Вахтанг Ананян
Пленници на Барсовата клисура (25)

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Децата измислят все нови и нови начини за спасяване на другаря си

Настъпи шестнадесетият ден.

Слънцето, немощно и бледо, отдавна беше изгряло, но децата не излизаха още от пещерата. В горещата, напечена от жаравата пепел те топлеха млади дъбови клончета и правеха от тях халки, които провираха една в друга и свързваха с влакнеста брястова кора.

— Клончетата свършиха — съобщи Хасо.

— Не, там май че има още. Порови в пепелта. Хасо порови, по измъкна само една малка пръчица. — Нищо, все ще стане някоя малка халкичка. Я чакайте да ги преброя. Една, две, три… — Ашот мърдаше беззвучно устни. — Нашата верига има двадесет и четири брънки. Гагик, я хвани края и и излез навън. Охо, има сигурно десетина метра!

— А като увисне на нея тежест, ще стане още по-дълга — съобрази Гагик.

— Да, когато на нея увисне Саркис, кръглите халки ще се издължат. Но… все пак се страхувам, че е къса… Я да отидем за още клони!

Ала лесно беше да се каже „за още клони“. Иди се опитай да отчупиш клон, дебел колкото палеца ти. Жилав и гъвкав, той се съпротивява като стомана.

Немигнали цяла нощ, гладните деца до обяд продължаваха да наставят веригата си, докато най-после се получиха тридесет и шест брънки.

— Търпението ми се изчерпа — заяви Ашот. — Сега ще я изпробваме и ще тръгнем.

Шушик и Гагик хванаха единия край, Хасо и Ашот — другия и под командата „започвай!“ с резки движения задърпаха веригата в различни посоки. Нито една брънка не се разкъса.

— Чудесно! — каза Ашот, доволен от резултата. — Да тръгваме…

Между скалите се чуваха жалните стонове на Саркис:

— Шушик, поне ти да се беше съжалила!… Замръзвам! Подхвърли съчки… Няколко мушмули…

— Почакай, идваме! — извика Ашот и когато се приближиха до урвата, добави: — Вече няма да ти трябват ни съчки, ни мушмули — сега ще те спуснем долу.

— Как? С какво… Мили мои, по-скоро! Нима не съм ви приятел?

— Само приятел ли?… Ти си светлина за очите ни, ти си нашият най-мил, най-скъп… От мъка по тебе сън не ме хваща… — говореше Гагик, като едва сдържаше смеха си.

А Саркис, притихнал, слушаше и не вярваше на ушите си. Откога пък е станал светлина за очите на Гагик? Не се ли шегува?

Но преди още да намери отговор на тази загадка, на късчето земя, където растеше елата, шумно плесна някаква странна верига,

— Завържи я здраво за елата чу се отгоре и в краката на Саркис падна въже, уплетено пак от брястова кора,

След няколко минути тази необикновена верига увисна над клисурата.

— Хайде да отидем да погледнем — каза Ашот. А когато видяха отдолу своята стълба, той възкликна: — Чудесно! Само че пак е къса.

— Нищо, ще скочи — успокои го Гагик.

След вчерашните си разкази той гледаше твърде оптимистично на подобни скокове. Щом онази тежка жена не се е пребила в гората, Саркис, отслабнал и олекнал, няма нищо да усети.

— Но непременно трябва мека постелка — каза Шушик.

Окършиха клоните едва ли не на всички ели около пещерата и ги струпаха под последната брънка на веригата. После свалиха рубашките си, закопчаха ги и по този начин ги превърнаха в своеобразни торби. Натъпкаха торбите със сняг и ги поставиха върху купа.

И все пак им се стори, че е малко. Тогава от склоновете, огрявани от слънцето, затъркаляха снежни топки. Отначало големи колкото дини, по пътя те нарастваха и до клисурата идваха вече цели „бъчви“. Така се образува доста висок снежен хълм.

Добре би било, разбира се, да се прибавят още няколко халки, да се удължи веригата, но нямаше вече време. Денят в Барсовата клисура, обкръжена от високите стени на планината, беше особено къс. Притъмня. Децата трепереха от студ.

— Хайде, Саркис, слизай — разпореди се Ашот. Саркис се наведе, погледна надолу и се отдръпна ужасен.

— Ами ако се скъса? — изтръпнал, попита той.

