Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Одисея в космоса (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
3001 The Final Odyssey, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2008)
Разпознаване и корекция
NomaD (2008 г.)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 1998

Поредица „Избрана световна фантастика“ №57

 

Американска, първо издание

Превод: Крум Бъчваров

Редактор: Анелия Христова

Художествено оформление на корицата: „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“, Дима Василева

Формат 84/108/32. Печатни коли 12

История

  1. — Добавяне

36. Залата на ужасите

Историята е пълна с кошмари: някои естествени, а други — създадени от човека.

Към края на двайсет и първи век повечето от естествените — едра шарка, бубонна чума, СПИН, ужасните вируси, дебнещи из африканските джунгли — бяха унищожени или поне поставени под контрол. Никога обаче не трябваше да се подценява изобретателността на Майката природа и никой не се съмняваше, че бъдещето все още крие неприятни биологични изненади.

Ето защо изглеждаше разумна предпазна мярка да запазят отделни образци от всички тези ужаси за научни изследвания — грижливо пазени, разбира се, за да не избягат и отново да посеят смърт сред човешката раса. Но можеха ли да са абсолютно сигурни, че такава опасност не съществува?

В края на двайсети век съвсем разбираемо се бе надигнала вълна от протести, когато предложиха запазването на последните известни вируси на едра шарка в американски и руски медицински центрове. Колкото и абсурдно да беше, съществуваше определена вероятност те да бъдат разпространени при инциденти като земетресение, повреда в оборудването — или дори преднамерен саботаж от страна на терористични групи.

Решението, което задоволи всички (освен неколцина екстремисти, издигнали лозунга „Долу ръцете от Луната!“), бе да ги откарат на Луната и да ги съхраняват в лаборатория, намираща се в края на еднокилометрова шахта, изкопана в изолираната планина Пико, една от най-характерните особености на Маре имбриум. И през годините към тях се бяха присъединили някои от най-невероятните примери на зловеща човешка изобретателност — всъщност, на човешкото безумие.

Сред тях имаше газове и течности, които дори в микроскопични дози причиняваха бавна или мигновена смърт. Някои бяха създадени от членове на религиозни култове, които макар и с разстроена психика, бяха успели да придобият значителни научни познания. Много от тях вярваха, че наближава краят на света (когато, разбира се, щяха да бъдат спасени само те). В случай, че Господ е достатъчно разсеян, за да отложи този ден, те искаха да се подсигурят, че ще са в състояние да поправят Неговия злополучен пропуск.

Първите удари на тези убийствени фанатици бяха извършени срещу такива уязвими цели като претъпкани станции на метрото, световни изложения, спортни стадиони, попконцерти… Бяха убити десетки хиляди и много повече бяха ранени, преди в началото на двайсет и първи век да овладеят тази лудост. Както често се случва, злото доведе до някои положителни резултати, защото принуди световните органи на реда да си сътрудничат както никога дотогава. Дори държави, които бяха подпомагали политическия тероризъм, не можеха да толерират тази негова напълно непредсказуема разновидност.

Химическите и биологичните вещества, използвани при тези удари — както и в по-ранни форми на война — се присъединиха към смъртоносната колекция в Пико. Ако съществуваха, техните противоотрови се съхраняваха заедно с тях. Надяваха се, че нито едно от тези оръжия няма повече да ужасява човечеството — но продължаваха да ги пазят под строга охрана в случай, че възникне някаква отчаяна нужда.

Макар че можеха да се класифицират като „вируси“, третата категория неща, съхранявани в склада „Пико“, никога не бяха убивали или наранявали когото и да е — поне пряко. Дори не бяха съществували преди края на двайсети век, но само за няколко десетилетия причиниха щети за милиарди долари и често погубваха хора също толкова резултатно, колкото и което и да е физическо заболяване. Това бяха болести, които атакуваха най-новия и гъвкав помощник на човечеството — компютъра.

