Артър Кларк
3001: Последната одисея (45)

Сбогуване

„Никога не обяснявай, никога не се извинявай“ — това може би е отличен съвет за политици, холивудски звезди и индустриални магнати, но писателят трябва да се отнася към читателите си с повече внимание. Затова, макар че нямам намерение да се извинявам за нищо, сложният генезис на тетралогията „Одисеи“ навярно изисква малко обяснение.

Всичко започна по Коледа 1948-ма — да, 1948-ма! — с разказ от четири хиляди думи, който написах за конкурс, спонсориран от Би Би Си. В „Постът“ се разказваше за откриването на малка пирамида на Луната, поставена там от някаква извънземна цивилизация, за да чака появата на човечеството като пътуващ между планетите вид. Загатваше се, че дотогава ще сме прекалено примитивни, за да предизвикваме какъвто и да е интерес^[1].

Би Би Си отхвърлиха скромния ми опит и той беше публикуван почти три години по-късно в излезлия един-единствен брой (през пролетта на 1951) на „Десет фантастични истории“ — списание, за което безценната „Енциклопедия на научната фантастика“ иронично отбелязва, че било „най-вече запомнено заради слабата си аритметика“ (в него имаше тринайсет разказа).

„Постът“ потъна в забвение за повече от десетилетие, докато през пролетта на 1964 г. Станли Кубрик се свърза с мен и ме попита дали имам някакви идеи за „пословичния“ (т.е. все още несъществуващ) „добър научнофантастичен филм“. Както се разказва в „Изчезналите светове на 2001“, по време на многобройните си разговори ние решихме, че търпеливият наблюдател на Луната може да ни даде добра отправна точка. В крайна сметка той ни даде нещо много повече, тъй като някъде по време на снимките пирамидата еволюира във вече прочутия черен Монолит.

За да видим поредицата за „Одисеите“ в перспектива, трябва да си спомним, че когато двамата със Станли започвахме да замисляме „Как беше спечелена Слънчевата система“, както я наричаме помежду си, Космическата ера бе едва седемгодишна и нито едно човешко същество не се бе отдалечавало на повече от сто километра от родната планета. Макар президентът Кенеди да бе заявил, че Съединените щати възнамеряват да отидат на Луната „през настоящото десетилетие“, за повечето хора това трябва да е изглеждало като далечна мечта. Когато в мразовития 29 декември 1965 г. започнахме снимките в Саут Лъндън^[2], ние дори не знаехме как изглежда отблизо лунната повърхност. Все още се страхувахме, че първата дума, произнесена от стъпилия на Луната астронавт, ще е „Помощ!“ и той ще потъне във финия като талк пласт лунен прах. Като цяло обаче се справихме сравнително добре: единствено фактът, че лунните ни пейзажи са по-назъбени от действителните — огладени от еоните на триене от метеоритен прах — разкрива, че „2001“ е създаден през епохата преди „Аполо“.

Днес, разбира се, изглежда смешно, че изобщо сме можели да си представим гигантски космически станции, орбитални хотели „Хилтън“ и експедиции до Юпитер още през 2001 г. Сега е трудно разбираемо, че през шейсетте години имаше сериозни планове за постоянни лунни бази и пътувания до Марс — които да се осъществят до 1990 г.! Всъщност, в студиото на Си Би Ес непосредствено след изстрелването на „Аполо 11“ чух вицепрезидента на Съединените щати разпалено да заявява: „Сега трябва да идем на Марс!“.

Както се оказа, той имаше късмет, че не отиде в затвора. Онзи скандал, плюс Виетнам и Уотъргейт, е една от причините тези оптимистични сценарии никога да не се реализират.

Когато през 1968 г. излязоха филмът и книгата „2001: Една Одисея в космоса“, възможността за продължение изобщо не ми идваше наум. Но през 1979 г. наистина бе пратена мисия до Юпитер и ние получихме първите снимки отблизо на гигантската планета и заобикалящите я луни.

Разбира се, космическите сонди^[3] на „Вояджър“ бяха автоматични, но изображенията, които пратиха, създаваха истински — и напълно неочаквани — светове от нещо, представляващо до този момент само светли точки в най-мощните телескопи. Постоянно изригващите серни вулкани на Йо, надупченото лице на Калисто, странният пейзаж на Ганимед — сякаш откривахме цяла нова Слънчева система. Изкушението да я проуча бе неустоимо, оттук и „2010: Втората Одисея“, която също ми даде възможност да науча какво се е случило с Дейвид Боумън, след като се събудил в онази загадъчна хотелска стая.

