Вахтанг Ананян
Пленници на Барсовата клисура (4)

ТРЕТА ГЛАВА

Как нашите деца, изоставили равните пътища, се промъкваха по Дяволската пътека

Погледнеш ли отгоре каменните блокове, накамарени в дефилето — свят ще ти се завие, такива бездънни пропасти има там! Високи, мрачни скали образуват непреодолими стени и само в една от тях планинските потоци бяха изровили врата. През тази именно врата Ашот преведе уверено своите другари.

— Дръж се за зъбера… по-сигурно стъпвай… по-внимателно! — непрекъснато говореше той и загрижено следеше всяка крачка на децата.

В този край скалите са от варовик и са набраздени дълбоко с корнизи и пътечки. Техните склонове приличат на набръчкано старческо чело.

По една такава тесничка пътека-бръчка се движеха сега нашито млади пътешественици, като разчитаха да заобиколят скалата и да се спуснат в клисурата. — Нека аз мина отпред — предложи Хасо.

Той беше вързал пояса си за нашийника на кучето и грижливо му помагаше на трудните места.

Ашот погледна под око Хасо. „Ако ти минеш отпред, тогава аз за какво съм?“ — като че ли говореше погледът му.

Но Хасо не забеляза нищо. Той се тревожеше за Шушик. На нея, винаги жива и смела, й прилошаваше, когато гледаше пропастите.

— Не гледай надолу — обърна се към нея Ашот.

След Шушик вървеше Саркис. Като видя побледнялото му лице, Ашот не се стърпя и го подигра:

— Е, какво? Не прилича на пътя до татковия ти склад, нали?

Никой от другарите дори с поглед не го упрекна за тези думи. В селото не обичаха Баруйр, бащата на Саркис. Той завеждаше колхозния склад и се смяташе за важна личност. А Саркис израсна под неговото крило надменен, самонадеян, егоист.

Сега, в този тежък за него момент, той преглътна обидата, изтри избилата по челото му пот и мълком продължи да се влачи накрая, стъпвайки предпазливо по несигурната, ронлива пътечка.

Слизането беше тежко, но вървеше успешно. И само една случка, весела, интересна, за която трябва да разкажем, го прекъсна неочаквано за известно време.

Есенното слънце напичаше скалите. Бяха първите дни на ноември, но беше още топло. Децата бяха съблекли палтата си и ги носеха на ръце. Пътечката тук минаваше съвсем близо до скалата, която се издигаше отдясно като висока отвесна стена, а отляво беше надвиснала над дълбоката пропаст.

И пукнатините в скалите, и вдлъбнатините, малките пещери, които се срещаха тук-таме в тях, и самата пътека — всичко беше осеяно с кози тор.

— Тук има кози — каза Ашот шепнешком, сякаш се страхуваше, че те са някъде съвсем наблизо и ще го чуят.

И наистина още не беше успял да се доизкаже и иззад близката скала изскочи огромен козел. Насочил напред гигантските си рога, той се спусна право срещу Ашот. който върнеше пръв.

Нямаше как да се разминат. Животното можеше или да се върне и да избяга в Барсовата клисура, или да събори преградилото пътя му момче — друг изход нямаше. Неговото появяване беше така неочаквано, че Ашот нямаше нито секунда за мислене. Той се притисна инстинктивно с хълбок към стената, смъкна шапката си и удари с нея козела по главата. Единият рог се забоде в шапката, раздра я, а когато Ашот със силно движение напред се опита да я издърпа, козелът сърдито се разфуча, врътна глава и още по-здраво намести шапката на рогата си. Тя така си и остана на козела. Животното направи огромен дъгообразен скок и препусна светкавично, размахвайки „трофея“ си като знаме. Чуваше се само как камъчетата шумолят под копитцата му и се свличат в пропастта.

В момента, когато удари козела, Ашот загуби равновесие. Само миг и момчето щеше да полети в пропастта. Но нечия здрава ръка го улови навреме. Това беше Хасо.

— Сядай!… — каза той и като го натисна по рамото, за да го накара да седне, понечи да замахне с гегата си към козела.

Но къде ти! От него нямаше вече и помен. След козела се спусна и Бойнах, но Хасо го хвана здраво за нашийника.

— Ти пък, мършо, къде?… Къде ще бягаш по тези пътечки?…

От яд Бойнах се разлая силно.

Опасността премина. Децата дойдоха на себе си и като си спомниха за козела с шапката, започнаха да се смеят. Хасо поклащаше глава и казваше:

— Ашот, ти не се ядосвай. Този рогат дявол можеше да те хвърли в пропастта и ти щеше да станеш на парчета… Бива ли така да се излагаш?

— Ама ти не чу ли как шапката ти викаше: „Помощ, помощ“? — смееше се Гагик.

— Няма добро да види с нея — каза Ашот, все още ядосан и възбуден.

— Напротив! усмихна се Гагик. — Твоята шапка спаси козела: сега вълк няма да смее да припари до него…

Ашот все още не можеше да дойде на себе си от изненадата и уплахата. „Когато ги видя, козелът трябваше да се върне и да избяга назад в клисурата. Какво ли го е накарало да се спусне напред, право към мене? — мислеше си той объркан. — Зад него може би е имало още по-страшен враг?… Но откъде? Тук няма и не може да има никой…“

Тъй или иначе, случката с козела беше изчерпана.

— Е, хайде — надигна се Ашот — да продължим нашия път, пълен с приключения.

Дяволската пътека ставаше все по-трудна и по-трудна.

— С лице към стената. Гледайте само стената и се дръжте един за друг — даваше нареждания Ашот, когато пътечката стана съвсем тясна.

На едно място водата беше подровила пътя и бе образувала в скалата процеп. Ашот се спря замислен пред него. Ако не беше голямото му честолюбие, той щеше да се върне и поведе обратно другарите си. Сега обаче скри тревогата си и леко прескочи процепа.

Неговите спътници се приближиха и с ужас надникнаха в дълбокия пролом — просто дъното му не се виждаше!

— Ох, каква чудесна дупка: скочиш ли в нея, няма да успееш дори да извикаш!… — не можа и сега да се въздържи да не се пошегува Гагик.

А Хасо се усмихна подигравателно:

— Ако пред вратата ви има греда, ще можеш ли да минеш по нея?

— И още как!

— Няма ли да паднеш?

— Никога!

— Е добре, ами ако тази греда се постави над река или ров?

— По-трудно ще е.

— Нищо трудно няма. Само забрави, че долу е яма. Ето виж.

И Хасо, без да гледа надолу, умело прескочи пропастта, сякаш беше купчина пръст на равен път.

— Разбра ли?

— Абе аз разбрах, ама ти обясни на краката ми!…

И все пак съветите на Хасо помогнаха да се преодолее опасното препятствие.

Гагик се страхуваше, но през целия път все си мислеше как да скрие от другарите си своето състояние. И затова непрекъснато даваше кураж на всички:

— Какво сто се разтреперали? Тясна е пътечката? Ама че го измислихте! Та това е асфалтирано шосе! — Или: „Хасо, аз вървя след тебе, ти не се бой.“ Или: „Ашот, почакай, аз ще те подхвана, че май ти треперят краката.“

Саркис, целият в пот, вече без да се стеснява, се мъкнеше последен направо на четири крака. Колко малко приличаше той сега на онова самоуверено момче, което крачеше важно с вирната глава по улиците на селото!