Артър Кларк
3001: Последната одисея (34)

32. Човек без ангажименти

Като цяло, тези три десетилетия бяха интересни, но без да са белязани от значителни събития, а само изпълнени с радостите и скърбите, които Времето и Съдбата носят на цялото човечество. Най-голямата от тези радости беше напълно неочаквана — всъщност, преди да замине за Ганимед, Пул би отхвърлил дори самата идея като абсурдна.

В поговорката, че раздялата разпалва любовта, има много истина. Когато отново се срещнаха, двамата с Индра Уолис откриха, че въпреки закачките и случайните свади, са по-близки, отколкото са си представяли. Едното доведе до другото — включително, за тяхна взаимна радост, Доун Уолис и Мартин Пул.

За тях бе доста късно да създават семейство — без изобщо да се взима предвид дребният проблем: някакво си хилядолетие — и професор Андерсън ги предупреди, че това може да се окаже невъзможно. Или още по-лошо…

— Имал си повече късмет, отколкото съзнаваш — каза той на Пул. — Радиационните ти увреждания бяха изненадващо слаби и успяхме да използваме непокътнатата ти ДНК, за да възстановим всички важни системи. Но докато не направим още някои тестове, не мога да ти обещая генетично здраве. Така че се наслаждавайте — но не създавайте семейство, докато не ви кажа.

Тестовете отнеха време и както се опасяваше Андерсън, наложи се ново лечение. Имаше един голям неуспех — нещо, което не би могло да оцелее, даже да му бяха позволили да живее повече от няколко седмици след зачеването — но Мартин и Доун бяха съвършени и имаха точно толкова глави, ръце и крака, колкото трябваше. Освен това бяха красиви и интелигентни и по чудо не бяха разглезени от своите луди по тях родители — които останаха приятели и петдесет години по-късно, след като отново избраха самостоятелния живот. Заради обществените им достижения щяха да им позволят — всъщност дори щяха да ги насърчат — да имат друго дете, но те решиха да не предизвикват повече и без това удивителния си късмет.

Личният живот на Пул бе помрачен от трагедия, шокирала обитателите на Слънчевата система. Капитан Чандлър и целият му екипаж загинаха, когато ядрото на изследваната от тях комета внезапно експлодира и унищожи „Голиат“ до такава степен, че после успяха да открият само няколко парченца от него. Такива експлозии — предизвиквани от реакции на нестабилни молекули, които съществуваха при много ниски температури — бяха добре известна опасност за събирачите на комети и по време на кариерата си Чандлър беше преживял няколко подобни инцидента. Никой нямаше да разбере точните обстоятелства, изненадали толкова опитен астронавт като него.

Чандлър ужасно липсваше на Пул: той бе изиграл уникална роля в живота му и никой не можеше да го замени — никой, освен Дейв Боумън, с когото бяха споделили толкова невероятно преживяване. Двамата често планираха отново да потеглят в космоса, навярно чак до Ойортния облак с неговите неразкрити загадки и далечни, но неизчерпаеми и безценни запаси от лед. Но някакво разминаване в личните им програми винаги проваляше намеренията им и пътуването беше отложено за бъдеще, което никога нямаше да настъпи.

Пул обаче успя да осъществи друга своя стара мечта — въпреки лекарските забрани. Спусна се на повърхността на Земята — и този път му бе достатъчен.

Машината, с която пътува, почти напълно приличаше на количките, използвани от по-богатите инвалиди от негово време. Беше с мотор и надуваеми гуми, които й позволяваха да върви по сравнително равни повърхности. Тя обаче можеше и да лети — на височина от двайсетина сантиметра — на въздушна възглавница, образувана от чифт малки, но много мощни перки. Пул остана изненадан, че все още се използва толкова примитивна технология, но инерционните двигатели бяха прекалено големи за толкова малки превозни средства.

