Артър Кларк
3001: Последната одисея (21)

19. Безумието на човечеството

Г-ЦЕ ПРИНГЪЛ

ФАЙЛ: ИНДРА

Скъпа моя Индра, извинявай, че досега не ти пратих поне войсмейл — обичайно извинение, разбира се, затова няма да си правя този труд.

В отговор на въпроса ти — да, вече се чувствам съвсем у дома в „Гранимед“, но прекарвам там все по-малко време, макар че се наслаждавам на небесния пейзаж в апартамента ми. Снощи Йо изпълни прекрасно представление — размяна на мълнии между Йо и Юпитер — искам да кажа Луцифер. Много прилича на земното зазоряване, но е далеч по-зрелищно. Открито е от радиоастрономи още преди да се родя.

И като говорим за едно време — знаеш ли, че Анубис има шериф? Струва ми се, че малко преиграват с граничната атмосфера. Напомня ми на историите за Аризона, които дядо често ми разказваше. Трябва да разкажа някоя от тях на ганимедците…

Може да ти прозвучи тъпо, но още не съм свикнал, че съм в апартамента „Боумън“. Постоянно поглеждам през рамо…

Как прекарвам времето си ли? Почти като в Африканската кула. Срещам се с местната интелигенция, макар че, както можеш да очакваш, тя не е особено многобройна (надявам се, че никой не подслушва). И се свързвам — и реално, и виртуално — с образователната система. Изглежда, е много добра, въпреки че е по-технически ориентирана, отколкото би ти допаднало. В тази враждебна околна среда това е неизбежно, разбира се.

Но ми помогна да разбера защо тук живеят хора. Това е предизвикателство — чувство за цел в живота, ако искаш — каквото рядко съм откривал на Земята.

Вярно е, че повечето от ганимедците са родени тук, така че нямат друг дом. Макар че са — обикновено — прекалено любезни, за да го кажат, те смятат, че родната планета търпи упадък. А ти? И ако е така, какво имате намерение вие, земляните, да направите по въпроса? Учениците от един от класовете, с които се срещнах, се надяват да ви накарат да се осъзнаете. Разработват сложни, строго секретни планове за нашествие на Земята. После да не кажеш, че не съм те предупредил.

Пътувах до така нареченото Царство на нощта, където Луцифер никога не се вижда. Десетина от нас — Чандлър, двама от екипажа на „Голиат“ и шестима ганимедци — преследваха слънцето до хоризонта, така че наистина беше нощ. Величествено — много напомня полярните зими на Земята, но небето е абсолютно черно… Почувствах се почти като в космоса.

Видяхме всички Галилееви светове и наблюдавахме еклиптиката — извинявай, затъмнението — на Европа и Йо. Разбира се, времето на пътуването беше специално разчетено, за да можем да видим това…

Няколко от по-малките спътници също се виждаха, но двойната звезда Земя-Луна бе много по-ясна. Дали страдам от носталгия? Честно казано, не, макар че ми липсват новите приятели.

И съжалявам, още не съм се срещнал с д-р Хан, въпреки че ми прати няколко съобщения. Обещавам да го направя през следващите няколко дни — земни дни, не ганимедски!

Най-добри пожелания на Джо, поздрави на Данил, ако знаеш какво се е случило с него — дали отново е истинска личност? С обич…

ЗАПИШИ

ПРАТИ

По времето на Пул името на човек често даваше представа за външния му вид, но трийсет поколения по-късно това вече не беше вярно. Д-р Тиъдър Хан се оказа рус нордически тип, който би изглеждал точно на мястото си по-скоро във викингски кораб, отколкото в степите на Средна Азия. Той обаче нямаше да е особено внушителен в която и да е от тези две роли поради по-малко от сто и петдесет сантиметровия си ръст. Пул не успя да устои на малко аматьорска психоанализа: дребните хора често бяха агресивни и амбициозни — което според намеците на Индра Уолис, представляваше подходящо описание на единствения философ на Ганимед. Хан навярно се нуждаеше от тези личностни особености, за да оцелее в толкова практично ориентирано общество.

