Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Пленники Барсова ущелья, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
batekosta (2008)
Корекция
didikot (2008)

Издание:

Вахтанг Степанович Ананян. Пленници на Барсовата клисура

„Народна култура“, София, 1967

 

Превела от руски Мария Дракова

Редактор Зорка Иванова

Художник Христо Нейков

Худ. редактор Васил Йончев

Техн. редактор Александър Димитров

Коректори: Наталия Кацарова, Йорданка Киркова

Обем: 479 стр. Формат: 205×135

Печат: Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (откъс от предговора на Гаро Халрабедян)

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Какъв беше първият зимен ден

За децата беше важно не само да донесат „шишкебап“, но и хубаво да проучат пещерата, която бяха открили. Предната вечер нищо не успяха да разгледат, а не можаха да узнаят какво наследство им беше оставил тайнственият обитател. Вчера всичките им мисли и чувства бяха устремени към Дяволската пътека.

А когато снежната буря се развилия отново и те разбраха, че са безвъзвратно затворени, жилището придоби за тях особено значение — от него, тъй да се каже, зависеше до голяма степен тяхното спасяване. Те се надяваха да намерят тук що-годе удобства, може би съдове, някакви сечива…

Ето защо и Ашот се отзова с готовност на „хитростта“ на Гагик. Взе наръч смолисти елови клони, изсушени от Саркис за подпалки, и излезе от пещерата.

В ръцете на Гагик и Хасо горяха големи главни. Децата слязоха в клисурата, прекосиха Дъбравата и скоро се изкачваха вече по каменната стълба.

Когато отвориха дървената врата, първото нещо, което им се хвърли в очи, беше опушеното медно котле, захвърлено в тъмния ъгъл. В него имаше голяма дървена лъжица.

„Ето за какво ми трябваха другарите! Без тях как щях да вляза тука? Нямаше да имам смелост… — помисли си Гагик и пусна Ашот да мине напред. — Нека той пръв види котела. Той обича да е пръв!…“ Наведен над позеленелия от времето котел, Ашот каза:

— Ето в какво си е приготвял храната стопанинът на лозето. А ето и чинията му. — И той вдигна пръстената паница от ъгъла.

Котел! Паница! Неизказана радост обхвана децата. — Сега имат в какво и вода да си държат, и обяд да си готвят. Те изнесоха съдовете на светло, разглеждаха ги от всички страни и не можеха да им се нарадват.

— Да видим какво още има… Добре ще е да намерим триона, Ашот. Помниш ли следите от трион по лозите? — говореше оживено Гагик. — Ако го намерим, няма вече да се мъчим за дърва.

В това време някакво крилато същество направи във въздуха безшумни зигзаговидни завои, намери отворената врата и изхвръкна навън. Последваха го и други.

— Ой, шишкебапът излита! — разтревожено завика Гагик, спусна се към вратата, затвори я и я затисна с гръб.

В дрезгавата светлина на факлите децата видяха, че сводът на пещерата беше осеян с някакви изпъкнали предмети, прилепнали като лястовичи гнезда. Неочаквано едно от „гнездата“ се отлепи, сдоби се с крила и започна да се вие над главите на децата.

— Събуждат се от светлината… Хасо, сложи по-нататък главните! — разтревожи се Ашот.

Намалиха малко пламъка. В пещерата стана тъмно и на Хасо се стори, че тя е обитавана от зли духове. Той отвори ножа си и стоманата заблестя в мъжделивата светлина на факлите. „Сега няма да се приближат“ — успокои се овчарчето. Баща му казваше че дяволите се страхували от острата стомана. — Да си отиваме — предложи Ашот.

— Не ме карай да се срамя! Аз обещах на Шушик… — замоли се Гагик и по източен обичай се поглади по брадата — въображаема, то се знае.

— А какво да правим? Да се качим и да ги свалим от тавана, няма да можем — много е високо. Дали да сложим стълба? Или някаква греда? Но откъде да вземем?

