Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Пленники Барсова ущелья, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
batekosta (2008)
Корекция
didikot (2008)

Издание:

Вахтанг Степанович Ананян. Пленници на Барсовата клисура

„Народна култура“, София, 1967

 

Превела от руски Мария Дракова

Редактор Зорка Иванова

Художник Христо Нейков

Худ. редактор Васил Йончев

Техн. редактор Александър Димитров

Коректори: Наталия Кацарова, Йорданка Киркова

Обем: 479 стр. Формат: 205×135

Печат: Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (откъс от предговора на Гаро Халрабедян)

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Колко е неоспорима истината, че сам на бойното поле войнът не е войн.

Ако погледнеш зиме от върховете, заобикалящи Барсовата клисура, надолу към долината на Аракс, ще ти се стори, че тя е забулена от гъста мъгла. Но горе, там, където се намираха децата, въздухът беше чист и прозрачен, небето спокойно, а слънцето — ярко. И ако не беше страхът от гладната смърт, който гнетеше затворените в планинския пръстен пленници, те щяха да изпитат онова удоволствие, което изпитва всеки, който се изкачва от низините в планината.

Децата излязоха от пещерата и се отправиха към Масур[1] — така те нарекоха мястото в пукнатините на скалите, където предишната вечер Хасо беше намерил отрупаните с плодове шипкови храсти. Трудно беше да се стигне дотам, но гладът ги подтикваше.

Застанал на входа на пещерата, Саркис гледаше след другарите си. Никой не го повика, никой не се обърна дори. Впрочем не, Хасо се обърна и извика изостаналия назад Бойнах.

Повикаха кучето, а него…

Ето вече втори ден, откакто никой не разменяше с него нито дума. Сутрин всички отиваха да берат плодове, вечер се прибираха и той редовно получаваше своя дял. Всеки ден решаваше да не приема тази — както той смяташе — „милостиня“, но гладът го караше да забрави и самолюбието, и гордостта си. Саркис изяждаше всичко, което му даваха, но някакво ново, неосъзнато чувство не го напускаше. Може би беше все същото онова ново за него чувство на срам?

Другарите се връщаха от походите си капнали от умора, но цяла вечер прекарваха около огъня, разговаряха спокойно, учеха Хасо да пише на арменски, разказваха си един подир друг приказки или се смееха на шегите на Гагик, ту плоски, ту остроумни.

Все едно, че Саркис не беше там. Никой не го гледаше, никой не му задаваше въпроси, сякаш не беше човек, а просто една от съчките край огъня.

Саркис не бе oт приказливите, дори в училището го наричаха „мълчаливко“. Но тук мълчанието беше непоносимо за него. Сега, когато никой не го забелязваше, той изпитваше органическа потребност да общува е хора, да говори, да разказва, да слуша. Колко ужасно е това състояние — да бъдеш ням!

На няколко пъти Саркис се опита да се намеси в разговора, но никой не му отговори, никой не му обърна внимание. А когато отиде и донесе отнякъде трънки, не взеха от тях. Децата му обърнаха гръб и продължиха да бъбрят.

И без това още от първия ден на техния плен Саркис не беше весел, а сега, останал сам, съвсем се опечали — сам човек няма на какво да се радва. За пръв път през живота си момчето почувствува целия ужас на самотата.

… След като постоя и погледа подир децата, той все пак се реши и тръгна бавно подир тях към Масур. Не смееше да се приближи, особено след като предната вечер всички единодушно му бяха обърнали гръб.

Пръснати между храстите, децата беряха шипки. Сегиз-тогиз от шубраците излиташе изплашена червенушка и тогава у всички неволно се пробуждаше ловджийската страст. Да я убият, но как?… По-рано Ашот се отнесе с подчертано равнодушие към успеха на Хасо, който така майсторски беше хванал птичката. Но и другарите му, и той помнеха колко вкусна беше тя. А каква полза от шипките? С такава храна пътека не се разчиства, трябва нещо по-силно, месно. Защо тогава да не се върнат към тези мънички птички?

— Уж имаш вече прашка, а къде ти е убитият дивеч? — подхвърли шеговито Гагик на Ашот.

Но какво можеше да направи Ашот? Как ще улучиш птица с прашка? Дорде стигне камъкът, тя хвръкне и отлети. Не, трябва да се измисли нещо по-добро…

Веднаж в село Ашот бе видял как Саркис замерва с ластик врабците и много добре си спомняше как го упрекна тогава. А ето че сега бе готов да предложи онова, което беше осъдил. Но откъде да вземе ластик?

Събрани под навеса на скалата, момчетата размишляваха какво оръжие да изобретят, как да се сдобият, поне с един ластик. А Шушик береше наблизо шипки.

Тя не участвуваше в разговора. Неочаквано момичето се приближи до Ашот и му подаде жартиерите си.

— Ето ви ластик — рече то, — Аз мога и без тях.

— Слаби са — усъмни се Ашот. — Такъв ластик може да убие само някаква дребна птичка.

