Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Пленники Барсова ущелья, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
batekosta (2008)
Корекция
didikot (2008)

Издание:

Вахтанг Степанович Ананян. Пленници на Барсовата клисура

„Народна култура“, София, 1967

 

Превела от руски Мария Дракова

Редактор Зорка Иванова

Художник Христо Нейков

Худ. редактор Васил Йончев

Техн. редактор Александър Димитров

Коректори: Наталия Кацарова, Йорданка Киркова

Обем: 479 стр. Формат: 205×135

Печат: Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (откъс от предговора на Гаро Халрабедян)

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

В трудни минути умът на човека става по-бистър

През тази тринадесета нощ на своя плен нашите деца почти не спаха и сутринта излязоха от пещерата в лошо настроение. А и природата не обещаваше хубав ден. Небето беше мрачно, забулено с облаци. Няма какво да се яде, няма дърва… Какво да занесат на другаря си там на скалата?…

Мълчаливо, без желание те започнаха да изтръгват с корен храсти, да чупят парещите от студ клони на дърветата. Нямаха сили, пък и клоните се съпротивяваха, сякаш не искаха да се предават и се бореха за живот.

Децата се постоплиха малко, но настроението им не се подобри.

Какво трябваше да правят сега? Как да спасят другаря си, изпаднал в голяма беда?

Неочаквано Гагик се разбунтува.

— Звеневи — обърна се той към Ашот, — ти ни водиш по грешен път.

— Защо?

— Не зная защо, зная само, че е грешен. Така всички можем да изпогинем. Докато сняг отново не е покрил пътеката, трябва да мислим само за едно — как да се измъкнем оттук.

— Ами Саркис? — недоумяваше Ашот,

— Саркис ли? — А той много ли мислеше за нас? — неочаквано избухна Гагик. Гладът и лишенията бяха изнервили и това винаги спокойно момче. — Нека почака, докато се опитаме да изчистим пътеката. Тогава и него ще избавим.

Думите на Гагик развълнуваха другарите му. Наистина поради тази история те можеха да останат завинаги в клисурата.

Децата събраха накършените клони и се изкачиха мълчаливо на пътеката.

— Как си, Саркис? — извика отгоре Ашот.

— Всичко ме боли… Измъкнете ме от тука… Ще кажа на баща си — ще ви възнагради богато.

Като чуха тези думи, децата се намръщиха. Иди, че си давай живота за това момче!… Потрябвали са на някого подаръците на Баруйр!…

— Ти по-добре не споменавай за подаръци! — ядоса се Ашот. — Иначе ни гориво, ни храна ще получиш… — И като понижи гласа си, добави: — Виж го ти! Също като баща си — бакалина, обещава подкупи…

— Не ви ли казах, че засега е много по-важно да продължим работата си? — възмути се Гагик.

— А ти, Хасо, какво ще кажеш? Ти все мълчиш.

— Какво да кажа, Ашот, не е ли ясно?

Шушик вдигна въпросително големите си очи към Хасо. Интересно, какво се таи в гърдите на това скромно, мълчаливо момче?

— Ясно е, разбира се — потвърди Гагик. — Взимайте лопатите, ще разчистваме пътя, а после ще се заемем и с него.

— Ти не ме разбра, Гагик — смутено възрази Хасо. — Ние, кюрдите, или спасяваме, другаря си, или заедно с него умираме. И не бива да се отлага.

И сякаш му стана неудобно, задето изказа похвала за сънародниците си, Хасо наведе глава и започна да хвърля от урвата клоните, приготвени за Саркис.

Шушик, гледаше овчарчето с такава нежност, че то през цялото време чувствуваше топлия и поглед. Ето че тя гледа бузата му, той се обърна, а сега гледа ухото му, тила, врата.

Но на Ашот тези думи произведоха съвсем друго впечатление. Той хвърли лопатата, вдигна гордо глава и попита:

— Хасо, ти да не би да мислиш, че ние по-малко от кюрдите обичаме другарите си? — И с подчертана тържественост заяви: — Не ще излезем от Барсовата клисура, докато не освободим другаря си. Ясно ли е?

— Ясно! — в хор отговориха децата.

— А сега хайде към Дъбравата…

Но Гагик изведнъж се спря, изпъна врат, вирна нос и помириса въздуха.

— Невероятно! — сви той тесните си раменца. — Отдолу идва миризма на шишкебап!… Ей, Саркис, да не си забравил случайно крака си в огъня?

