Артър Кларк
3001: Последната одисея (19)

17. Ганимед

За Франк Пул не беше нещо необичайно да спи до късно, но този път се събуди от странни сънища. Минало и настояще бяха неразделно смесени. Понякога се намираше на „Дискавъри“, друг път в Африканската кула, а след това отново ставаше дете и бе сред приятели, които смяташе за отдавна забравени.

„Къде съм?“ — запита се той, докато се мъчеше да се събуди. Като плувец, който се опитва да изплува на повърхността. Точно над леглото му имаше малък прозорец, покрит с недостатъчно дебела завеса, за да спира напълно светлината отвън. Към средата на двайсети век въздушните кораби се бяха движили достатъчно бавно, за да осигуряват първокласни условия за сън. Пул никога не се беше наслаждавал на този носталгичен лукс, който някои туристически организации все още рекламираха по негово време, но лесно можеше да си представи, че го прави сега.

Той дръпна завесата и погледна навън. Не, не се бе събудил в небесата на Земята, макар че пейзажът долу много напомняше за Антарктика. Но Южният полюс никога не беше имал две слънца, едновременно изгряващи, докато „Голиат“ се носеше към тях.

Корабът орбитираше на по-малко от сто километра над нещо, което приличаше на огромно разорано поле, покрито с малко сняг. Но орачът трябваше да е бил пиян — или насочващата система да е била полудяла — защото браздите се извиваха във всички посоки и понякога се пресичаха или завиваха обратно. Тук-там теренът бе осеян с бледи кръгове — призрачни кратери от метеорити, паднали преди това.

„Значи това е Ганимед — сънено се зачуди Пул. — Най-далечният аванпост на човечеството! Възможно ли е здравомислещ човек да иска да живее тук? Е, често съм си мислил същото, когато летях над Гренландия или Исландия през зимата…“

На вратата се почука, чу се „Нещо против да вляза?“ и капитан Чандлър се появи вътре, без да изчаква отговор.

— Реших, че трябва да те оставим да спиш, докато се приземим. Краят на пътуването продължи повече, отколкото възнамерявах, но не можех да рискувам бунт на борда, като го съкратя.

Пул се засмя.

— Изобщо някога имало ли е бунтове в космоса?

— О, при това не малко, но не по мое време. Като споменаваш за това, може да се каже, че Хал е поставил началото на традицията… извинявай… навярно не би трябвало… виж, ето го Ганимед сити!

На хоризонта се появи мрежа от улици и булеварди, пресичащи се почти под прави ъгли, но с леката несиметричност, типична за всички селища, развили се без централно планиране. По средата минаваше широка река — Пул знаеше, че екваториалните райони на Ганимед вече са достатъчно топли, за да има течна вода — и това му напомни за стара дърворезба на средновековен Лондон, която някога бе виждал.

После забеляза, че Чандлър развеселено го гледа… и илюзията изчезна, когато осъзна размерите на „града“.

— Ганимедяните — сухо отбеляза той — трябва да са били доста едри, за да правят пътища широки пет-десет километра.

— На отделни места до двайсет. Внушително, нали? И всичко това е резултат от разширяването и свиването на леда. Майката Природа е изобретателна… Мога да ти покажа места, които изглеждат още по-изкуствени, макар и не толкова големи, колкото този.

— Когато бях малък се вдигна голям шум около някакво лице на Марс. Разбира се, оказа се, че е хълм, оформен от пясъчни бури… В земните пустини има много такива.

— Някой не беше ли казал, че историята винаги се повтаря? Същата глупост се е случила и с Ганимед сити — някакви кретени заявили, че е построен от извънземни. Но се страхувам, че няма да съществува още дълго.

— Защо? — изненадано попита Пул.

— Вече започна да се разрушава, тъй като Луцифер топи вечния лед. След още стотина години няма да познаеш Ганимед… ето го брегът на езерото Гилгамеш… Ако се вгледаш внимателно — там надясно…

— Разбирам какво искаш да кажеш. Какво става — водата не може да кипи при толкова ниско налягане, нали?

— Фабрика за електролиза. Не знам колко си скилиона килограма кислород дневно. Разбира се, водородът се издига нагоре и изчезва — поне така се надяваме.

Чандлър провлече глас и замълча. После необичайно колебливо продължи:

— Цялата онази чудесна вода там долу — Ганимед няма нужда и от половината! Не казвай на никого, но разработвам начини за откарването на част от нея на Венера.

— Това по-лесно ли е отколкото насочването на комети?

— По отношение на енергията, да — скоростта на Ганимед е само три километра в секунда. А и така е много, много по-бързо — години вместо десетилетия. Но има няколко практически пречки…

— Разбирам. С изтласквател на маса ли искаш да я изстреляш?

— О, не, ще използвам кули, издигащи се над атмосферата, като онези на Земята, но много по-малки. Ще изпомпим водата до върха, ще я замразим почти до абсолютната нула и ще оставим въртенето на Ганимед да я запрати в нужната посока. Това ще доведе до известно изпаряване, но по-голямата част ще стигне до целта. Какво ти е толкова смешно?

— Извинявай, не се смея на идеята — тя е съвсем логична. Но събуди в мен толкова жив спомен. Някога имахме градинска пръскачка, която се въртеше от собствените си водни струи. Онова, което възнамеряваш да направиш, е същото — в малко по-голям мащаб… Като използваш цял свят…

Внезапно друг образ от миналото изличи всичко останало. Пул се замисли как в онези Горещи аризонски дни двамата с Рики обичаха да се гонят из облаците от водни пръски, изхвърляни от бавно въртящата се градинска пръскачка.

Капитан Чандлър беше много по-чувствителен човек, отколкото се представяше, и знаеше кога е време да си тръгне.

— Трябва да се връщам на мостика — грубо каза той. — Ще се видим, когато се приземим в Анубис.