— Не зная, измислете нещо… Поне няколко хванете. Аз пък ще ги занеса на Шушик — то е вече моя работа. Дори мога и да ги изям, уверявам ви!

— И аз няма да си отида. Ако не занесем на моята сестрица да яде, няма да бъда спокоен — заяви решително Хасо.

— Ти, Ашот, казваш, че трябва стълба — рече Гагик. — А не можем ли да се покачим един върху друг? И Хасо отгоре! Хайде, дай да стъпя на раменете ти, а пък Хасо — на моите.

Речено — сторено. Децата застанаха до стената и се качиха едно върху друго. Хасо, който беше най-отгоре, достигаше с ръка по-близко нависналите прилепи.

Като пипна меките студени тела, момчето неволно потръпна. Но гладът и желанието за месна храна надделяха.

Докато пълнеше торбичката, окачена на рамото му, с прилепи, Хасо с учудване забеляза, че нито един не правеше опит да се спаси. И в торбичката дори не мърдаха. „Ама че кротки пиленца!“ — помисли си той с думите на Гагик и скочи на земята.

— Дали няма да изхвърчат, ако извадя дрехата си от дупката над вратата? — попита Гагик.

— Не, те спят дълбоко. Които се събудиха, изхвърчаха вече, а тези няма да се събудят — обясни Ашот.

А Гагик беше взел дрехата си и разговаряше нежно с нея.

— Горката, замръзнала там без мене! Хайде, ела да се стоплиш на гърдите ми — говореше той, докато се обличаше.

— Е, как мислиш, нося ли ти шишкебап? — попита Гагик още от прага на пещерата, — Да знаеш само, Шушик, какъв меден котел и каква паница намерихме — цяло съкровище!

— Чудесно! — зарадва се момичето. — А наистина ли донесе шишкебап?

Но като видя в торбичката загърнатите в мантиите си прилепи, Шушик се извърна с отвращение.

— Месото им е чудесно! — опитваше се да я убеди Ашот. — Те ядат само насекоми.

Но този път беше невъзможно да убедят момичето.

Тогава Саркис пак припомни какво бяха учили в училището. Той каза, че човек не може да живее само с грозде. Гроздето е само „гориво“ за човешкия организъм.

— А освен гориво нужни ни са и белтъчини — авторитетно заяви той. — С какво можем да възстановим силата на отслабналите си мускули?… Само с белтъчини! Това е строителният материал за клетките на нашия организъм.

— Да — подкрепи го и Ашот. — Ако искаме да живеем, трябва да забравим какво е отвращение. И въобще за какво отвращение може да се говори? У нас и костенурката например се смята за мръсно животно, а видяхте ли колко беше вкусна?…

— Как не — издаде напред устни Гагик. — В Париж и жаби ядат, а пък аз в Барсовата клисура да се откажа от прилепи ли?… — Я дай тук един!

Прилепите спяха така дълбоко, че онзи, който Гагик премяташе безцеремонно в ръцете си, не се и помръдна дори. Изглежда, че бе заспал летаргичен сън.

Животното се беше здраво обвило в кожените ципи на крилете си. Така хората се загръщат в плащ или пелерина, когато вади дъжд или когато не искат да ги познаят.

От „плаща“ се показваха само крачката с извити остри нокти. С тях именно прилепите се закачват за сводовете или таваните и увиснали с главата надолу, заспиват зимен сън.

Интересна тема за младия природолюбител!

Ашот беше взел един прилеп, разгъваше предпазливо крилата му и обясняваше на другарите си как животното затваря плътно в мантията органите си за осезание, обоняние и слух и по този начин напълно се изолира от околната среда през време на съня. Така не вижда, не усеща, не чува нищо и спи спокойно.

Когато Ашот „разполови“ прилепа, всички видяха светлосивото му тяло, възкафяво на гърба. Прилепът се събуди и затрепера в ръцете на Ашот.

— Хайде да прекратим изучаването, че е време за вечеря — реши отрядният, забелязал израза на нетърпение по лицата на слушателите си.