Анубис сити беше прекалено малък град, за да има университетско градче — лукс, който все още съществуваше на другите светове, макар и мнозина да смятаха, че телекомуникационната революция го е направил излишен. Вместо това тук имаше нещо много по-подходящо, както и с векове по-старо: академия, допълнена от маслинова горичка, която би заблудила дори самия Платон, стига да не се опиташе да се разходи в нея. Вицът на Индра за философските факултети, на които им трябвали само черни дъски, явно не се отнасяше за тази сложна среда.

— Построена е за седем души — гордо съобщи д-р Хан, когато двамата се настаниха на столове, очевидно предвидени да не предлагат прекалено удобство, — защото това е максималният брой хора, с които човек може да общува ефикасно. А ако броите и духа на Сократ, това е бил броят на слушателите на знаменития разказ на Федон…

— Онзи за безсмъртието на душата ли?

Хан толкова очевидно се изненада, че Пул не успя да се сдържи и се засмя.

— Изкарах кратък курс по философия точно преди да завърша. Когато планирали лекциите ни, някой решил, че ние простоватите инженери трябва да попием малко култура.

— Радвам се да го чуя. Това много улеснява нещата. Знаете ли, все още не мога да повярвам на късмета си. Пристигането ви тук почти ме изкушава да повярвам в чудеса! Вече дори мислех да дойда на Земята, за да се срещна с вас. Милата ми Индра разказа ли ви за моята… хм… мания?

— Не — недотам искрено отвърна Пул.

Д-р Хан изглеждаше много доволен — явно се радваше на новата публика.

— Може да сте чули, че ме наричат атеист, но това не е съвсем вярно. Атеизмът е недоказуем, толкова безинтересен. Колкото и невероятно да звучи, никога не можем да сме сигурни, че Бог е съществувал — и че сега е отлетял в безкрайността, където никой не може да го намери… Също като Гаутама Буда, аз не заемам страна в този спор. Моите интереси са насочени към психопатологията, известна като „религия“.

— Психопатология ли? Това е сурова присъда.

— Но напълно оправдана от историята. Представете си, че сте разумен извънземен, който се интересува само от доказуемите истини. И откривате вид, който се е разделил на хиляди — не, вече на милиони — племенни групи с невероятно разнообразие от вярвания за произхода на вселената и за правилното поведение в нея. Въпреки че мнозина от тях споделят общи идеи, дори когато е налице деветдесет и девет процента застъпване, останалият един процент е достатъчен, за да ги накара да се избиват и измъчват помежду си заради банални въпроси на доктрината, напълно безсмислени за външни хора. Как да наречем такова нерационално поведение? Лукреций^[1] е улучил точно в десетката, като е казал, че религията е вторичен продукт на страха — реакция към загадъчната и често враждебна вселена. За голяма част от човешката праистория тя навярно е била необходимо зло. Но защо е била много по-голямо зло от необходимото и защо е оцеляла, когато вече не е била необходима? Казвам зло — и наистина смятам така, защото страхът води до жестокост. И най-беглата информация за Инквизицията кара човек да се срамува, че принадлежи към човешкия вид… Една от най-отвратителните книги, които някога са били издавани, е „Чукът на вещиците“, написана от двама садистични изверги и излагаща мъченията, които Църквата одобрявала — насърчавала! — за да изтръгват „признания“ от хиляди безобидни старици, преди да ги изгорят живи… Папата лично написал одобрителен предговор! Но с няколко изключения, повечето други религии били също толкова ужасни, колкото и християнството… Дори във вашия век малки момчета са били оковавани и бити с камшик, докато не запомнят цели томове набожни брътвежи, и ограбвани от детството и мъжеството си, за да станат монаси… Навярно най-смущаващото във всичко това е как очевидни безумци век след век твърдели, че те — и единствено те! — са получили послания от Бог. Ако всички послания съвпадаха, въпросът щеше да е решен. Но разбира се, те били невероятно противоречиви, което никога не е пречило на самозваните месии да събират стотици — а понякога и милиони — последователи, готови да се бият до смърт срещу също толкова заблудените привърженици на съвсем мъничко по-различна вяра.

Пул реши, че е време да вземе думата.

