Вахтанг Ананян
Пленници на Барсовата клисура (70)

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Под сводовете на пещерата малкият кюрд и арменското момиче кротко разговарят

Когато Хасо доведе Чернушка, в пещерата нямаше никой. Шушик режеше в храстите пръчки за кошници.

След малко момичето се върна и едва не изпусна клоните.

— Ох, миличко, колко си хубаво! — изпадна в умиление Шушик при вида на агнето.

Чернушка скочи разтревожена от мястото си, изтича до агнето и застана над него. Така правят овцете-майки, щом забележат орел.

— По-тихо, Шушик, не я плаши… Хайде да поставим за малкото топло и меко местенце.

Скоро те стъкмиха удобно легло от съчки и суха трева и сложиха в него агънцето. Майката, която отначало беше много разтревожена, най-после, види се, разбра всичко и се успокои. Тя изглеждаше доволна: рожбата й вече не беше застрашена нито от студ, нито от враг…

— Сега, сестричке, ще ти дам нещо за ядене, каквото никога през живота си не си вкусвала. На, измий го хубаво. — И Хасо подаде на Шушик тънък, прозрачен овчи мехур.

— Добре, ще го измия. А после?

— Другото е моя работа.

Отначало Чернушка съвсем неохотно позволи на Хасо да я издои, но тя така беше напращяла от мляко, та почувствува приятно облекчение, като се освобождаваше от него.

— Ти не остави нищо за агънцето.

— Това е коластра — първото мляко. От него не се дава по много на агнето, може да се разболее — обясни овчарчето и показа на момичето събраната в мехура жълтеникава тежка течност. — Виж сега какво ще направя.

Хасо завърза здраво отвора на мехура. Стана нещо, подобно на топка.

— А сега измести пепелта и изрови отдолу дупка. Шушик бързо извърши и това. Хасо пусна в дупката мехура с мляко и го покри отгоре с гореща пепел.

— Ах — изплаши се Шушик, — мехурът ще изгори и млякото ще се излее!

— Не, то вече се е подквасило, станало е твърдо като сирене и няма да се излее — усмихнат успокои момичето Хасо.

Известно време те мълчаха, загледани в огъня,

— Хасо, коя година подкара твоята племенница? — заговори най-после Шушик. — Гледам това мило агънце и си спомних за нея.

— Адлаи ли?… Тя е вече на две години — оживи се Хасо. Погледът му се стопли.

— Сигурно тича с пръчка след овцете и пита: „Къде е нашият Хасо?“ — каза Шушик и съжали: на очите на момчето се появиха сълзи.

— Да, домъчня ми за това агънце… Да знаеш само какво смешно и весело момиченце е!… Ще стане добра доячка.

„Ще стане добра доячка“… Това е най-голямата похвала в устата на кюрда.

— Идва при майка си и: „Дайе^[1] — казва, — смеси мляко с мацун^[2] и ми дай да ям.“ Ще смесят, ще й дадат. А тя: „А сега отдели мацуна от млякото, не искам смесено.“

Шушик се смееше, като показваше два реда бели зъби.

Те пак замълчаха. После момичето попита:

— А защо така сте я нарекли — Адлаи? Кюрдите май че нямат такова име.

— Нямат — потвърди Хасо. — То е ново име. „Адлаи“ значи „мир“. Сега много кюрди в Алагяз дават това име на щерките си. Взели са го от гърците.

— Хубаво име. Красиво, умно — одобри Шушик и погледна към огъня.

„Не е ли време?…“ — искаше и се да попита, но не посмя. Неудобно е… Да не е лакомница като Гагик…

Но Хасо я разбираше много добре: кой може да стои спокойно край огъня, като знае какво ядене се приготвя там?

— А вие как сте попаднали в нашето село, Хасо? Аз отдавна исках да те попитам.

— Избягали сме тук от Араратоките склонове заедно с арменците. Ние сме кюрди езиди, но има и кюрди мюсюлмани. Турците насъскали кюрдите мюсюлмани срещу арменците, а пък нашите деди се възпротивили — нали с арменците сме живели все като братя. Тогава турските паши започнали да избиват и арменците, и нас. Затова сме избягали заедно. Минали сме Араз, а тук руските войски ни взели под своя защита. Така сме се спасили от турския ятаган. Аз, разбира се, нищо не съм видял, всичко това ми е разказвал баща ми. Сега нашите кюрди са се побратимили с арменците, живеят в арменските села, пасат стадата по фермите. С нас се отнасят добре.

— А нямате ли си ваши села?

