Артър Кларк
3001: Последната одисея (11)

10. Почит към Икар

Унинието му бързо отмина: имаше толкова много неща за правене. И хиляда живота нямаше да му стигнат, така че се налагаше да избира от безбройните развлечения, които предлагаше тази епоха. Опитваше се, макар и невинаги успешно, да избягва незначителното и да се съсредоточава върху важното — най-вече върху образованието си.

В това отношение мозъчната шапка — и голямото колкото книга контролно устройство, което вървеше заедно с нея, неизбежно наречено „мозъчна кутия“ — му беше от огромна полза. Скоро разполагаше с малка библиотека от плочки с „моментално познание“, всяка от които съдържаше целия материал, необходим за получаване на университетска научна степен. Когато вкараше някоя от тях в мозъчната кутия и я настроеше на нужните му скорост и интензитет, последваше светлинен проблясък и сетне период на несъзнателност, който можеше да продължи цял час. Когато се събудеше, като че ли се бяха отворили нови участъци от ума му, макар да разбираше, че са там единствено когато ги потърсеше. Сякаш беше собственик на библиотека, неочаквано открил лавици с книги, които не е знаел, че има.

До голяма степен бе господар на собственото си време. От чувство за дълг — а и от благодарност — приемаше колкото може повече молби за срещи с учени, историци, писатели и творци, работещи в медии, които често бяха неразбираеми за него. Освен това получаваше безброй покани от други граждани на четирите кули, които беше принуден да отхвърля.

Най-изкусителни — и най-трудно устоими — бяха онези, които пристигаха от красивата планета долу. „Разбира се — бе му казал професор Андерсън, — ако за кратко се спуснеш на повърхността със съответната животоподдържаща система, ти ще оцелееш, но няма да ти е приятно. А може и още повече да отслабиш невромускулната си система. Тя изобщо не се е възстановила напълно от онзи хилядолетен сън.“

Другият му наставник, Индра Уолис, го закриляше от излишни досадници и го съветваше кои молби да приема — и кои любезно да отхвърля. Сам той никога не би успял да проумее социално-политическата структура на това невероятно сложно общество, но скоро разбра, че макар теоретично всички класови различия да бяха изчезнали, имаше няколко хиляди свръхграждани. Джордж Оруел се оказваше прав — някои винаги бяха по-равни от другите.

Имаше моменти, в които, воден от опита си от двайсет и първи век, Пул се чудеше кой плаща за цялото това гостоприемство — дали някой ден нямаше да му представят еквивалента на фантастична хотелска сметка? Но Индра бързо го успокои: той бил уникален и безценен музеен експонат, така че никога нямало да му се наложи да се безпокои за такива тривиални грижи. Щял да получава каквото поиска — в разумни граници. Пул се зачуди какви ли са те и дори не му дойде наум, че един ден ще опита да разбере.

Всички най-важни неща в живота се случват случайно и той беше включил стенния си дисплей на безредно сканиране без звук, когато вниманието му привлече удивителна картина.

— Прекрати сканирането! Включи звука! — напълно излишно извика Пул.

Позна музиката, но трябваше да минат няколко минути, преди да се сети точно откъде е. Фактът, че на стената крилати човеци грациозно кръжаха един около друг несъмнено му помогна. Но Чайковски щеше да е смаян, ако можеше да види това изпълнение на „Лебедово езеро“, в което танцьорите наистина летяха…

Няколко минути Пул гледаше като хипнотизиран, докато окончателно не се убеди, че това са истински хора, а не симулация: дори по негово време човек никога не можеше да е сигурен. Навярно балетът се изпълняваше в някоя от многобройните среди с ниска гравитация — много голямо пространство, ако се съдеше по някои от образите. Можеше да е дори тук, в Африканската кула.

„Искам да опитам това“ — реши той. Никога не беше успял да прости на Космическата агенция, че му забрани едно от най-големите му удоволствия — забавения групов парашутен скок, въпреки че разбираше причината: агенцията не искаше да рискува ценните си инвестиции. Лекарите и без това не бяха доволни от някогашния му инцидент по време на полет с делтапланер. За щастие юношеските му кости напълно бяха зараснали.

„Е — помисли си Пул, — сега вече няма кой да ме спре… освен професор Андерсън…“

За негово облекчение, лекарят реши, че това е отлична идея. Освен това Пул с удоволствие откри, че всяка от кулите разполага със собствена летателна зала на равнището с една десета g.

За няколко дни му направиха криле, които по нищо не напомняха изящните творения, носени от изпълнителите в „Лебедово езеро“. На мястото на перата имаше гъвкава мембрана и когато стисна скобите, прикрепени за носещите ребра, Пул разбра, че трябва повече да прилича на прилеп, отколкото на птица. Само че неговото „Размърдай се, Дракула!“ не оказа каквото и да е въздействие върху инструктора му, който очевидно не беше запознат с вампирите.