Получили наименованията си от медицинските речници — вируси, приони, тении — те представляваха програми, които често със зловеща точност подражаваха на поведението на своите органични роднини. Някои бяха безвредни — просто закачливи шеги, измислени, за да изненадват или забавляват компютърните оператори с неочаквани съобщения и изображения на екрана. Други бяха далеч по-зловредни — специално предназначени да предизвикват катастрофи.

В повечето случаи те бяха създадени с чисто користна цел — като оръжия, които образовани престъпници използваха, за да изнудват банките и бизнесорганизациите, вече изцяло зависещи от ефикасното функциониране на компютърните системи. При предупреждението, че ако не прехвърлят няколко мегадолара на анонимна сметка в чужбина, техните информационни банки ще бъдат автоматично унищожени в определено време, повечето жертви предпочитаха да не рискуват опасността от непоправима катастрофа. Затова плащаха, при това често — за да избегнат публично или дори лично опозоряване — без да уведомят полицията.

Този разбираем стремеж към конфиденциалност улесняваше електронните обири на компютърните крадци. Дори когато ги залавяха, съдебните системи се отнасяха внимателно с тях, защото не знаеха как да се справят с такива нови престъпления — пък и в крайна сметка, не бяха наранили никого, нали? Всъщност, след като излежаваха кратките си присъди, мнозина от извършителите тайно бяха наемани от собствените им жертви по стария принцип, че от бракониерите стават най-добрите пазачи.

Тези компютърни престъпници бяха мотивирани единствено от алчност и определено не желаеха да унищожават организациите, от които се препитаваха — никой разумен паразит на убива приемника си. Но имаше и други, много по-опасни врагове на обществото…

Обикновено това бяха неприспособени индивиди — най-вече зрели мъже — които работеха съвсем сами и, разбира се, в пълна тайна. Целта им бе да създават програми, които просто да всяват опустошения и смут при разпространението си по световните кабелни и радиомрежи, или с физически носители като дискети и CD-ROM. И после се наслаждаваха на настаналия хаос, радваха се на чувството за власт, с което се изпълваха жалките им душици.

Понякога тези извратени гении бяха откривани и използвани от националните разузнавателни агенции за собствените им тайни цели — обикновено да проникват в база данните на противниците си. Това беше сравнително безобидно, тъй като въпросните организации поне притежаваха известно чувство за гражданска отговорност.

Но не и апокалиптичните секти, които с радост откриха този нов арсенал, съдържащ оръжия далеч по-ефикасни и по-лесно поддаващи се на разпространение, отколкото газа или бактериите. И много по-трудни за противодействие, тъй като мигновено стигаха до милиони офиси и домове.

Сривът на Нюйоркско-хаванската банка през 2005 г., изстрелването на индийските ядрени ракети през 2007 г. (за щастие с неактивирани бойни глави), изключването на Паневропейския въздушен трафик контрол през 2008 г., парализирането на Северноамериканската телефонна мрежа през същата година — всичко това бяха репетиции на култовете за Деня на Страшния съд. Благодарение на блестящите победи на контраразузнаването, постигнати от иначе враждуващите помежду си национални агенции, тази заплаха бавно бе овладяна.

Или поне така се смяташе: от неколкостотин години не бяха нанасяни сериозни удари по самите устои на обществото. Едно от основните оръдия на победата бе мозъчната шапка — макар да имаше някои, които смятаха, че това достижение е било прекалено висока цена.

Въпреки че споровете за свободата на Индивида, противопоставена на задълженията на Държавата, са били стари още по времето, когато Платон и Аристотел са се опитали да ги систематизират, и навярно ще продължат до края на света, през третото хилядолетие беше постигнато известно съгласие по въпроса. Като цяло се приемаше, че най-съвършена форма на управление е комунизмът. За съжаление беше доказано — с цената на неколкостотин милиона живота — че той е приложим само за социалните насекоми, роботите клас II и подобни ограничени категории. За несъвършените човешки същества най-доброто решение бе демокрацията, често определяна като „индивидуална алчност, смекчавана от ефикасно, но не прекалено усърдно управление“.

