Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Одисея в космоса (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
3001 The Final Odyssey, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2008)
Разпознаване и корекция
NomaD (2008 г.)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 1998

Поредица „Избрана световна фантастика“ №57

 

Американска, първо издание

Превод: Крум Бъчваров

Редактор: Анелия Христова

Художествено оформление на корицата: „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“, Дима Василева

Формат 84/108/32. Печатни коли 12

История

  1. — Добавяне

13. Странник в странно време

Индра не се отнесе към него със съчувствие, както се беше надявал — навярно в крайна сметка в тяхната връзка имаше известна сексуална ревност. И — нещо далеч по-сериозно — онова, което двамата иронично нарекоха „разгромът на дракона“, доведе до първия им истински спор.

Всичко започна съвсем невинно, когато Индра се оплака:

— Хората винаги ме питат защо съм посветила живота си на такъв ужасен период от историята и едва ли фактът, че е имало още по-лоши, е задоволителен отговор.

— Тогава защо се интересуваш от моя век?

— Защото бележи прехода от варварството към цивилизацията.

— Благодаря. Викай ми просто Конан.

— Конан ли? Единственият с това име, когото познавам, е създателят на Шерлок Холмз.

— Няма значение — извинявай за прекъсването. Разбира се, ние от така наречените развити страни се смятахме за цивилизовани. Поне войната вече не беше на почит и Обединените нации полагаха всички усилия, за да потушат новоизбухналите конфликти.

— Но не много успешно. Ако трябва да ги оценя, ще им дам три по десетобалната система. За нас обаче е невероятен начинът, по който онези хора — чак до началото на третото хилядолетие! — спокойно приемали поведение, което ние бихме сметнали за жестоко. И вярвали в умопомрачаващи…

— Умопомрачителни.

— … глупости, които всеки рационален човек незабавно би отхвърлил.

— Примери, моля.

— Ами, твоят съвсем незначителен неуспех ме подтикна да направя някои проучвания и онова, което открих, ме ужаси. Знаеш ли, че в някои страни всяка година жестоко осакатявали хиляди момиченца, за да запазят девствеността им? Много от тях умирали — но властите си затваряли очите.

— Съгласен съм, че е ужасно, но какво е можело да направи за това правителството на моята страна?

— Много неща, ако е искало. Но това е щяло да обиди хората, които ви снабдявали с нефт, и купували вашите оръжия, например мини, убивали и осакатявали хиляди цивилни.

— Ти не разбираш, Индра. Често нямахме никакъв избор: не можехме да реформираме целия свят. И някой не беше ли казал: „Политиката е изкуството на възможното“?

— Съвсем вярно. И тъкмо затова с нея се занимават само не особено интелигентни хора. Геният обича да предизвиква невъзможното.

— Е, радвам се, че ти си достатъчно гениална, за да разбираш толкова правилно всичко.

— Греша ли, или долавям в думите ти саркастична нотка? Благодарение на компютрите си ние можем да извършваме политически експерименти в киберпространството, преди да ги изпитаме на практика. Ленин не е имал късмет — родил се е сто години по-рано от необходимото. Руският комунизъм е можел да успее — поне за известно време — ако е разполагал с микрочипове. И ако бяха успели да избегнат Сталин.

Познанията на Индра за неговата епоха постоянно го удивляваха — както и невежеството й за толкова много неща, които той приемаше за даденост. В известен смисъл Пул имаше противоположния проблем. Даже да живееше сто години, както уверено му бяха обещали, никога нямаше да научи достатъчно, за да се почувства у дома. Във всеки разговор винаги щеше да има детайли, които не разбира, и шеги, които не проумява. Нещо повече, винаги щеше да се чувства на ръба на погрешна стъпка — на някаква социална катастрофа, която да засрами дори най-добрите от новите му приятели…

… Като например онзи случай, когато обядваше, за щастие в собствения си апартамент, с Индра и професор Андерсън. Храната, приготвяна от автоготвача, винаги бе съвършено приемлива и предвидена така, че да съответства на физиологичните му изисквания. Но в нея определено нямаше нищо вълнуващо и щеше да хвърли в отчаяние който и да е гастроном от двайсет и първи век.

