Вахтанг Ананян
Пленници на Барсовата клисура (64)

ДЕВЕТА ГЛАВА

Как беше разсеяна легендата за бягството на децата в Далечния изток

Може да се каже, че всичко, което се случи този ден, беше наистина зла игра на съдбата. Ако не бяха дошли други ловци на помощ на Арам и той не беше принуден да ги чака и се съветва с тях, всичко можеше да се нареди другояче. Все по следите на дивите кози Арам сигурно щеше да излезе до билото, зад което беше Барсовата клисура, и затворените там деца щяха да го видят, застанал на върха на планинския рид. А видят ли човек, те естествено ще се развикат и с виковете си ще дадат да се разбере къде са…

Но всичко стана иначе. След като срещнаха в Барсовата клисура най-опасния враг на рода си — барса, козите оставиха в ноктите му единия от другарите си и се върнаха стремглаво назад. Те излязоха от Барсовата клисура още преди ловците да бяха успели да стигнат до Дяволската пътека.

И ето сега козелът с шапката на Ашот лежеше безжизнен, а ловците, които го убиха, запалиха огън и се събраха около него. Само Арам, седнал настрана, гдедаше шапкта на сина си и ридаеше, ридаеше без сълзи…

Ха разгадавай сега тайната… Ах, ако можеше животното да говори! Арам щеше да настави хиляди капани в планината, щеше да измисли хиляди начини, да хване козела. А хване ли го, ще го попита: „Къде е стопанинът на тази шапка?“ Но козелът, който е видял Ашот, лежи мъртъв до огъня, лежи и нищо не може да разкаже.

Дядо Асадур пушеше мрачно лулата си. Към него бяха отправени всички погледи, от него чакаха разгадката. Но и той какво можеше да каже? Много беше видял старият ловец през живота си, можеше да обясни хиляди чудни явления в природата, но да разбере как ушанката на Ашот се е озовала па рогата на козела, не му беше по силите.

Старецът беше недоволен от себе си и се чувствуваше неудобно в присъствието на всички тези хора, които го чакаха да си каже думата.

— Ех, лъвче мое, напразно, види се, дойдохме тук! — каза той огорчено на внука си Камо, красив, висок юноша с мъжествено и строго лице.

— Не, чичо Асадур, ако не беше ти, козелът нямаше да лежи тука и нямаше да познаем шапката — намеси се Арам. — Сърцето ми се облива в черна кръв, пред очите ми мрежелее — как мога да стрелям сега?… Тая заран стрелях в козела, ама не улучих. Прицелих се и изведнъж сърцето ме заболя, очите ми се премрежиха. Всеки случай твоят изстрел ни откри, че не трябва да търсим децата в Далечния изток. А сега хайде да вървим в село, че става студено. Вие сте изморени и трябва да си починете.

Ловците слязоха в селото. Арам покани у дома си дядо Асадур и внука му, а Аршак отведе Крикор.

Като видя племенника си, жената на Аршак се разплака и изля върху момчето цялата нежност на майчините си чувства. Всичко вкусно, каквото се намери в къщи, беше сложено на трапезата.

— Яж, яж, милото ми, и за тебе, и заради моя Гагик яж, дано сърцето ми се успокои — говореше жената и се обръщаше настрани, за да изтрие с края на престилката сълзите си.

— Ще се оправи, жена, не плачи. Къде ще се изгубят? — говореше Аршак по-скоро да успокои сам себе си отколкото жена си.

— Какво да кажа, какво да кажа? — вълнуваше се жената. — Да беше тука Гагик, колко щеше да ти се зарадва, Крикор джан!

Идването на Крикор развреди раната в сърцето на злочестата майка. Цял нощ тя не мигна и сутринта след закуската, когато чу училищния звънец, пак заплака горчиво.