Саркис не се обади. Ала миризмата на шишкебап явно идваше от площадката, където се намираше момчето, и тази миризма ставаше все по-силна, все по-мъчителна за гладните деца.

Само Ашот и Шушик знаеха какво става и едва сдържаха смеха си, като виждаха Гагик толкова разстроен и изумен.

— Откъде може да има Саркис шишкебап? — блъскаше си той главата и като не се сдържа, наведе се над пропастта и извика: — Да не си оскубал там орел, а, Саркис?

— Какъв орел?… Птички… — дочу се слабо изпод скалата.

— Птички ли? Че как си се сдобил с птички? Но уловил усмивката на Шушик, Гагик всичко разбра.

— Ах ти, изменнице!… — заплаши той момичето с пръст и тихо, сякаш на себе си, добави: — Да! Можеш ли да имаш вяра на жена? Не предаде ли Алмаст[1] на врага ключовете от крепостта Тмкаперт?

Децата тръгнаха към Дъбравата — така нарече Ашот мястото под тесния рид на клисурата, където, пръснати между камъните, растяха няколко десетки дървета.

Когато стигнаха, Ашот каза:

— Трябва да намерим за Саркис дърво с дълго и тънко стъбло.

Задачата беше трудна. Как ще намерят такова дърво в това каменисто, ветровито място?

Дълго търсиха и най-после се спряха пред две млади върби. Едната беше малко по-висока и по-стройна от другата. Ашот я посочи и каза:

— Тя не е много висока, но нямаме избор… А и почвата под нея е мека — лесно ще я извадим с корен. — Той плю на ръцете си и се покачи на върбата. — Елате и вие след мене…

— Аз ли да се качвам? — попита Шушик.

— Не, ти върви да търсиш плодове.

Ашот стигна чак до върха на дървото, хвана се здраво за него и увисна високо над земята. Върбата се огъна от тежестта му, но дори не изскърца.

— Олеле, ще паднеш! — извика Шушик.

— Върви, където ти е заповядано! — разсърди се Ашот. — А вие, Хасо и Гагик, хванете се за върха и също увиснете като мене.

И тримата увиснаха на върха на дървото. Върбата, зелена и гъвкава, се наведе почти до земята, но по всяка вероятност корените и бяха здрави — издържаха напрежението.

— Ашот, не мога повече! — помоли се Гагик. Струваше му се, че ръцете му ще се отскубнат от тялото.

— Оставете, не може! — каза Ашот на другарите си и слезе от дървото след тях.

Момчетата седнаха под върбата да размислят какво да правят.

— Не че корените и са здрави, ами ние сме много леки — констатира печално Гагик.

Ашот почовърка с пръчка земята.

— Ето какво я държи — показа той дебелия корен, — сигурна защита на дървото срещу яростните планински ветрове. — Хасо, донеси „брадвата на първобитния човек“.

Когато овчарчето се отдалечи, Гагик се обърна към Ашот:

— Кажи откровено, заслужава ли тоя Саркис да се мъчим толкова заради него?

Ашот нищо не му отговори, само го погледна с укор. И едва след дълго мълчание прочувствено каза:

— Той не е човек, но ние сме длъжни да бъдем хора. Винаги и във всичко!

Хасо се върна и тримата се заеха един след друг да удрят ожесточено с каменната брадва дебелия корен на върбата.

— Това брадва ли е? — възмущаваше се Гагик, — Не сече, а дъвче като беззъб бивол!

Доста трябваше да се помъчат, докато най-после коренът — по-скоро смлян, отколкото отсечен — поддаде.

— Сега хайде пак да се качим.

Когато отново увиснаха на върха на върбата и я сведоха надолу, от недрата на земята се чуха някакви глухи стонове, скърцане. Дървото се превиваше, но все още се съпротивяваше на смъртта. Най-после не издържа тежестта, жално простена и се сгромоляса на земята.

В тази борба децата пострадаха малко: Хасо си навехна крака, на Гагик посиня китката на ръката, ударена о камък, а Ашот си одраска ръката. Но всички се радваха на тази малка победа.

— Клоните ще окършим за огъня, а от стъблото ще направим стълба — заяви Ашот. — Да започнем.

Скоро те очистиха стъблото на върбата от клоните и го довлякоха отначало до клисурата, а оттам с голяма мъка — и на Дяволската пътека.