— Няма да се скъса. Слагай краката в халките и слизай предпазливо. За последната ще се уловиш здраво и ще скочиш на издигнатия хълм долу.

С треперещи пръсти Саркис се хвана за стъблото на елата, го тутакси го пусна.

— Студено… Пари… Нека почакаме до утре. Щом изгрее слънцето и ще сляза… Сега е вече тъмно…

Той изреди още няколко причини, които му пречели да слезе по направената от другарите му стълба, но ясно, че главната беше страхът.

Ашот заскърца със зъби.

— Добре, да си отиваме тогава — каза той. Децата оставиха рубашките си в снежния куп и се върнаха в пещерата.

— Шушик, разпали огъня… Но ние май занесохме всичките дърва на него…

Ашот беше толкова ядосан, че не искаше дори да назове Саркис по име. Наистина колко време и сили им отне това момче!

Премръзнали и гладни, децата прекараха в пещерата още една мъчителна, безсънна нощ.

Ех, Бойнах, ако ти имаше ума и ловкостта на Чамбар, отдавна да сме излезли оттук — отправи упрек към кучето Гагик. — Чамбар щеше да намери начин да се измъкне от клисурата, да изхвърчи до село и да доведе хора…

Какъв е пък този Чамбар? — обиди се Хасо. — Че има ли по-умно куче от моето?…

За Хасо, разбира се, нямаше на света друго куче като неговия Бойнах.

— Чамбар ли какъв е? Ти чувал ли си за ловеца Мирук Асадур от Лъчиван?

Хасо поклати отрицателно глава.

— А за внука му Камо? — попита Шушик.

— А за сина на моя чичо — Крикор? — попита Гагик.

— Наистина ли Крикор е син на чичо ти?… Не вярвам! — заяви Шушик.

— Не го ли виждаш, че е цял Крикор? — Ашот посочи с глава Гагик. — Като две половинки от една и съща ябълка. Същият характер, същите шеги…

— Не, Ашот, няма да стана аз като Крикор — възрази тъжно Гагик. — Къде ще се меря с него! Какво ли не е вършил той! И на Пчелната скала за мед се качвал, и сред тръстиките на Гила се завирал да събира яйца от корморани… Навсякъде намирал храна, а аз съм се сврял до огъня и хленча от глад. Да беше Крикор с нас, ех, как щяхме да си живеем! — И Гагик опря ръка до гърлото си. — Дотук щяхме да сме сити.

— А ако имахме такъв звеневи като Камо, сега щяхме… — изтърва се Шушик, но разбра грешката си и млъкна.

— Какво мога да направя аз! — избухна от смущение Ашот. — Ако бяха попаднали в Барсовата клисура, и те сигурно нямаше да могат да излязат.

— Хайде, хайде, моля да не се засяга началството — застъпи се за другаря си Гагик. — Нашата група съвсем не е по-лоша от групата на Камо, а аз — от братовчеда си Крикор.

— А знаете ли, че аз съм виждал Мирук Асадур! — въодушеви се Ашот. — Веднаж през есента пристигна у дома. Сприятели се с баща ми и заедно ходиха на лов за кози. Какъв прекрасен човек! Само че брадата му е много смешна — такава една дълга, дълга. Когато бърза, пъха я в пазвата си, да не се развява. И върви така, че не можеш да го настигнеш.

— А след него Чамбар, с опашка, завита като кифла?

— Да, и Чамбар след него… Ах, само да обадеше баща ми на стареца, че сме изчезнали!… Току-виж, прекосил снеговете на Агирдж планина — и право във фермата…

— Ами ако майка ми пише за мене на баба? — каза Гагик и дори скочи, зарадван от тази мисъл. — То се знае, че ще пише!… Крикор, разбира се, ще пристигне, ще завре нос в айкецорските делви с вино и ще рече: „Дядо Асадур, тук е по-хубаво, отколкото у нас, нека да останем завинаги тук. Вино много, туршии…“ Ех — унесе се в мечти Гагик, — да можеше ей там на онзи гребен да се покаже изведнъж Крикор! С кюфте и лаваш в ръце. „Хей, Гагик джан, хващай! Кюфтето дойде!…“, — ще извика той.

— Стига си ни мъчил! Дразниш ни само стомасите с приказките си! — разсърди се Ашот и излезе от пещерата.

Някъде иззад планината луната хвърляше дрезгава светлина върху замъгления силует на Арарат. Беше студено и тихо.