Саркис поиска ножа от Хасо, отряза подходящо клонче и направи от него чатал. Оставаше само да се сложи ластикът. Но протегнатата към Ашот ръка с чатала увисна във въздуха — все едно, че той не я видя. Сам направи две чаталчета и им сложи ластик.

— Слаби — каза отново той, след като изпробва новото оръжие. — Знаете ли какво, деца? Я по-добре да си направим лъкове. Със стрела може и орел да се убие.

Предложението беше прието. То особено допадна на Хасо. Той неведнъж си беше правил лъкове на пасището и пускаше по козите стрели с тъпи върхове. Игриви и непослушни, те току гледаха да се покачат някъде пo-високо, размиряваха и повличаха след себе си и овцете. А стрелите на Хасо въвеждаха ред в стадото.

И Хасо пръв пожела да отиде и потърси подходящо дърво за лък.

Клоните на младите храсти, които растат по скалите, обикновено са много яки. Толкова яки, че ако ги удариш с брадва, звънят като стомана. Южното слънце ги прави такива.

Хасо отряза няколко дълги тънки клона от диво унаби и ги донесе на Ашот:

— Става ли?… Тогава направи лъкове. Ето ти ножа.

Скоро лъковете бяха готови. Но от какво да направят тетивата? За нея трябва здрава, жилава връв.

Ашот се замисли, а в това време Хасо, седнал настрана, събу мълчаливо мокрите си цървули. Той извади от тях парчета волска кожа, които беше турил отдавна вместо стелки — може би ги бе скътал „за черни дни“ (както обичаше да прави) или подложил, за да не го убиват камъните, когато ходи.

От тази кожа Хасо започна да изрязва тънки ремъчки и то така, както се бели кожата на ябълка: без да вдига ножа до самата „опашчица“.

Близо до него върху меките топли съчки седеше Шушик. Сините и очи следяха с любопитство работата на овчарчето и сякаш казваха: „Аха!… Той все ще измисли нещо, все някак ще помогне!“ А момчето се смущаваше oт това внимание — ръцете му сякаш се схващаха под погледа й.

След като наряза две тънки дълги ремъчки, подобни на спирали, Хасо се зае да ги опъва, да ги усуква на шнур и да ги навива на гегата си. Необработената кожа, еластична и здрава, беше лесно податлива на тези операции.

Когато шнуровете бяха готови, момчето ги подаде на Ашот и каза скромно:

— Вземи. Ти си по-силен от мене, изпъни ги.

Ашот, разбира се, прие като нещо редно забележката за силата му. Той взе един от клоните, приготвени за лък, напрегна се и го изви о коляното си. От усилието жилите на врата му се издуха.

— Завързвай — каза той разпъхтян.

Хасо взе шнура и го завърза здраво в краищата на лъка. Тетивата обаче не издържа напрежението на дървото и се скъса със звън.

Децата се разколебаха.

— Трябва да се усуче двоен шнур — предложи Шушик и сама се зае с тази работа.

Шнурът, който тя усука от две ремъчки, излезе толкова здрав, че, както каза Хасо, и „бивол не би го скъсал“.

Най-после лъкът беше готов. Ашот дръпна тетивата и щом я отпусна, с радост видя, че тя трепери като струна на саз[2].

След първия направиха и втори лък. Всички бяха много доволни, а особено Шушик — нали и тя допринасяше в направата на необходимото им оръжие.

— Да, с такъв лък и мечка можеш да убиеш — заключи Гагик.

Сега трябваше да се направят стрелите. Впрочем това съвсем не беше трудно. Издялаха ги от яки сухи клони и те станаха много сполучливи.

— Добре би било да прикрепим па крайчетата им остри парченца кремък — насърчена от първия успех, предложи Шушик. — Ще стане като при първобитните хора — помните ли? Това е описано в учебника по история. И знаете ли какво? — добави тя, — Нека възложим на Саркис да намери такива кремъчета. Той разбира от тази работа…

Шушик много искаше да помири момчетата със Саркис. Този бойкот я гнетеше. Но Ашот, като погледна Саркис, който бе застанал обидено настрана от другарите си, възрази рязко:

— Не, още не е време. Нали решихме да не му обръщаме внимание. Само това може да му подействува… Гагик, намери ти няколко кремъка.

— Черни, само черни, бели не трябват — добави Хасо.

Той знаеше добре, че с бели и жълти кремъци може да се получи огън, но за стрели не стават — нямат остри краища.

Все пак Саркис отиде да прегледа гънките на оная скала, където веднаж вече беше намерил кремъци. По всичко личеше, че той търси начин за помиряване с другарите си.

Като схвана това, Шушик, по природа много чувствително момиче, се развълнува. „Горкото момче! Сигурно е много тежко да останеш сам — мислеше си тя. — Но как да убедиш този дебелокож Ашот? Само дума да му продумаш — и избухва!…“

А Шушик винаги гледаше да избягва споровете. Само някой да повишеше глас, да кажеше нещо остро и тя вече беше нащрек, стараеше се да успокои децата. Ето и сега…

Саркис се приближи с нерешителни крачки до нея и без да гледа Ашот, и подаде шепа лъскави черни кремъци.