Скоро след навлизането на мозъчната шапка в масова употреба, някои високоинтелигентни — и максимално усърдни — бюрократи осъзнаха, че тя притежава уникален потенциал като предупредителна система. По време на процеса на поставяне, когато се извършваше мозъчно „калибриране“ на носителя й, можеха да се регистрират много форми на психоза, преди да имат възможност да станат опасни. Често това предлагаше и най-добрата терапия, но когато не се откриваше подходящо лечение, индивидът можеше да бъде електронно обозначен — или в крайни случаи изолиран от обществото. Разбира се, този контрол се отнасяше само за онези, които носеха мозъчна шапка — но към края на третото хилядолетие тя беше също толкова жизненонеобходима в ежедневието, колкото личният телефон в началото му. Всъщност всеки, който не се присъединеше към огромното мнозинство, автоматично ставаше заподозрян и се разглеждаше като потенциално отклонение.

Излишно е да се споменава, че когато масово започна да се прилага „мозъчно сондиране“, както го наричаха критиците му, правозащитните организации надигнаха вълна от протести. Един от най-резултатните им лозунги бе „Мозъчната шапка — мозъчна полиция!“. Бавно, дори неохотно се прие, че тази форма на контрол е необходима предпазна мярка срещу далеч по-ужасно зло — и не беше съвпадение, че с масовото подобряване на психическото здраве религиозният фанатизъм също бързо започна да упада.

След края на старата война срещу киберпрестъпността победителите се оказаха притежатели на смущаваща по количествата си плячка, абсолютно неразбираема за който и да е завоевател от миналото. Разбира се, съществуваха стотици компютърни вируси, повечето от които трудно можеха да се открият и унищожат. А имаше и още по-ужасяващи болести. Те бяха блестящо изобретени и за тях не съществуваше лек — в някои случаи дори възможност за лек…

Много от тях бяха свързани с велики математици, които биха останали ужасени от това извращаване на откритията им. Тъй като за човек е характерно да подценява действителната опасност, като я нарича по абсурден начин, те често носеха забавни имена: „Годеловият гном“, „Плетеницата на Манделброт“, „Комбинаторната катастрофа“, „Транскрайният капан“, „Загадката на Конуей“, „Торпедото на Тюринг“, „Лабиринтът на Лоренц“, „Бомбата на Бул“, „Примката на Шанън“, „Катаклизмът на Кантор“…

Онова, което обединяваше всички тези математически ужаси, беше фактът, че действат на един и същи принцип. Ефикасността им не зависеше от толкова наивното изтриване на памет или объркване на кодове — тъкмо обратното. Подходът им бе много по-фин — те убеждаваха машините приемници да започнат изпълнението на програма, която не можеше да бъде завършена преди края на вселената, или друга — най-смъртоносният пример беше „Плетеницата на Манделброт“ — която включваше буквално безкрайна поредица от действия.

Типичен пример за това е изчисляването на Пи или което и да е друго ирационално число. Дори най-глупавият електрооптичен компютър обаче не би се хванал на толкова прост капан: отдавна бе минал денят, в който механичните кретени щяха да изтъркат чарковете си в опити да разделят на нула…

Предизвикателството за демоничните програмисти се състоеше в това да убедят мишените си, че поставената им задача има определено решение, което може да се получи за определено време. Във войната на умове между човечеството (представлявано главно от мъжката си половина, въпреки примери като лейди Ада Лъвлис, адмирал Грейс Хопър и д-р Сюзън Калвин) и машината, последната почти неизбежно загуби.

Можеха — въпреки че в някои случаи щеше да е трудно и дори опасно — да унищожат заловените ужаси с команди за изтриване и презаписване, но тези програми представляваха инвестиция на огромно време и изобретателност, които макар и злонамерени, беше жалко да хвърлят на вятъра. По-важно бе, че навярно трябваше да ги запазят за проучване на някое сигурно място като гаранция срещу преоткриването им от някой зъл гений.

Решението беше очевидно. Дигиталните демони трябваше да бъдат заключени при своите химични и биологични събратя в склада „Пико“ с надеждата това да е завинаги.