Артър Кларк
3001: Последната одисея (16)

15. Край Венера

Когато се събуди на следното утро, вече бяха до Венера. Но огромният, ослепителен полумесец на все още обгърнатата в облаци планета не беше най-удивителното нещо в небето. „Голиат“ летеше над безкрайни простори от набръчкано сребърно фолио, което сияеше под слънчевите лъчи и постоянно менеше мотивите си.

Пул си спомни, че по негово време имаше художник, който пакетираше с найлон цели сгради. Колко ли би му допаднала идеята да пакетира милиарди тонове лед в блестяща обвивка! Единствено по този начин можеше да се предотврати изпаряването на кометните ядра по време на продължаващото десетилетия пътуване към слънцето.

— Имаш късмет, Франк — беше му казал Чандлър. — Това е нещо, което и самият аз никога не съм виждал. Сигурно е невероятно. Сблъсъкът ще е след малко повече от час. Леко го побутнахме, за да се спусне където трябва. Не искаме никой да пострада.

Пул удивено го погледна.

— Искаш да кажеш, че на Венера вече има хора, така ли?

— Петдесетина луди учени близо до Южния полюс. Разбира се, те са се заровили доста надълбоко, но сигурно леко ще ги поразтърсим — въпреки че точката на приземяване е от другата страна на планетата. Но ще минат дни, преди до повърхността да стигне нещо друго, освен ударната вълна.

Когато искрящият и блестящ в предпазната си обвивка космически айсберг се отдалечи към Венера, Пул бе връхлетян от внезапен мъчителен спомен. Коледните елхи от детството му бяха кичени точно с такива украшения, крехки топки от пъстро стъкло. И сравнението беше сериозно: за много семейства на Земята това продължаваше да е сезонът на подаръците, а „Голиат“ носеше безценен дар на друга планета.

Радарното изображение на пустия венериански пейзаж — странни вулкани, плоски куполи и тесни лъкатушещи каньони — господстваше на централния екран в контролната зала на „Голиат“, но Пул предпочиташе онова, което виждаха собствените му очи. Макар че покриващото планетата плътно море от облаци не разкриваше нищо от ада под него, той искаше да разбере какво ще се случи, когато отклонената комета най-после стигне целта си. След секунди безброй тонове замръзнали хидрати, набирали скорост през десетилетията на пътя си от Нептун, щяха да стоварят цялата си енергия…

Първоначалният блясък бе по-ярък, отколкото очакваше. Колко странно, че тази ледена ракета може да генерира десетки хиляди градусови температури! Въпреки че филтрите на наблюдателния люк поглъщаха всички опасни по-малки дължини на вълните, яростно синият цвят на огнената топка подсказваше, че е по-гореща от слънцето.

Докато се разширяваше, тя бързо се охлаждаше — през жълто, оранжево, червено… Ударната вълна вече сигурно се носеше със скоростта на звука — и какъв звук само! — така че след няколко минути трябваше да има видими признаци за преминаването й по лицето на Венера.

И ето! Съвсем малък черен пръстен — като бледо вълмо дим, което с абсолютно нищо не загатваше за ураганната ярост, която трябва да си пробиваше път навън от точката на удара. Пред погледа на Пул ударната вълна бавно се уголеми, макар че поради разстоянието не се забелязваше каквото и да е движение: трябваше да изчака цяла минута, преди да е сигурен, че е станала по-голяма.

Четвърт час по-късно обаче това беше най-силно набиващата се на очи особеност на планетата. Макар и много по-бледа — по-скоро мръсносива, отколкото черна — сега ударната вълна представляваше назъбен кръг с диаметър повече от хиляда километра. Пул предположи, че е загубила първоначалната си симетричност докато е минавала над огромните планински вериги, които лежаха под нея.

По комуникационната система на кораба прозвуча бодрият глас на капитан Чандлър:

— Свързвам те с база „Афродита“. Щастлив съм да ти кажа, че не викат за помощ…

— … малко ни поразтресе, но точно колкото очаквахме. Мониторите вече показват, че над планината Нокомис вали слаб дъжд. Скоро ще се изпари, но това е само началото. А изглежда и че в пропастта Хеката е станало наводнение — твърде хубаво, за да е истина, но в момента проверяваме. След последната доставка там се образува временно езеро от кипяща вода…

„Не им завиждам — каза си Пул, — но определено им се възхищавам. Те доказват, че в това навярно прекалено комфортно и подредено общество все още съществува приключенски дух.“

— … и отново благодаря, че спуснахте този малък товар точно където трябва. С известна доза късмет — и ако успеем да изведем онзи слънчев щит в синхронна орбита — не след дълго ще имаме постоянни морета. И тогава можем да засеем коралови рифове, за да обогатят почвата и да извлечем от атмосферата още въглероден диоксид… Надявам се, че ще доживея да го видя!