През 1981 г., когато започнах да пиша новата книга, все още бушуваше Студената война и аз чувствах, че ще изпадна в рисковано положение — и ще се изложа на ударите на критиката — като опиша съвместна американско-руска експедиция. Освен това подчертах надеждата си за бъдещо сътрудничество, като посветих романа на нобелиста Андрей Сахаров (тогава все още в заточение) и космонавта Алексей Леонов — когато в Звездното градче му казах, че ще нарека кораба на негово име, той с типичния си темперамент възкликна: „Значи ще е добър кораб!“.

Все още ми се струва невероятно, че когато през 1983 г. направи превъзходната си киноверсия, Питър Хайъмс успя да използва действителните снимки на луните на Юпитер, получени от мисиите на „Вояджър“ (някои от тях след компютърна обработка в лабораторията за реактивни двигатели, източник на оригиналите). Далеч по-добри изображения обаче се очакваха от амбициозната мисия „Галилей“, която в продължение на много месеци трябваше да извърши подробно проучване на основните спътници. Информацията ни за тази нова територия, до този момент получавана само от кратки полети покрай тях, щеше невероятно много да се обогати — и аз нямаше да имам оправдание, че не съм написал „Втората Одисея“.

Уви — нещо трагично по пътя към Юпитер. Според плановете „Галилей“ трябваше да се изстреля от космическата совалка през 1986 г. — но катастрофата на „Чалинджър“ изключи тази възможност и скоро стана ясно, че поне още десет години няма да получим нови данни за Йо и Европа, Ганимед и Калисто.

Реших да не чакам и завръщането на Халеевата комета (1985) във вътрешните части на Слънчевата система ми даде неустоима тема. Следващото й появяване през 2061 г. щеше да е подходящ момент за трета „Одисея“, но тъй като не бях сигурен кога ще мога да я предам, поисках от издателката си съвсем скромен аванс. С много скръб цитирам посвещението на „2061: Третата Одисея“:

„В памет на Джуди-Лин дел Рей,

изключителна редакторка,

която купи тази книга за един долар,

но не успя да разбере дали е възвърнала парите си.“

Очевидно не е възможно в поредица от четири научнофантастични романа, писана в период от над трийсет години, характеризиращ се със смайващо техническо и политическо развитие (особено в областта на космическите проучвания), да няма противоречия. В увода към „2061“ написах: „Също както «2010: Втората Одисея» не е пряко продължение на «2001: Една Одисея в космоса», така и тази книга не е пряко продължение на «2010». Всички романи трябва да се разглеждат като варианти на една и съща тема, включващи много еднакви герои и ситуации, но не непременно случващи се в една и съща вселена.“ Ако искате добра аналогия от друга област, чуйте какво са направили Рахманинов и Андрю Лойд Уебър с едни и същи ноти, сътворени от Паганини.

Така че в тази „Последна Одисея“ липсват много от елементите на предишните, но други — и надявам се, по-важни — са разработени много по-подробно. И ако някои от читателите на предишните книги загубят ориентация от тези преработки, надявам се, че ще мога да ги убедя да не ми пращат гневни писма, като перифразирам една от любимите ми забележки на известен американски президент: „Това е литература, глупако!“.

При това си е чисто моя литература в случай, че не сте забелязали. Въпреки че ми е било много приятно да си сътруднича с Джентри Лий^[4], Майкъл Кюб-Макдоуъл и покойния Майк Маккуей — и че няма да се поколебая отново да се обърна към най-прочутите имена в бизнеса, ако имам бъдещи проекти, които са прекалено големи, за да се справя с тях сам — точно тази „Одисея“ трябваше да напиша самостоятелно.

Така че всяка дума си е моя — е, почти всяка. Трябва да призная, че открих името на професор Тиругнанасампантамурти (Трийсет и пета глава) в телефонния указател на Коломбо. Надявам се, че настоящият носител на това име няма да възрази. Има и няколко заемки от големия Оксфордски английски речник. И знаете ли, за своя приятна изненада открих, че в него са използвани най-малко шейсет и шест цитата от собствените ми книги, за да се илюстрира значението и използването на определени думи!

Скъпи ОАР, ако откриеш на тези страници някакви полезни примери, моля, заповядай пак.

Извинявам се за скромните покашляния (по последно преброяване десетина) в този послепис, но въпросите, които привличат вниманието, ми се струват прекалено важни, за да бъдат пропуснати.

Накрая бих искал да уверя многобройните си будистки, християнски, хиндуистки, еврейски й мюсюлмански приятели: искрено съм щастлив, че религията, която Шансът ви е дал, допринася за вашия душевен покой (а често, както вече неохотно признава западната наука, и за физическото ви благосъстояние).

Навярно е по-добре да си безумен и щастлив, отколкото нормален и нещастен. Но е най-добре да си нормален и щастлив.

Дали потомците ни ще успеят да постигнат тази цел ще е най-голямото предизвикателство на бъдещето. Всъщност това спокойно може да определи дали ще имаме каквото и да е бъдеще.