Удобно настанен на летящото си кресло, той почти не усещаше увеличаването на тежестта си, докато се спускаше към сърцето на Африка — забелязваше известно затруднение при дишането, но по време на астронавтското си обучение Пул бе имал далеч по-неприятни преживявания. Но се оказа напълно неподготвен за ужасната жега, връхлетяла го, когато излезе от гигантския, пронизващ небето цилиндър, образуващ основата на кулата. А едва започваше утрото: какво ли щеше да е по пладне?

Тъкмо успя да посвикне с топлината, когато бе поразено и обонянието му. Вниманието му привличаха безброй миризми — нито една неприятна, но всички непознати. За няколко минути затвори очи в опит да не претовари входящите си вериги.

Преди да реши отново да ги отвори, Пул усети, че нещо голямо и влажно опипва тила му.

— Запознайте се с Елизабет — рече водачът му, снажен младеж в традиционните дрехи на „големия бял ловец“, прекалено чистички, за да са били използвани в действителност. — Тя е нашият официален посрещач.

Пул се завъртя на стола си и видя сантименталните очи на малко слонче.

— Здрасти, Елизабет — доста немощно каза той. Слонът приветствено повдигна хобот и издаде звук, какъвто обикновено не можеше да се чуе в доброто общество.

Въпреки това той прекара на планетата Земя по-малко от час, носейки се над някаква джунгла — чиито недорасли дървета не можеха да се сравняват с тези в кулата — и се срещна с повечето представители на местната фауна. Водачът му се извини за добродушието на разглезените от туристите лъвове, което бе компенсирано от злобното изражение на крокодилите: това всъщност беше лицето на девствената и непроменена Природа.

Преди да се завърне в кулата, Пул рискува да направи няколко крачки без помощта на количката. Разбираше, че това ще е все едно да носи на гръб собствената си тежест, но усилието не му се струваше невъзможно и никога нямаше да си прости, ако не го бе направил.

Идеята не беше добра — навярно трябваше да я осъществи в по-хладен климат. След не повече от десет крачки той с радост се отпусна в приятните прегръдки на количката.

— Достатъчно — уморено каза Пул. — Да се връщаме в кулата.

Докато влизаше във фоайето, той съзря надпис, който от вълнение не бе забелязал на идване:

Забелязал интереса му, водачът попита:

— Познавахте ли го?

Такива въпроси Пул чуваше прекалено често и в момента не бе в настроение да обяснява.

— Не, струва ми се — уморено отвърна той, когато огромните врати се затвориха зад него, отделяйки го от всички миризми и звуци на първия дом на човечеството.

Неговото вертикално сафари задоволяваше потребността му да посети Земята и когато се завърна в апартамента си на десетхилядния етаж — престижно равнище, дори в това демократично общество — той положи всички усилия да сподави болката. Индра обаче леко се разтревожи от вида му и го прати право в леглото.

— Точно като Антей — но с обратен знак! — мрачно измърмори тя.

— Кой? — попита Пул. Имаше моменти, в които ерудицията на жена му го поразяваше, но той беше решен да не й позволява да предизвика у него комплекс за малоценност.

— Синът на Гея, богинята на Земята. Херакъл се борил с него — но всеки път, щом паднел на земята, Антей възвръщал силите си.

— И кой победил?

— Херакъл, разбира се — като го вдигнал във въздуха, така че майчето да не може да му зареди батериите.

— Хм, сигурен съм, че няма да ми трябва много време, за да заредя моите. А и научих нещо. Ако не правя повече упражнения, може да ми се наложи да се преместя на етажа с лунна гравитация.

Добрите му намерения продължиха цял месец. Сутрин енергично изминаваше пет километра, като всеки ден избираше различни етажи на Африканската кула. Някои от тях все още бяха огромни, кънтящи пустини от метал, които навярно завинаги щяха да останат необитаеми. Други бяха застроени през вековете в объркващо множество от архитектурни стилове. Голяма част от тях бяха заети от минали епохи и култури, а други загатваха за бъдеще, което Пул нямаше желание да види. Поне нямаше опасност да му омръзне. По време на много от разходките му на почтително разстояние го придружаваха малки групи добродушни деца. Те обаче рядко успяваха да поддържат темпото му.