— Не, имаме си и наши села, и училища. И поети си имаме. И книги се печатат на кюрдски… Само ми е жал, че когато напуснахме нашето село, трябваше да се простя с училището. Така и недовърших учението си…

— Нищо, Хасо, ти пък учи арменски — каза Шушик. — Вече говориш добре арменски, няма да ти бъде трудно. А пък ако искаш, аз ще ти помогна.

— Че аз не уча ли? Толкова искам да уча! Само че няма да останем завинаги тука я… Къде ще ме учиш?

— Всяка неделя ще идвам с моето звено във фермата — няма да оставим шефството си над телетата. През седмицата с тебе ще се занимава майка ми, а в неделя аз ще идвам, ще проверя как си научил уроците, ще ти задам нови… Съгласен ли си?

— Добре, ще се старая — каза Хасо и в знак на съгласие допря ръка до дясното си око.

Момчето искаше да каже, че е много, много благодарно на Шушик за сърдечното й отношение, но го досрамя.

— И аз ще се радвам — също като Хасо докосна окото си Шушик и се засмя. Е, как, по кюрдски ли го направих, или по арменски?

— По кюрдски — усмихна се Хасо.

Те замълчаха. За какво още да си поговорят, докато чакат нетърпеливо яденето?

— А баща ти откъде е довел майка ти? Нали няма тука кюрди — наруши отново мълчанието Шушик.

— Довел ли? — засмя се Хасо. — Купил я oт едно алагязко село.^[3] Дал двайсет овце и един кон. — Шушик облещи учудено и без това големите си очи.

Хасо порови в огъня, извади от дупката под пепелта изпечения мехур, който беше станал кафяв. — Като че ли вече е готов.

— А как ще ядем такова нещо? Само пепел и въглени! — намръщи се с погнуса Шушик.

Хасо се усмихна добродушно:

— Ами че то не се яде така! Почакай, аз ей сега ще го приготвя. Ще видиш, че няма по-чисто ядене от него…

Той изчисти старателно пепелта и въгленчетата, налепени по мехура, махна корицата и разряза през средата съдържанието, което наподобяваше обелено яйце.

— Посоли го сега и яж. Ние го наричаме „сулух“ и винаги го правим по пасищата. Опитай. Може ли да има нещо по-вкусно?

И наистина това просто овчарско ядене беше прекрасно. Шушик би го изяла цялото с най-голямо удоволствие, но не беше сама.

— Защо не ядеш и ти, Хасо?… — канеше тя овчарчето.

— Е, аз колко много съм ял такова… На пролет всеки ден правим сулух… Яж, яж ти…

И за да не притеснява момичето с присъствието си, овчарчето излезе от пещерата уж да нареже пръчки.

Но можеше ли Шушик да мисли само за себе си Тя раздели овчарското сирене на пет равни части, посоли своята и я изяде.

Когато Хасо влезе в пещерата със снопче пръчки момичето го попита засмяно:

— Ами другите няма ли да се агнят? Колко е вкусен този сулук!

— Не — усмихна се Хасо. — Едното е малка овчица, а другото е овен. Те няма да се агнят. Но аз ще ти изпращам сулух от фермата — добави той и се поклони ниско, сложил ръка до дясното око.

— Охо, какво сте се разкланяли един друг?… — Още от вратата се развика Гагик.

— Ах, Чернушка? Миличка! На гости ли си дошла?…

Овцата изпръхтя тревожно и се спусна пак към малкото си.

— По-тихо, по-тихо! — сложил ръка на устните си, предупреди Хасо другарите, които идваха след Гагик.

Децата струпаха в един ъгъл на пещерата донесените снопи дива пшеница и наобиколиха новороденото агънце.

— Значи, ще си имаме и мляко?… Мили братко кюрде! — Гагик прегърна Хасо и се завъртя с него из пещерата.

— Не, за млякото и дума да не става. Млякото е само за агънцето.

— Защо, братко мили? Защо Робинзон е можал да дои някаква чужда лама, а пък ние да не можем да доим овца от собствената си ферма?…

Хасо нищо не разбра: за Робинзон не беше и чувал, а лама съвсем не знаеше какво е.

— Ако храним добре майката, ще можем да доим от нея половин чаша мляко на ден… за Шушик — след кратка пауза добави той.

— Я виж ти! Кучешката кожа — на Шушик, вкусното парче — на Шушик, топлото местенце — на Шушик!… Жалко, че не съм се родил момиче. А това какво е, сирене ли? Не, вкусът му е друг: като смола. Чудесна работа!… Има само един недостатък — малко е! И до стомаха няма да стигне дори.