Това беше най-трудното — да се получи разрешението. Всичко друго стана с невероятна бързина и само след няколко минути заедно с дима към свода на пещерата се издигаше вече и апетитната миризма на печено месо… Впрочем нямаше нищо чудно в тази бързина. Ясно, че за овчаря Хасо и за надарения от природата с готварски талант Гагик не представляваше никаква трудност да изпекат шишкебапа за пет минути.

Децата изядоха с голям апетит яденето. Най-хубавите парченца, разбира се, отделиха за малката си приятелка. И тя не посмя да им откаже.

Мекото и тлъсто месо на този необикновен шишкебап се хареса много на децата. Вероятно защото бяха гладни. А може би и защото прилепите бяха уловени през време на зимния им сън. И те като мечката, язовеца и другите животни, които прекарват зимата в сън, преди да заспят, много затлъстяват. В сивите кожици имаше завити цели бучици тлъстина.

Богатият запас от прилепово месо, както Гагик нарече новия „продукт“, усилваше вярата на децата, че ще издържат зимата.

— Ако съумеем да го опазим, месо няма да липсва от трапезата ни — каза Ашот. — Трябва само да помислим как да не се събудят преждевременно. Но за това ще поговорим утре. Утре ще разгледаме също котела и паницата и ще решим как да ги използуваме. А сега… как да прекараме останалото време от вечерта? Искате ли да почетем?… — предложи предпазливо той от страх да не би другарите му да се противопоставят.

Но никой не възрази.

— Знаете ли — каза Шушик, — у дома толкова много трябваше да учим, че книгите ми бяха омръзнали. А онзи ден така ми се дочете! Я вземи, Гагик, христоматията и намери нещо хубаво.

— Чакай да се напия с малинов чай, че тогава… Не разбирам защо трябва да се отглеждат чайни плантации, щом като в природата расте малина? Ох-ох-ох, един път чай!… Който пие, разбира, който не пие — нищо не разбира — хвалеше Гагик питието, което беше приготвил от малинови корени. Беше го запарил в своя глинен съд и пиеше с наслада, като прекъсваше само когато му хрумнеше някоя шега.

Впрочем трябва да кажем, че не само Гагик се преструваше на безгрижен. Всеки чувствуваше нужда да дава кураж на другите и на себе си. Но колкото и да се стараеха да изглеждат спокойни, в сърцата им бе залегнал все този страх: ще издържат ли? Ще понесат ли суровата зима в Барсовата клисура? Какво ще прави по-нататък техният неизвестен, но страшен враг?… Всичко друго децата можеха да забравят, но не и неговото присъствие, макар че по мълчаливо съгласие никога не говореха за него.

Когато най-после гладът и жаждата бяха уталожени, Гагик се потупа по корема и заяви:

— Е, сега, когато на стомаха ми стана по-тежко, а на душата — по-леко, можем да преминем спокойно на следващия въпрос. Днес аз ще бъда четец, а вие — слушатели. Страница сто четиридесет и втора, песен първа от поемата на Ованес Туманян „Ануш“.

Лори отново непрестанно ме зове,

лъха от нея старинна печал.

И разперила властно криле,

към дома забравен душата се стреми…

А там край вечерното родно огнище

с мъка и надежда отдавна ме чака…

— Колко е хубаво! Сякаш за нас е написано!… — въздъхна някое от децата.

Ей, планини зелени, другари от детските ми дни!…

— високо и ясно продължаваше Гагик, а гласът му отекваше под свода на пещерата и пренасяше слушателите сред чудните планини.

Там, дето хълм над хълм се редят, где по небето върхари играят хоро, где чукарите сутрин се пробуждат пияни, като след буен сватбен пир…

Може, разбира се, че може да се живее… И учебните занимания дори могат да продължат. Право казва Ашот: за всичко е нужно само воля и любов към труда. Тогава никакви природни бедствия не са страшни за човека…