Артър Кларк
3001: Последната одисея (40)

38. Превантивният удар

Беше странно след всички тези години отново да е в хотел „Гранимед“ — най-вече защото въпреки всичко случило се, му се стори абсолютно същият. Когато влезе в апартамента „Боумън“, пак го посрещна познатото изображение на приятеля му. И както се надяваше, там го очакваше Боумън/Халмън, който изглеждаше съвсем малко по-безплътен от древната холограма.

Преди да успеят дори да се поздравят, стенният видеофон издаде настоятелното си трио от издигащи се тонове — също непроменено от последното му идване — и на екрана се появи стар приятел: прекъсване, което по всяко друго време Пул би посрещнал с радост.

— Франк! — извика Тиъдър Хан, — защо не ме предупреди, че пристигаш? Кога можем да се срещнем? Защо няма образ — има ли някой при теб? И какви бяха всички онези официални типове, които кацнаха едновременно…

— Моля те, Тед! Да, съжалявам, но повярвай ми, имам основателни причини. По-късно ще ти обясня. И наистина не съм сам. Ще те потърся веднага щом мога. Довиждане!

След като със закъснение даде командата „Не ме безпокойте“, Пул любезно каза:

— Извини ме за това. Знаеш кой беше, разбира се.

— Да, доктор Хан. Той често се опитваше да се свърже с мен.

— Но ти изобщо не си му отговорил. Може ли да попитам защо? — Макар че имаше да се тревожи за далеч по-важни проблеми, Пул не успя да устои на изкушението да му зададе този въпрос.

— Единственият канал, който исках да поддържам, беше този между нас с теб. Освен това често ме нямаше. Понякога с години.

Това бе изненадващо — макар че не би трябвало. Пул отлично знаеше, че Халмън е виждан на много места в различни моменти. Но чак пък „с години“? Можеше да е посетил много звездни системи — навярно тъкмо затова имаше информация за Нова Скорпио, само на четирийсет светлинни години разстояние. Но беше абсолютно изключено да е стигнал чак до Централата — пътуването би отнело деветстотин години.

— Какъв късмет, че си бил тук, когато имахме нужда от теб!

Халмън се поколеба, преди да отговори — нещо изключително необичайно за него. Мълчанието продължи много повече от неизбежното забавяне от три секунди. После бавно попита:

— Сигурен ли си, че е късмет?

— Какво искаш да кажеш?

— Не ми се ще да говоря за това, но на два пъти зърнах… сили… същности… далеч по-могъщи от Монолитите и навярно техни създатели. Възможно е и двамата изобщо да не сме толкова свободни, колкото си мислим.

Това наистина бе смразяваща мисъл — Пул положи съзнателно усилие да я сподави и да се съсредоточи върху непосредствения проблем.

— Да се надяваме, че притежаваме достатъчно свободна воля, за да направим необходимото. Навярно въпросът ми е глупав. Монолитът знае ли, че се срещаме? Възможно ли е да стане подозрителен?

— Той не е способен на такава емоция. Монолитът има много устройства за предотвратяване на грешки, някои от които разбирам. Но това е всичко.

— В състояние ли е да ни подслушва?

— Не вярвам.

„Иска ми се да бях сигурен, че е толкова наивен и простодушен свръхгений“ — помисли си Пул, докато отключваше куфарчето си и вадеше запечатаната кутия с плочката. При тази ниска гравитация тя почти нямаше тегло. Просто не беше за вярване, че в нея може да се крие съдбата на човечеството.

— Нямаше начин да установим безопасна връзка с теб, затова не можехме да навлизаме в подробности. Тази плочка съдържа програми, които, надяваме се, ще попречат на Монолита да изпълни каквито и да е заповеди, застрашаващи човечеството. Това са двайсет от най-унищожителните вируси, създавани някога, за повечето от които не е известно противодействие — в някои случаи се смята, че такова няма. Всеки от тях има по пет копия. Бихме искали да ги пуснеш, когато и ако решиш, че се налага. Дейв — Хал — никой никога не е бил натоварван с такава отговорност. Но нямаме друг избор.

Отговорът отново сякаш се проточи повече от трисекундното пътуване от Европа.

— Ако направим това, Монолитът може да престане да функционира. Не сме сигурни какво ще се случи с нас после.

— Разбира се, обмислихме този въпрос. Но дотогава ти със сигурност трябва да имаш много възможности, някои от които навярно надхвърлящи разбиранията ни. Освен това ти пращам плочка с памет един петабайт. Десет до петнайсет байта^[1] са повече от достатъчни да поберат всички спомени и преживявания на много животи. Това ще ти даде път за бягство. Подозирам, че имаш и други.

— Прав си. Когато дойде моментът, ще решим кой от тях да използваме.

Пул се отпусна — доколкото изобщо можеше в тази извънредна ситуация. Халмън бе готов да помогне — все още имаше достатъчно връзки с произхода си.

— А сега трябва да ти пратим тази плочка — физически. Съдържанието й е прекалено опасно, за да го излъчваме по радиото или по оптичен канал. Зная, че притежаваш широкообхватен контрол на материята, нали неведнъж си взривявал орбитални бомби? В състояние ли си да я прехвърлиш на Европа? А можем да я пратим и по автокуриер до всяка точка, която посочиш.

— Така ще е най-добре. Ще я взема от Циенвил. Ето координатите…

Пул продължаваше отпуснато да седи на стола си, когато мониторът в апартамента „Боумън“ отвори вратата пред ръководителя на придружаващата го от Земята делегация. Дали полковник Джоунз беше истински полковник — а и дали се казваше Джоунз — всъщност не го интересуваше. Беше достатъчно, че е превъзходен организатор и с безшумна ефикасност управлява техниката на операция „ДАМОКЪЛ“.

— Е, Франк — пратихме ги. Ще кацнат след час и десет минути. Предполагам, че оттам ще ги поеме Халмън, но не разбирам как точно ще се справи с тези плочки.

— И аз се чудех за това, докато някой от Комисията за Европа не го обясни. Според добре известна — макар и не на мен! — теорема, който и да е компютър можел да имитира всеки друг. Затова съм сигурен, че Халмън знае какво точно прави. Иначе изобщо нямаше да се съгласи.

— Надявам се, че си прав — отвърна полковникът. — Ако не… е, не зная каква алтернатива ни остава.

Последва мрачна пауза, докато Пул не положи всички усилия, за да намали напрежението.

— Между другото, чувал ли си местните слухове за нашето посещение?

— Кои по-точно?

— Че сме специална комисия, пратена да разследва престъпността и корупцията в този граничен град. Кметът и шерифът сто процента са се уплашили.

— Само как им завиждам — отвърна полковник Джоунз. — Понякога е истинско облекчение да можеш да се тревожиш за нещо толкова обикновено.