И после, един ден се появи необичайно вкусно ястие, което разбуди живи спомени за лов на сърни и барбекюта от младостта му. В него обаче имаше нещо необичайно, затова Пул зададе очевидния въпрос.

Андерсън само се усмихна, но в продължение на няколко секунди Индра изглеждаше така, сякаш щеше да повърне. После възвърна самообладанието си и рече:

— Ти му кажи — след като се нахраним.

„Какво съм сгрешил пък сега?“ — запита се Пул. Половин час по-късно, докато Индра съвсем съзнателно беше погълната от видеоекрана в отсрещния край на стаята, познанията му за третото хилядолетие осъществиха поредния си сериозен прогрес.

— Месната храна е била на изчезване още по твое време — обясни му Андерсън. — Развъждането на животни за… хм… ядене станало икономически невъзможно. Не зная колко акра земя са били нужни, за да се изхранва една крава, но поне десет души биха могли да живеят с растенията, които давала тя. А с хидропонни методи навярно и сто.

Но онова, което сложило край на целия онзи ужасен бизнес, не била икономиката, а болест. Отначало започнала при едрия рогат добитък, после се разпространила и сред други животни — някакъв вирус, струва ми се, който поразявал мозъка и водел до особено отвратителна смърт. Макар че накрая открили лекарство, вече било прекалено късно, за да върнат часовника назад — пък и във всеки случай, днес синтетичните храни са далеч по-евтини и можеш да ги получаваш с какъвто вкус искаш.

Пул си спомняше седмиците на задоволителна, но безинтересна храна и се отнесе към тези думи доста резервирано. Защо ли, чудеше се той, продължаваха да му се присънват свински ребърца и пържоли на скара?

Далеч по-обезпокоителни обаче бяха другите сънища и Пул се боеше, че скоро ще се наложи да помоли Андерсън за медицинска помощ. Въпреки всичко, което се правеше, за да се чувства у дома, странността и невероятната сложност на този нов свят започваха да го смазват. Насън, сякаш в подсъзнателен опит да избяга, често се връщаше към някогашния си живот, но когато се събудеше, това само още повече влошаваше положението.

Не се оказа добра идеята да иде до Американската кула и да погледне надолу — наистина, а не в симулация — към земята на младостта си. С оптични средства и при чиста атмосфера можеше да се доближи дотолкова, че да види отделни хора, които си вършеха работата и понякога се движеха по познатите му улици…

И някъде в ума му винаги присъстваше мисълта, че там долу някога са живели всички, които е обичал. Майка му, баща му (преди да ги напусне с онази Друга жена), милият чичо Джордж и леля Лил, брат му Мартин и не на последно място няколкото кучета, първи от които бяха топлите кутрета от най-ранното му детство, а последен — Рики.

И над всичко стоеше споменът — и мъката — за Хелена…

Всичко започна като случайна връзка в началото на астронавската му кариера, но с годините ставаше все по-сериозно. Точно преди да замине за Юпитер, двамата решиха да се оженят — когато се върне.

А в случай, че не се върнеше, Хелена искаше да роди дете от него. Все още си спомняше веселата тържественост, с която направиха необходимото…

Сега, хиляда години по-късно, въпреки всичките си усилия Пул не успя да открие дали Хелена е изпълнила обещанието си. Бели петна имаше както в собствената му, така и в колективната памет на човечеството. Най-голямото се дължеше на опустошителния електромагнитен импулс, резултат от падането на астероид през 2304 г., унищожил няколко процента от световните информационни банки, въпреки всички копия и системи за сигурност. Пул не можеше да не се чуди дали данните за собствените му деца не са били сред всички онези безвъзвратно загубени екзабайтове. Може би неговите потомци от трийсето поколение продължаваха да живеят на Земята — но той никога нямаше да разбере.

Донякъде му помогна откритието, че — за разлика от Аврора — някои жени от тази епоха не го смятат за развалена храна. Тъкмо обратното: често намираха обрязването му за възбуждащо, но тази малко странна реакция не позволяваше на Пул да установи каквато и да е сериозна връзка. Не че имаше и особено силно желание — единственото, от което всъщност се нуждаеше, бяха здравословните, безмозъчни упражнения.