— Колко са остри! — с преувеличена радост възкликна момичето. Но срещна суровия поглед на Ашот и се запъна.

В това време някъде отдолу излезе Гагик.

— Не камък, а бръснач! — хвалеше кремъка си той. Ашот го разтроши и наистина се получиха много остри парченца. Саркис постоя малко и се отдалечи мълчаливо, а Ашот сякаш не забеляза нито идването му, нито отдалечаването му, нито донесените от него кремъци на дланта на Шушик. Той се беше увлякъл в работата си: пъхаше в разреза на края на стрелите парченца кремък и проверяваше палеца си дали са достатъчно остри и здраво ли са сложени. А когато всичко беше готово, каза въодушевено:

— Е, а сега да видим кой кого!… Да вървим, Хасо. А ти къде? — обърна се той към Гагик, който също беше станал прав.

— Аз ли? Ще прибирам убития от тебе дивеч.

— А пък аз ще прибирам дивеча, убит от Хасо! усмихна се Шушик. — Ние ще ви бъдем гончета.

Брътвежът на другарите достигаше до Саркис и го гнетеше, навеждаше го на сериозни размишления. И той остана насаме с тези размишления в опустелия храсталак.

* * *

Колкото и да е чудно, но дървеното оръжие, направено от децата, им вдъхна някаква сигурност, дори нови сили. Не е шега — сега си имаха лъкове и стрели. Лошо ли е?

Ашот току попипваше провесения на рамото му дълъг лък, нежно докосваше силно опънатата, звънтяща тетива и мислено (на глас е несериозно!) се възхищаваше… Главата му беше пълна с фантастични мечти и той вече си въобразяваше, че е доисторически ловец, безстрашен и силен. Вървеше отпред, поглеждаше от време на време следващата го Шушик и си говореше: „Сега, малката, ще видиш кой съм аз!…“

— Хасо, ти мяташ ли добре камъни с прашка? — обърна се той към овчарчето. — Хайде да се съревноваваме по стрелба с лък. А?

— Къде ще се меря с тебе, Ашот джан — промълви смутено овчарчето.

Току изпод краката на децата изведнъж с писък изпърха червенушка и кацна на десетина крачки от тях. Тази птичка винаги така лети: не повече от десет-двадесет крачки. И все е из храстите — те са й и жилището и крепостта.

Червенушката клатеше опашка и тревожно писукаше. Преди още да успее да хвръкне отново, Ашот, подпрян на коляно, изопна тетивата и пусна стрела. Явно, че ненапразно беше стрелял още от дете: птичката тутакси падна.

Децата така се развикаха и зашумяха, така се зарадваха, сякаш бяха убили сърна или поне някоя едра птица, най-малко колкото дива пуйка.

Ашот стоеше с червенушката на длан. Лицето му сияеше от удоволствие.

Хасо се приближи, сложи лъка си пред краката на Ашот и почтително отстъпи назад.

— Не, не, не се предавай! — запротестира Шушик. — Още не се знае: ти може да убиеш повече.

Децата бързо изразходваха всичките си стрели, но напразно: нищо повече не убиха.

— Уф! Гърбът ме заболя, толкова много тежи тоя дивеч! — оплакваше се Гагик и скришом намигаше на Шушик.

На гърба му се мяткаше на връзка от обувка единственият трофей от лова — мъничката птичка.

Шегата беше неприятна на Ашот, но трябваше да я преглътне. Ала още по-трудно му бе да преглътне онова, което последва шегата.

Докато търсеше няколкото пуснати напразно стрели, вече на път за пещерата, овчарчето с „преки попадения“ уби две червенушки.

— Ура-а! — приветствува победата му Шушик.

„Когато аз убих, тя не се зарадва“ — неволно си помисли Ашот и тази мисъл още повече го огорчи.

Когато се прибраха в пещерата, децата веднага оскубаха птичките и ги опекоха. Бойнах получи своя дял в суров вид.

— А Саркис?… — плахо попита Шушик.

— Не се безпокой, и него няма да забравим! — разсърди се Ашот. — И въобще няма нужда да ме учиш на ред, добре ми е известно всичко. Аз съм готов дори с врага си да разделя плячката: такъв е ловджийският обичай… Да влезем в пещерата. Там хем ще ядем всички заедно, хем искам да ви кажа някои неща…

Когато поставиха пред Саркис върху сухи листа парченце от опечената червенушка, той се смути, изчерви се, но го взе и го изяде. Момчето явно беше развълнувано и смутено. После се изправи с целия си висок ръст и отвори уста, искаше, изглежда, да се покае, да убеди колектива, че ще се постарае да не нарушава правилата на другарството. Но не му достигна смелост. Не му достигна воля да потисне болезненото си самолюбие. От неудобство Саркис се изкашля пресилено — даде си вид, че няма какво да казва и че въобще не се интересува, много-много какво мнение имат за него другари те му.

Всички обаче почувствуваха, че това е неискрено и че в душата на Саркис се води някаква глуха, жестока борба.

Бележки

[1] Масур — шипка (арм.).

[2] Саз — музикален инструмент от рода на китарата.