Вахтанг Ананян
Пленници на Барсовата клисура (29)

ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Как една от дремещите сили на природата неочаквано се пробужда

Отдавна вече всички бяха заспали. Само Хасо седеше край огъня, от време на време разравяше жарта и си мислеше за най-различни неща. Защо например във всички пещери (а той беше виждал много) обикновено има кози тор, а в тази, в която се бяха подслонили, нямаше… Защо във всички други пещери козите влизат, а в тяхната — не?

Като не намери отговор на тази загадка, Хасо погледна другарите си и ги съжали: как лошо спят, горките! Той съблече абата си и внимателно покри с нея Шушик. „Добро момиче — мина му през ума, — добра сестра би била… Жалко, че си нямам сестра!“… И момчето се усмихна кротко и тъжно.

После разгледа внимателно червената си връзка и грижливо я оправи. Яркият плат пламна в светлината на огъня, сякаш беше един от огнените му езици. И Хасо се зарадва като дете. Но не, той не беше вече дете. След дадената клетва сякаш изведнъж израсна, стана по-сериозен, пo-умен. Ами учението?…

Хасо извади от торбичката си тетрадка, където с големи, неравни букви беше надраскано петдесетина пъти името му. Това бяха първите му опити да пише на арменски. Върху корицата „Хасо“ беше изписано с криви букви, а на следващите страници — все по-хубаво и по-хубаво. Ако имаше храна, Хасо сигурно не би си отишъл от Барсовата клисура, толкова му харесваха новите другари. Напоследък той нямаше никакви приятели. На фермата — само възрастни, деца нямаше. Той мечтаеше, тъгуваше за другари и точно затова се привърза с цялото си сърце към тези ученици, изпратени му от „сляпата съдба“.

А колко много знаят те! Слушаш ги — и се пренасяш ту в Иран, ту в Индия, ту в някаква си далечна страна Япония… Те знаят дори какви животни се отглеждат в тези страни, какви гори, планини, морета, реки има там… Особено Ашот… Вярно, понякога той е много рязък, дори груб, но има хора, с които, изглежда, не може иначе. Ето например Саркис… Ах, колко лошо постъпи той тогава!

Споменът за онзи случай със злополучните орехи натъжи момчето. То вдигна глава и погледът му неволно се спря на орехите, които се търкаляха в ъгъла на пещерата. Лошо, ах, лошо стана тогава!

Хасо дори се изчерви от срам, като си спомни онзи разговор, плесницата… А заради кого се срамуваше? Заради Саркис ли, извършил нечестната постъпка, заради Гагик ли, който без стеснение претърси другаря си (Хасо в земята би потънал, но такова нещо не би сторил), или заради Ашот? Той пък какви думи наговори само на Саркис — и с цяла тенекия мед не можеш ги преглътна. След такива обиди не ти остава нищо друго, освен да умреш. Може ли без чест да се живее на света?

Всички бяха гладни, но никой не пипна орехите. Дори Саркис не посмя да ги яде, нито да ги предложи на другарите си. А Хасо… По-скоро ще умре от глад, но „мръсното парче“ няма да докосне. „Докъде трябва да е изпаднал човек, щом заради стомаха си жертвува честта — мислеше си Хасо — Но на кучето… на него могат да се дадат тези злополучни орехи. Какво честолюбие у куче…“

И момчето отново се върна на тази мисъл. Горкото псе, до какво доживя! Хълбоците му хлътнаха, ребрата му се брояха… Дори нямаше сили да лае. А когато лежи, не знаеш — диша ли, не диша ли. Ех, Бойнах! Като същински лъв пазеше колхозните стада, от вълци ги бранеше. Къде ще смеят вълци да припарят до овцете, поверени на Бойнах?… През тъмните нощи псето оглушаваше с такъв лай клисурите, че хищниците „и в миша дупка бяха готови да се заврат“, спомни си Хасо народната поговорка.

По бузите на момчето потекоха сълзи. То сложи ръка на рунтавата шия на кучето и повика тихо:

— Бойнах!…

Кучето отвори очи, махна отпуснато опашка и близна със сух език ръката на господаря си. В тъжния му поглед имаше толкова любов и преданост, че Хасо не издържа. Стана изведнъж от мястото си, взе кривака и тръгна към изхода. Но къде да отиде? Къде да намери храна за „рунтавия си брат“ — така наричаха кучетата си овчарите кюрди.

Погледът на Хасо отново падна върху орехите. „Кучето няма честолюбие — пак си помисли той. — То и мръсното парче ще изяде.“

И момчето започна да чупи с ножа си орех след орех и да храни кучето. А то ядеше сладко-сладко и помахваше благодарно опашка. „Бойнах не е обикновено куче — оправдаваше се овчарчето. — Колко работа е свършил на фермата, колко полза е принесъл на колхоза!…“

Хасо даде на кучето всичките орехи, а той не сложи нито ядка в устата си. Само тихичко пъхна няколко в джоба на Шушик и успокоен, отиде да си легне. Той и Ашот спяха далече от огъня — по-топлите места бяха отстъпили на другарите си. А сега най-близо до огъня беше Саркис. В съня си той неусетно се бе свлякъл надолу и бе заел най-топлото и удобно място.

Овчарчето вече заспиваше, когато някъде отдалече се чу вълчи вой — проточен и зловещ.

„На Орлов връх е — веднага определи Хасо. — Горкият ми баща. Седи сега пред кошарата, настръхнал, загърнат в ямурлука си, и сигурно си спомня за мене.“

При тази мисъл момчето много се натъжи. Затвори очи, опита се пак да заспи, но нещо му пречеше, мислите му се пръскаха, объркваха се.

Слабият шум на водата, който идваше обикновено някъде отвътре на пещерата, сега, кой знае защо, се усили. Дали пък така му се стори? Не… Водата клокочеше, бучеше, а скоро се чуха такива звуци, че в душата на суеверното овчарче се породи страх, ужас. „Да не са веди?… Или дяволи?“ — помисли си то. Старите овчари толкова го бяха наплашили със страшни приказки за зли духове, че момчето почти вярваше в съществуването на ведите.

Но сега много му се спеше и затворило очи, унесено в дрямка, то си мислеше: „Ако е вода, къде е била по-рано, отде се е взела и накъде тече?… Ах, да можехме да я открием… Тя би ни отървала от толкова грижи!… Лесно ли е всякога, когато ти се допие вода, все камъни да нажежаваш и да топиш с тях сняг?…“

Като не мислеше вече за никакви веди, Хасо се намести по-удобно до Ашот, притисна се до гърба му и реши: „Само да е топло, всичко друго сега няма значение…“

И изведнъж с оглушителен тътен, сякаш избухна нещо в недрата на земята, от тъмната дълбочина на пещерата бликна мощен воден поток, който бучеше, клокочеше и се пенеше…