— Отиват… Всички отиват на училище, всички освен моя син! — зарида тя. — Крикор джан, всеки път, като чуя тоя звънец, сърцето ми се къса. Всеки път, като видя другарите му, сълзи текат от очите ми… Като видя учебниците му — ей там на масата, главата ми пламва…

— Стига, жена… — каза кротко Аршак и излезе от къщи.

У Арам той завари дядо Асадур и председателя Харут, кой знае как попаднал тук. Изглежда, че старецът го беше извикал и сега го хокаше жестоко:

— Ама че безсърдечни хора!… Децата се изгубили, а вие? Само гледате като катериците да тъпчете със запаси гнездото си!

— А какво трябва да правим? — попита обидено председателят.

— Какво да правите ли? Да си човъркате носа!… — избухна старецът. — Всяко от изгубените деца струва колкото петима като тебе и мене. А пък ти, чувах, си мислел повече за ереванския дюкян, отколкото за хората!

Старият ловец така се разгневи, че кръв нахлу в лицето му, а ръката несъзнателно посегна към кинжала. Така ставаше винаги, когато нещо много ядосаше дядо Асадур.

— Огън старец, направо огън!… — прошепна някой.

— Да, нажежено желязо, а не човек.

Харут стоеше с наведена глава, а дядо Асадур, поуспокоен вече, каза:

— Хайде, ставайте, Арам и Аршак, събирайте хора, да вървим в планината… Във вашето село се задушавам — въздухът не ми стига. Я виж, внукът ми довел пионери. — Старецът погледна през прозореца и бръчките по лицето му изведнъж изчезнаха, а суровият му поглед омекна. — Да, Сиран джан — обърна се той фамилиарно към стопанката, — дай ми нещо за из път, ще спя в планината, а оттам право у дома…

— Защо? Наистина ли няма да се върнеш? — разтревожи се Сиран.

Не, в село, дето има такъв безсърдечен председател, кракът ми повече няма да стъпи — отсече кратко дядото, взе си пушката и излезе от къщи.

… Отрядите от колхозници и пионери се пръснаха из планината. Те проверяваха всички скали, проломи и падини с надежда да намерят някакви следи от децата, но напразно. Вечер слизаха в доловете, нощуваха при овчарите, а сутрин пак се качваха в планината. Обходиха всички склонове на Малък Кавказ откъм Арарат, огледаха всички долове, всички пукнатини, но на никого и през ум не мина да надзърне в Барсовата клисура. А колко пъти стигаха до нея, вървяха край нея! Но можеха ли да си представят, че Ашот и другарите му са отишли там, където дори през лятото не смееха да проникнат и най-големите смелчаци?…

Търсенето беше безцелно. Арам предложи на пионерите да се върнат в селото, а на колхозниците и ловците каза:

— Благодаря на всички, скъпи мои, благодаря и на тебе, дядо Асадур. Вие направихте за нас всичко, каквото можахте, и няма защо да се мъчите повече. Върнете се по домовете си. Аз ще остана сам във фермата, ще се качвам с овчарите по планинските пасища. Може някъде да се отвори вратата, зад която се крие щастието ми…

— Не, не, какво говориш, Арам! Не разбирам аз така приятелството — развълнува се старият ловец.

Той не искаше по никакъв начин да се върне на село, но Арам най-после го придума, още повече, че трябваше да заведе Крикор в къщи.

Старецът целуна по-младия си събрат и рече:

— На този свят, Арам, човек винаги живее е надежда. И ти нито за миг не я губи. Сърцето ми подсказва, че децата са живи…

Небето да те възнагради за добрината ти, чичо Асадур! На добър час…

* * *

Той изпрати дядото и неговите млади спътници чак до Агрича планина, изгубена нейде в облаците, и се върна във фермата.

— Арам не знаеше ни сън, ни покой при овчарите. Той и до пролетта сигурно нямаше да се върне на село, ако неочакван случай не сложи край на скитанията му.