Безмозъчни — това беше проблемът. Вече нямаше цел в живота. А върху плещите му лежеше смазващата тежест на прекалено много спомени — в парафраза на заглавието на прочута книга, която бе чел в младостта си, той често си казваше: „Аз съм странник в странно време“.

Понякога дори поглеждаше надолу към прекрасната планета, върху която — ако изпълнеше лекарските нареждания — никога повече нямаше да стъпи, и се чудеше какво ли ще е за втори път да се срещне с космическия вакуум. Макар че не беше лесно да се мине през херметичните шлюзове, без да се вдигне тревога, вече го бяха правили: на всеки няколко години някой решителен самоубиец профучаваше като метеорит през земната атмосфера.

Накрая решението дойде от напълно неочаквана посока.

 

 

— Радвам се да се запозная с вас, командир Пул — за втори път.

— Извинете ме, не си спомням, но пък и аз се срещам с толкова много хора.

— Не е нужно да се извинявате. Първата ни среща беше около Нептун.

— Капитан Чандлър! Радвам се да ви видя! Може ли да ви поръчам нещо от автоготвача?

— Каквото и да е, стига да съдържа повече от двайсет процента алкохол.

— Какво правите на Земята? Казаха ми, че никога не влизате в орбитата на Марс.

— Почти е вярно. Макар да съм роден тук, смятам, че това е мръсно, смрадливо място. Има прекалено много хора — пак гонят един милиард!

— По мое време бяха повече от десет милиарда. Между другото, получихте ли благодарственото ми писмо?

— Да, и зная, че трябваше да ви отговоря. Но изчаках отново да се насочим към слънцето. Така че ето ме. За ваше здраве!

Докато капитанът с удивителна бързина изпразваше чашата си, Пул се опита да анализира госта си. Брадите — дори малките кози брадички като тази на Чандлър — съвсем рядко се срещаха в това общество и той не познаваше брадат астронавт: скафандърът правеше брадата неудобна. Разбира се, на капитана можеше години наред да не му се налага да излиза извън кораба, пък и във всеки случай повечето работа в космоса се извършваше от роботи, но винаги съществуваше рискът от неочакваното, когато на човек можеше да му се наложи спешно да облече скафандър. Беше очевидно, че Чандлър е малко ексцентричен, и това спечели сърцето на Пул.

— Не отговорихте на въпроса ми. Какво правите тук, щом не обичате Земята?

— А, на първо място се виждам със стари приятели — чудесно е да забравиш едночасовото забавяне и да водиш истински разговор! Но разбира се, не това е причината. Моята стара ръждясала таратайка е в ремонт. Трябва да сменят и бронята й — когато изтънее до няколко сантиметра, сънят ми става неспокоен.

— Бронята ли?

— Прашният щит. По ваше време не е било такъв проблем, нали? То около Юпитер е доста мръсно, а нормалната ни скорост е няколко хиляди километра — в секунда! Така че постоянно се чува леко потропване, като дъждовни капки по покрива.

— Шегувате се!

— Естествено. Ако наистина можехме да чуем нещо, щяхме да сме мъртви. За щастие този род неприятности се случва много рядко — последният сериозен инцидент беше преди двайсет години. Известни са ни всички основни кометни потоци, където са повечето боклуци, и се опитваме да ги избягваме — освен когато уеднаквяваме скоростта си, за да дадем тласък на леда. Но защо не дойдете на борда да поразгледате, преди да отпрашим за Юпитер?

— С удоволствие… Юпитер ли казахте?

— Е, Ганимед, разбира се. Анубис сити. Имаме адски много работа там, а неколцина от нас имат семейства, които не са виждали месеци наред.

Пул почти не го чу.

Внезапно — неочаквано — и навярно светкавично, той бе открил смисъл да живее.

Командир Франк Пул беше от хората, които мразят да оставят недовършена работа — и няколко космически прашинки, дори летящи с хиляда километра в секунда, едва ли можеха да го обезкуражат.

Имаше да довършва работа на света, някога известен като Юпитер.