„И аз се надявам“ — с безмълвно възхищение си помисли Пул. Много пъти се беше гмуркал в тропическите морета на Земята и се бе дивил на пъстрите създания, често толкова чудати, че не му се вярваше да съществува нещо по-странно, дори на планетите от други системи.

— Пратката доставена навреме и разписката получена — с явно задоволство каза капитан Чандлър. — Сбогом, Венера. Очаквай ни, Ганимед.

Г-ЦЕ ПРИНГЪЛ

ФАЙЛ: УОЛИС

Привет, Индра. Да, ти беше съвсем права. Наистина ми липсват нашите спорове. Двамата с Чандлър чудесно се разбираме и отначало екипажът се отнасяше към мен — това ще те разсмее — по-скоро като към свещена реликва. Но вече започват да ме приемат и дори започнаха да ме поднасят (знаеш ли този израз?).

Досадно е, че не можем да водим истински разговор — вече пресякохме орбитата на Марс, така че радиовълните пътуват повече от час. Но това си има и преимуществата — няма да можеш да ме прекъсваш…

Въпреки че пътуването до Юпитер ще ни отнеме само седмица, аз си мислех, че ще имам време да си почина. Нищо подобно: ръцете ме засърбяха и не успях да устоя на изкушението да се върна обратно в училище. Така че започнах начално обучение още от АБ в една от минисовалките на „Голиат“. Може би Дим наистина ще ме пусне сам…

Тя не е много по-голяма от капсулите на „Дискавъри“ — но каква разлика само! На първо място, разбира се, совалката не използва ракети — не мога да свикна с удобството на инерционния двигател и с неговия неограничен капацитет. Ако се налагаше, бих могъл да долетя обратно до Земята. Спомняш ли си израза, който веднъж използвах, и ти се досети за значението му: „да подивееш между четири стени“?

Най-голямата разлика обаче е системата за управление. За мен беше голямо предизвикателство да свикна с факта, че не трябва да използвам ръцете си — а пък компютърът трябваше да се научи да разпознава гласните ми команди. Отначало през пет минути ме питаше „Точно това ли искахте да кажете?“. Зная, че ще е по-добре да използвам мозъчната шапка, но все още не съм съвсем на „ти“ с тази машинка. Не съм сигурен дали изобщо някога ще свикна с нещо, което чете мислите ми…

Между другото, совалката се казва „Сокол“. Чудесно име и аз с разочарование открих, че никой на борда не знае за произхода му от мисиите „Аполо“, когато за пръв път кацнахме на Луната…

Хм, исках да ти кажа още много неща, но капитанът ме вика. Връщам се в класната стая.

С обич, край.

ЗАПИШИ

ПРАТИ

Привет, Франк. Обажда се Индра — ако това е точната дума! — по моя нов мислописец. Старият получи нервен срив — ха-ха! — така че ще има много грешки, но нямам време за редакция, преди да ти пратя текста. Надявам се, че ще успееш да го разбереш.

КОМУНИКАТОР! Канал едно нула три, запис от дванайсет и трийсет, поправка — тринайсет и трийсет. Извинявай…

Надявам се, че ще поправят стария ми апарат — знаеше всичките ми съкращения — може би трябва да го подложа на психоанализа като по твое време. Изобщо не разбирам как онези фройдистки глупости са издържали толкова дълго…

Това ми напомня — онзи ден попаднах на определение от края на двайсети век — може да ти бъде забавно — нещо подобно — цитирам — „Психоанализата — заразна болест, появила се във Виена към 1900-та, вече изчезнала в Европа, но случайни епидемии сред богати американци.“ Край на цитата. Смешно, нали?

Отново се извинявам — проблемът с мислописците — трудно е да не се отклоняваш…

хз 12Л у888 8*****дс9812йебдц ПО ДЯВОЛИТЕ… СТОП… ВЪРНИ

Може би съм допуснала някаква грешка? Ще опитам пак.

Споменаваш за Данил… извинявай, че винаги сме избягвали въпросите ти за него. Знаехме, че си любопитен, но имахме основателна причина. Спомняш ли си, че веднъж го нарече „никой“… Вярно предположение…!

Веднъж ме попита за съвременната престъпност — аз нарекох този интерес патологичен — може би предизвикан от безкрайните отвратителни телевизионни програми от твое време. Самата аз никога не съм можела да гледам телевизия повече от пет минути… гадост!

ВРАТА — ОТВОРИ СЕ! — А ЗДРАВЕЙ, МЕЛИНДА — ИЗВИНЯВАЙ — СЕДНИ — ПОЧТИ СВЪРШВАМ…

Да — престъпността. Винаги има… Неподлежащ на изолиране шум на обществото. Какво да се прави?