Онази част от Араратската долина, която се простираше срещу Барсовата клисура, както вече казахме, беше пустинна. Само покрай левия бряг на Аракс имаше тясна ивица храсти и камъш. Но и тази зеленина нямаше да съществува, ако всяка пролет Аракс не заливаше с водите си крайбрежните пясъци. Ала тази все още безжизнена земя беше само една малка част от някогашната пустиня, която през последните години се покри с лозя и памукови плантации.

Обработвани земи обграждат от двете страни тази пустиня, жадна за живот, но все още безплодна.

През лятната жега тук няма нищо друго освен тръни и пелин със сребристи влакънца и упойващ аромат.

По-богата растителност има само край коритото на загадъчния поток. От долния край на скалите, заобикалящи клисурата, та чак до храстите край бреговете на Аракс се проточват три тесни ивици земя. Средната, камениста и сива, е пътят на потока, а край бреговете му расте буйна жълта трева. Сухите и стъбла жално свистят при полъха на студения декемврийски вятър.

Още щом се стопи снегът, всички копитни, а най-напред муфлоните, се отправят към тези жълти ивици.

Овчарят Авдал беше разделил пасищата на колхозната ферма на отделни участъци и караше овцете поред на всеки един от тях, докато стигна най-после до целината. Тук той се спря.

Когато ходеха с Арам на лов за козите, Авдал откри богатата трева, израсла по бреговете на потока, и реши да доведе тук колхозните стада.

Овцете газеха в морето от жълта трева и пасяха, а Авдал седеше настрана на един камък и кавалът му лееше нежни звуци в чистия зимен въздух, изплакваше мъката му.

Кюрдите имат обичай да водят след стадото по едно-две магарета. Магаретата носят на гърба си скромното походно имущество на овчаря и кошове с храна.

А когато някъде по пасищата се обагнят овце, слагат новородените в кошовете. Спокойното животно, поклащайки леко агнетата па гърба си, внимателно ги отнася във фермата. Понякога на връщане натоварват магарето и със съчки от гората — животното и без това е свикнало да носи тежести, защо да се връща празно у дома.

Един ден при залез слънце Авдал помоли другарите си, млади овчари, да насъберат от каменистото корито и а потока сух камъш.

Когато овчарите набраха сухите стъбла и започнаха да ги товарят на магаретата, отнякъде дотича едно от кучетата. В зъбите си държеше стара кюрдска аба. Кучето я занесе право на Авдал. Умните му очи сякаш казваха: „Я виж, не е ли абата на нашия Хасо?“

Сърцето на овчаря се разтупа. Той обръщаше в ръцете си втвърдената дреха на своя син и такава мъка го налегна, че му се искаше да вика, да разкаже на целия свят за своята загуба.

— Къде я намери, Чало джан, къде? — питаше той кучето и едва преглъщаше сълзите си.

Другарите заобиколиха Авдал. Като видяха абата, те изтръпнаха: да, това е дрехата на Хасо.

— Хайде — казаха те на кучето. — Хайде, Чало джан, покажи къде я намери…

Кучето разбра и ги поведе. Те минаха по следите на потока, пресякоха пътя, който водеше от Айкецор за Ереван, и се спряха до храст, изпочупен от водата. Чало показа с очи към него — тук беше намерил абата.

— А това какво е?

Един от овчарите се наведе и измъкна от тинята някаква книжка. После намериха и подгизнала от водата тетрадка, единият край на която стърчеше от калта.

— Ай, ай, потокът е отвлякъл децата! — потресен от намерените вещи, поклати глава бащата.

Той седна на брега на коритото и закри очите си с ръце.

След дълги скитания ловецът Арам се върна в селото — върна се с почерняло от болка лице и с разбито сърце. В предчувствие на нещо лошо той влезе в къщи и като видя изпитото, позеленяло лице па жена си, побелелите и от мъка коси и хлътналите очи, отпусна се тежко на стола.

— Няма го нашия Ашот — изхълца жената. Очите и бяха сухи — изплакала бе сълзите си. Само слабите и рамене потръпваха.