— Напомняте ми за нещо от моето детство, което се случи в родния ми град. Един „свят човек“ отвори заведение, в което твърдеше, че ще прави чудеса. И за нула време събра тълпа от последователи. При това не невежи или неграмотни — често произхождаха от високопоставени семейства. Всяка неделя виждах скъпи автомобили, паркирани около неговия… хм… храм.

— Това се нарича синдромът „Распутин“. В цялата история, във всички страни има милиони такива случаи. И приблизително веднъж на хиляда култът оцелява в продължение на едно-две поколения. Какво стана във вашия случай?

— Ами, конкурентът му хич не беше доволен и направи всичко възможно, за да го дискредитира. Иска ми се да можех да си спомня как се казваше — използваше някакво дълго индийско име — свами^[2] еди-кой си — но се оказа, че идва от Алабама. Един от триковете му беше да прави свети предмети от въздуха и да ги раздава на поклонниците си. Оказа се, че нашият местен равин е фокусник любител и направи публична демонстрация как точно се изпълнява номерът. Това обаче не промени абсолютно нищо — вярващите казваха, че вълшебството на техния човек било истинско и че равинът просто му завижда. Неприятно ми е да го кажа, но по едно време майка ми приемаше онзи мошеник насериозно — беше скоро след бягството на баща ми и е възможно донякъде да се дължи на това — и ме замъкна на един от сеансите му. Бях едва десетгодишен, но си помислих, че никога не съм виждал толкова неприятен тип. В брадата му можеха да си направят гнезда няколко птички.

— Звучи ми като стандартния пример. Колко време просъществува култът му?

— Три-четири години. И после трябваше да избяга от града, защото го бяха хванали да организира оргии с тинейджърки. Разбира се, твърдял, че използва мистични методи за спасение на душата. И няма да повярвате…

— Опитайте.

— Дори тогава мнозина от жертвите му продължиха да вярват в него. Техният Бог не можел да направи нищо греховно, така че трябвало да са му погодили номер.

— Погодили номер ли?

— Извинявайте, да му подхвърлят измислени улики. Понякога, когато всички други начини се проваляха, полицията правеше така, за да залавя престъпниците.

— Хм. Е, вашият свами е бил абсолютно типичен, което донякъде ме разочарова. Но това доказва тезата ми, че по-голямата част от човечеството винаги е била безумна, поне през част от времето.

— Доста непредставителна извадка — някакво си малко флагстафско предградие.

— Вярно е, но съм в състояние да я умножа по хиляди — не само във вашия век, но и във всички други епохи. Никога не е имало нищо, колкото и да е абсурдно, в което да не са били готови да повярват хиляди хора, често толкова страстно, че са били склонни по-скоро да умрат, отколкото да се откажат от илюзиите си. За мен това е подходящо определение за лудост.

— Значи твърдите, че всеки със силна религиозна вяра е бил луд?

— В строго технически смисъл, да, ако наистина е бил искрен, а не лицемер. Каквито, подозирам, са били деветдесет процента от случаите.

— Сигурен съм, че равин Беренщайн е бил искрен — а той беше един от най-нормалните хора, които съм познавал, както и един от най-милите. А какво ще кажете за това? Единственият истински гений, когото съм срещал, е доктор Чандра, ръководителят на проекта ХАЛ. Веднъж трябваше да вляза в кабинета му. Когато почуках, не получих отговор и реших, че вътре няма никой. Той се молеше на няколко фантастични малки бронзови статуетки, отрупани с цветя. Едната приличаше на слон… другата имаше повече ръце от нормалното… Смутих се, но за щастие той не ме чу и аз излязох на пръсти. Бихте ли го нарекли луд?

— Избрахте лош пример — гениите често са луди! Затова нека кажем така: това не е лудост, а умствено увреждане, дължащо се на психическа обработка в детството. Ето какво казвали йезуитите: „Дайте ми момче за шест години и то е мое за цял живот“. Ако навремето се бяха добрали до малкия Чандра, той щеше да стане набожен католик, а не хиндуист.

— Възможно е. Но съм озадачен, защо толкова сте искали да се срещнем? Страхувам се, че никога не съм бил набожен. Какво общо имам аз с всичко това?

Бавно и с очевидното удоволствие на човек, освобождаващ се от тежка и отдавна пазена тайна, д-р Хан му обясни.