че мога да ги правя, без да има защо: направя и хвърля. Но защо ще ги хвърляме? На пролет, когато дойдат да ни вземат, ще можем да кажем: „А нашата стока моля?…“

— Остави — махна с ръка Ашот. Къде ще могат да се отнесат кошници от тази дяволска клисура?

— Як си Ашот, но главата ти не работи както трябва. Ние просто ще хвърляме кошниците от скалите. Те ще се търкалалят надолу и ще се наредят пред каруците!…

Гагик говореше а пръстите му се местеха чевръсто от пръчка на пръчка. Потънали в работа децата прекараха вечерта леко и незабелязано.