— Обясни ми по-добре… промълви Арам, като гледаше жена си с поглед на ранено животно.

— Потокът е отвлякъл… отвлякъл е децата.

— Какъв поток?

— Потокът от ада.

И жената разказа какво са намерили овчарите.

— Ето всичко, което е останало от нашия Ашот… — И тя подаде калната тетрадка на сина си.

Арам едва сдържаше сълзите си. Той стана, отиде в колхозната конюшня, оседла два коня и се отправи към Аршак.

— Сядай, ще вървим — каза той.

Аршак го погледна с червени, подпухнали очи.

— Къде?… — едва помръдна устни той.

За някакъв си час този едър, силен мъж сякаш се беше смалил; мощните му рамене бяха увиснали…

— Ще идем там. Там ще видим…

Аршак седна безропотно на коня и двамата потеглиха към онези места, които досега бяха свързани за айкецорци само със страх и нещастия.

Слънцето вече залязваше, когато стигнаха до мястото. Арам и Аршак вързаха конете за един храст и тръгнаха надолу по коритото. На всяка крачка те се спираха, навеждаха се. Ето че изпод един камък се подаде ъгъл на книга. Учебник?… Но чий? Как да разберат, като книгата беше цялата в кал, текстът — почти нечетлив. Те я прелистиха, намериха няколко запазени чисти листа. Книгата беше руска. Попаднаха на откъс от някакво стихотворение на Джамбул:

Пей от скръб и мъка, Джамбул, пей по-тъжно от есенна река…

— Каква е тази книга, Аршак?

— Чакай… Помня, че нашият Гагик учи това стихотворение наизуст. Книга за седми клас, руска книга… Ах, Гагик джан, къде остана?… — занарежда нещастният баща.

И така живо изпъкна в неговото съзнание винаги веселото лице на сина му, усмихнатите му черни очи, шегите…

— Да вървим по-нататък, Аршак, да видим. Може да намерим още нещо.

След двамата бащи тук дойдоха и селски пионери, колхозници, съседи на Арам и Аршак, Те също минаха по цялото корито на потока чак до река Аракс и намериха още няколко книги и тетрадки. После всички се събраха, насядаха и в разговор дойдоха до заключение, че децата са вървели по пътя, буйният поток изведнъж ги е настигнал и ги е отвлякъл в реката.

— А къде са отивали по този път? — недоумяваше Аршак. — Нали друго ни писаха. Какъв Далечен изток е тука?…

Наистина наблизо имаше железопътна гара. Може би вместо да вземат влака от спирката до фермата, децата са решили да отидат на тази гара и по пътя са били отнесени от потока…

Не беше ясно само едно: защо не са избягали от него? Нали водата винаги се носи с бучене и грохот. Невъзможно е да не са чули!

Накрая дойде и завеждащият-склада Баруйр и без да поздрави, заговори. Думите му се посипаха като градушка.

Чуден човек е този Баруйр! Съвсем не е тромав и ленив като сина си Саркис. Говори бързо и ръкомаха, ходи чевръсто и очите му все шарят. Не може да съсредоточи нито мисълта, нито погледа си. Когато разговаря с някого, постоянно намига, сякаш е в таен заговор с някакъв събеседник. „Не човек, а вятър“ — каза веднъж за него ловецът Арам.

Ето и сега, говори, а очите му непрекъснато се въртят.

— Кой знае, може да са се изморили и да са седнали на тревата да си починат… Хапнали са, а после са полегнали и заспали… Заспал или мъртъв — все едно. Е, какво повече да говорим. Каквото е, това е…

— Макар че Баруйр беше явно пийнал, изказаната от него мисъл се стори на мнозина правдоподобна. Едно само все още оставаше неразгадано, странно: как беше попаднала шапката на Ашот върху рогата на козела?…

През тия дни скръбта обхвана цялото село. Всички празненства и сватби бяха отложени. В избите делвите с вино си стояха пълни, но никой нямаше желание за веселби.