Вашето решение — затвори. Финансирани от държавата развъдници на извращения. Издръжката на един затворник е струвала десет пъти по средния семеен доход! Пълно безумие… Очевидно хората, които най-яростно са призовавали за нови затвори, нещо не са били наред — трябвало е да ги подложат на психоанализа! Но ако трябва да съм справедлива — преди усъвършенстването на електронното наблюдение и контрол наистина не е имало алтернатива — би трябвало да видиш възторжените тълпи, разбиващи стените на затворите. Нищо не може да се сравнява с това, освен падането на Берлинската стена петдесет години по-рано!

Да — Данил. Не зная какво е било престъплението му — а и даже да знаех, нямаше да ти кажа — но вероятно психологическият му профил е предполагал, че от нещо ще стане — как беше думата? — триножник… не, прислужник. За някои работи много трудно се намират хора — не зная какво щяхме да правим, ако нямаше престъпност! Така или иначе, надявам се, че скоро ще снемат контрола от него и че ще се върне в нормалното общество.

ИЗВИНЯВАЙ МЕЛИНДА — ПОЧТИ СВЪРШВАМ.

Това е, Франк. Поздрави на Димитри. Вече трябва да сте преполовили пътя до Ганимед. Чудя се дали някога ще успеят да опровергаят Айнщайн, така че да можем да разговаряме в реално време!

Надявам се, че тази машина скоро ще свикне с мен. Иначе ще се поразтърся за истински античен текстов редактор от двайсети век… Можеш ли да повярваш, някога дори се усъвършенствах в писането на клавиатура, от която е трябвало да минат неколкостотин години, за да се освободите?

С обич, до скоро.

Привет, Франк. Ето ме пак. Все още очаквам отговор на последното си…

Странно е, че пътуваш за Ганимед, при моя стар приятел Тед Хан. Но навярно не е толкова голямо съвпадение — той беше погълнат от същата загадка като теб…

Първо трябва да ти кажа нещо за него. Родителите му изиграли мръсен номер, като го кръстили Тиъдър. Това име се съкращава — дори не си помисляй да го наричаш така! — на Тио^[1]. Разбираш ли какво искам да кажа?

Не мога да не се питам дали тъкмо това не е мотивът му. Не познавам никой друг с толкова силен интерес към религията — не, мания. Трябва да те предупредя — той може да е много досаден.

Между другото, как се справям? Липсва ми старият ми мислописец, но изглежда, започвам да овладявам тази машина. Поне до този момент не съм — как го казваше? — оклепала нещо…

Не съм сигурна, че трябва да ти го казвам, в случай, че без да искаш, се изпуснеш, но аз лично наричам Тед „последния йезуит“. Сигурно знаеш нещо за тях — по твое време Орденът все още е съществувал.

Удивителни хора — често велики учени — направили невероятно много добрини, а също донесли много зло. Една от най-големите иронии на историята — искрени и блестящи търсачи на знание и истина, и все пак цялата им философия е безнадеждно изопачена от суеверие…

Куедн2кЗдн скъпи 21 ейдж дуъпп

По дяволите. Разчувствах се и загубих самообладание. Едно, две, три, четири… сега е моментът всички добри хора да дойдат и да помогнат… така е по-добре.

Във всеки случай Тед притежава същата онази възвишена решимост. Не влизай в какъвто и да е спор с него — ще те прегази като валяк.

Между другото, какво е „валяк“? За гладене на дрехи ли се е използвал? Ясно ми е, че може да ти стане много неприятно…

Проблемът с мислописците… прекалено лесно се отклоняваш във всички посоки, независимо колко усилия полагаш… В крайна сметка трябва да кажа някоя добра дума за клавиатурите… Сигурно вече съм го казвала…

Тед Хан… Тед Хан… Тед Хан

Тук на Земята славата му все още се носи заради поне две негови мисли: „Цивилизацията и религията са несъвместими“ и „Вяра е да вярваш в онова, за което знаеш, че не е вярно“. Всъщност, мисля, че последната не е негова — а ако наистина му принадлежи, тя е най-остроумното нещо, което изобщо е казвал. Той дори не се усмихна, когато му разказах един от любимите си вицове — надявам се, че не си го чувал… очевидно е от твое време…

Деканът на факултета по естествени науки казва: „Защо вие, учените, винаги се нуждаете от толкова скъпо оборудване? Защо не можете да сте като в математическия факултет, където им трябват само черна дъска и кошче за хартия? Или още по-добре, като във философския факултет. На тях дори не им трябва кошче…“ Е, навярно Тед го е бил чувал… Предполагам, че повечето философи са го чували…

Така или иначе, предай му моите поздрави. И недей, повтарям, недей да влизаш в какъвто и да е спор с него!

С обич и най-добри пожелания от Африканската кула.

ПРЕПИШИ. ЗАПИШИ.

ПРАТИ — ПУЛ