Опитът да спуснат тази стъкмена набързо стълба от урвата не излезе сполучлив: стъблото се оказа много късо. Не помогнаха и коланите, които завързаха за него. Дървото се изплъзна от ръцете на децата, удари се о издатината до елата и се задържа. Единият му край се опря на площадката, където се беше подслонил Саркис, а другият — на стената.

— Саркис, хайде опитай се да се качиш по тази стълба! — извика Ашот.

— Къса е… много е къса, как ще се покача? — дочу се изпод урвата отчаян глас.

Децата отново се натъжиха.

Половин ден загубиха, докато направят стълбата, и всичко отиде на вятъра. Толкова труд и време пропиля-ни напразно… Можеха да разчистят поне двадесет крачки от пътеката, а това е път към свободата!

Какво да правят сега? Какво да измислят?… А и гладът така безжалостно ги мъчи… Просто нямат желание нито да станат, нито да свършат нещо.

* * *

— Гагик, Хасо, мушмули, мушмули! Елате по-скоро! — чуха те тъничкото гласче на Шушик, което ги изтръгна от потиснатото състояние. Всички скочиха,

Те намериха момичето, покачено на малко мушмулово дръвче. Под дървото седеше Бойнах и поскимтяваше — очакваше нетърпеливо някоя мека и вкусна мушмула. Но Шушик не му обръщаше внимание: тя късаше плодовете и ги слагаше в полата на вехтата си рокличка.

Мушмули, и то какви мушмули!… Който е намирал през ноември мушмули в гората, знае какво са те за гладния (пък и не само за гладния) човек.

Листата на дървото отдавна бяха окапали и плодовете стърчаха оголени, нескривани от нищо. Те приличаха на съдинки — малки като напръстничета, пълни с гъст и сладък сок. Кръглите връхчета със зъбчета, също като очи, обкръжени от ресници, гледат, без да мигат, нагоре в бездънното небе.

Когато всички се наядоха до насита, нахраниха Бойнах и отделиха частта на Саркис, Ашот пак „откри съвещание“ за спасяването на Саркис, който беше увиснал като тежък воденичен камък на краката им и им пречеше да поемат пътя към свободата.

След като обсъдиха положението, децата решиха, че е необходимо да се направи дълго въже. Саркис ще го върже за елата и по него ще слезе долу. Сега за тях беше ясно, че е много по-трудно да изкачат момчето на Дяволската пътека, отколкото да го спуснат на дъното на клисурата. Но как да стане това?…

Само от еластичната и тънка кора на бряста можеше да се направи такова въже и децата, потънали в пот, се трудиха чак до вечерта, докато съвсем оголиха нещастните дървета.

Цяла нощ след това. насядали край огъня, те плетоха въжето. Всеки работеше отделна част. Най-после парчетата бяха готови и съединени със здрави възли. Всички заспаха дълбоко. Но и насън децата нямаха спокойствие. Ами ако въжето се скъса? — мъчеше ги тревожната мисъл.

Последен тази нощ си легна Хасо. Когато се залови както обикновено да запушва с камъни входа на пещерата, изведнъж се сети за кучето: „Къде ли се е запилял Бойнах?“

Момчето взе една тояга и реши да отиде да го търси, но още непрекрачил прага, чу леко скимтене, Бойнах, разтревожен, нахълта в пещерата и се притисна до краката на господаря си. Пред входа като черна стена се издигаше мъглата. Сякаш някой се беше скрил там и дебнеше кучето да го разкъса. Очите на Бойнах бяха пълни със страх, той трепереше с цялото си тяло и подвиваше опашка.

Хасо го погали и прошепна няколко успокоителни думи на кюрдски. Но Бойнах продължаваше да трепери и гледаше да се завре някъде по-навътре в пещерата.

„Какво може да се е случило? — недоумяваше Хасо. — Дали не е вълк?… Но Бойнах никога не би се изплашил така от вълк.“

Момчето излезе от пещерата и още от прага запрати камък в храстите. Нищо… Всичко наоколо беше съвсем спокойно…

„Сигурно онова…“ — помисли си овчарчето, спомнило си за светналите в тъмнината очи, които неотдавна бе видяло. Дълбоко замислено, то запуши входа с камъни, влезе в пещерата и вместо да отслаби огъня, както правеха обикновено, силно го разпали — зверовете се страхуват от огъня. След това прегърна рунтавата шия на четириногия си приятел и се сви на кравай върху твърдата си постеля. Притиснато до господаря си, кучето още дълго не преставаше да трепери…

Бележки

[1] Алмаст — героиня от поемата на Тумаян „Превземането на Тмкаперт“.