По време на първите уроци Пул носеше леки ремъци, за да не може да се отдалечава, докато му показват основните удари с криле — и най-важно, докато се учи на контрол и стабилност. Подобно на много други усвояеми умения, летенето не беше толкова просто, колкото изглеждаше.

Чувстваше се смешен с тези обезопасяващи ремъци — как бе възможно някой да се нарани при една десета g! — и беше доволен, че му трябват само няколко урока. Астронавтският му опит несъмнено помогна. Той бил, каза му инструкторът, най-добрият ученик, който някога имал: но навярно казваше същото и на всички други.

След десетина свободни полета в зала с дължина четирийсет метра, пресечена от различни препятствия, които той спокойно заобиколи, Пул получи разрешение за първото си соло — и отново се почувства като тогава, когато деветнайсетгодишен се готвеше да отлети с древната „Чесна“ от флагстафския аероклуб.

Скучното име „летателна зала“ не го беше подготвило за мястото на този първи полет. Макар да изглеждаше още по-огромно от пространството, пълно с гори и градини, то бе с приблизително същите размери, тъй като заемаше цял етаж от плавно заострящата се кула. Кръгла и празна, висока половин и широка повече от четири километра, залата наистина изглеждаше безкрайна, защото нямаше особености, които да задържат окото. Тъй като бяха еднообразно бледосини, стените подсилваха впечатлението за безгранично пространство.

Пул всъщност не беше повярвал в хвалбите на инструктора: „Можеш да имаш какъвто пейзаж поискаш“ и възнамеряваше да го срази с нещо, което смяташе за неизпълнимо предизвикателство. Но по време на този първи полет с шеметната височина от петдесет метра нищо не отвличаше вниманието му. Разбира се, падането от равностойната височина пет метра при десет пъти по-високата земна гравитация можеше да свърши със строшен врат — тук обаче бяха невъзможни дори незначителни натъртвания, тъй като целият под бе покрит с мрежа от гъвкави кабели. Цялата зала представляваше гигантски трамплин. Човек можеше хубаво да се забавлява тук, помисли си Пул — дори без криле.

Със силни удари на крилете той се издигна във въздуха. Струваше му се, че вече е на стотици метри височина и продължава да се издига.

— По-бавно! — извика инструкторът. — Не мога да те настигна!

Пул се изпъна, после се опита бавно да се претърколи във въздуха. Чувстваше се шеметно и леко (тежеше по-малко от десет килограма!) и се чудеше дали не е повишена концентрацията на кислород.

Беше прекрасно — съвсем различно от нулева гравитация, тъй като изискваше физическо усилие. Най-приближаващото се до летенето преживяване бе подводното плуване: искаше му се тук да има птици, както някога над тропичните рифове, където често го съпътстваха също толкова пъстроцветните коралови рибки.

Инструкторът го накара да изпълни поредица от маневри — претъркаляния, лупинги, летене с главата надолу, реене…

— Не мога да те науча на нищо повече — накрая каза той. — А сега да се насладим на гледката.

За миг Пул едва не загуби самообладание — както навярно и се очакваше. Защото без каквото и да е предупреждение се оказа заобиколен от покрити със сняг планини и летеше по тесен проход, само на метри от някакви зловещо назъбени скали.

Разбира се, това не можеше да е истина. Тези планини бяха също толкова нематериални, колкото и облаците и ако пожелаеше, Пул можеше да прелети право през тях. Въпреки това той се отдалечи от скалите (на един от скалните первази имаше орлово гнездо с две яйца, които сякаш можеше да докосне, ако се приближеше) и се насочи към по-открито пространство.

Планините изчезнаха и внезапно се спусна нощ. После изгряха звездите — не жалките няколко хиляди в обеднелите земни небеса, а безброй. И не само звезди, а също спирални вихри на далечни галактики и гъсти слънчеви рояци от сферични купове.

Нямаше начин това да е реално, даже Пул с вълшебство да се беше озовал в свят, в който съществуват такива небеса. Защото тези галактики се отдалечаваха пред очите му — звездите избледняваха, експлодираха и се раждаха в звездни ясли от сияйна огнена мъгла. Всеки миг трябва да изминаваха милиони години…

Поразителният спектакъл изчезна също толкова бързо, колкото се бе появил. Отново летеше в пустото небе, сам с инструктора си в безличния син цилиндър на летателната зала.

— Струва ми се, че за един ден ти е достатъчно — понесъл се няколко метра над него каза инструкторът. — Какъв пейзаж би желал за следващото си идване?

Пул не се поколеба и усмихнат отговори на въпроса.