Един ден, докато крачеше по убедителна — макар и безлюдна — имитация на „Шан’з Елизе“, Пул внезапно зърна познато лице.

— Данил! — извика той.

Другият изобщо не го забеляза, дори когато отново го повика, този път още по-високо.

— Не ме ли помниш?

Данил — когато го настигна, Пул ни най-малко не се съмняваше, че е той — изглеждаше искрено озадачен.

— Съжалявам — каза той. — Вие, разбира се, сте командир Пул. Но съм сигурен, че никога не сме се срещали.

Сега беше ред на Пул да се смути.

— Беше глупаво от моя страна — извини се той. — Трябва да съм се припознал. Приятен ден.

Срещата го зарадва и му бе приятно да научи, че Данил се е завърнал в нормалното общество. Независимо дали престъплението му беше убийство с брадва или пресрочване на книги, взети от библиотеката, някогашният му работодател вече не трябваше да се безпокои за него — сметката бе уредена, досието му закрито. Макар че понякога му липсваха полицейските сериали, които често обичаше да гледа в детството си, Пул беше започнал да приема позицията на съвременното общество: прекомерният интерес към патологичното поведение сам по себе си бе патологичен.

С помощта на г-ца Прингъл III можеше да организира живота си така, че дори му оставаха свободни мигове, в които да се отпусне и включи мозъчната си шапка на случайно търсене в интересуващите го области. Извън семейството му неговите мисли бяха насочени най-вече към луните на Юпитер/Луцифер/, не на последно място защото всички го признаваха за водещ специалист по проблема, избран за постоянен член на Комисията за Европа.

Комисията беше създадена почти хиляда години по-рано с цел да обсъжда какво може и трябва да се прави с този загадъчен спътник. През вековете тя бе натрупала огромно количество информация, още от данните на „Вояджър“, прелетял покрай Европа през 1979 г., и първите подробни проучвания на орбиталния космически кораб „Галилей“ през 1996 г. — рождената година на Пул.

Подобно на повечето дълго съществували организации, Комисията за Европа постепенно беше закостеняла и вече се събираше само когато се случеше нещо ново. Появата на Халмън я стресна и тя избра за свой председател нов и енергичен човек, чието първо дело бе да кооптира Пул.

Макар че не можеше да помогне с нова информация, включването му в Комисията изключително го зарадва. Това му даваше официална длъжност. До този момент изпълняваше ролята на нещо, което по негово време наричаха „национално богатство“ и от което малко се срамуваше. Въпреки че се радваше на разкошния живот, осигуряван му от богат свят, за какъвто дори не биха могли да мечтаят някогашните разкъсвани от войни епохи, той изпитваше нужда да оправдае съществуването си.

Изпитваше и друга нужда, която рядко признаваше дори пред себе си. Макар и съвсем за кратко, по време на странната им среща две десетилетия преди това Халмън беше разговарял с него. Пул бе сигурен, че ако поиска, лесно би могъл отново да го направи. Нима контактът с хора вече не го интересуваше? Надяваше се, че не е така. И все пак това можеше да е едно от обясненията за мълчанието му.

Често поддържаше връзка с Тиъдър Хан — активен и яростен, както винаги, и вече официален представител на Комисията за Европа на Ганимед. След завръщането на Пул на Земята, Хан безуспешно се беше опитвал да разкрие комуникационен канал с Боумън. Професорът не можеше да разбере защо дългите списъци от важни въпроси по теми от жизнен, философски и исторически интерес не получават дори съвсем кратки отговори.

— Дали Монолитът толкова много го ангажира, че твоят приятел Халмън няма време да разговаря с мен? — оплака се на Пул Хан. — Във всеки случай, какво прави с времето си?

Въпросът бе съвсем основателен. И като гръм от ясно небе, Боумън лично му отговори по съвсем обикновен видеофон.