Серия
Контакт
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Solaris, (Пълни авторски права)
Превод от полски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 46 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Victor
Допълнителна корекция
NomaD (2013 г.)

Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

 

Издание:

Станислав Лем, Соларис

Научнофантастичен роман

Преведе от полски Андреана Радева

Редактор Станимира Тенева

Художник Венелин Вълканов

Художествен редактор Светлана Йосифова

Технически редактор Васка Андреева

Коректор Лиляна Малякова

 

Полска. Трето издание.

Дадена за печат на 28.X.1980 г. Подписана за печат на 20.XI.1980 г. Излязла от печат на 30.XI.1980 г. Изд. коли 10.69. Печатни коли 16.50. Усл. изд. коли 10.98. Формат 70×100/32 Цена 0,90 лева

Държавно издателство „Отечество“

София, бул. „Г. Трайков“ 2-а

ДП „Балкан“, София

 

Stanislaw Lem

SOLARIS

Wydawnictwo Ministerstwa Obrony Narodowej Warszawa 1963. Wydanie III.


По-долу е показана статията за Соларис (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Соларис.

Соларис
Solaris
Различни издания на книгата
Различни издания на книгата
Автор Станислав Лем
Първо издание 1961 г.
Варшава, Полша
Оригинален език полски
Жанр научна фантастика
Вид роман
Поредица Контакт
Следваща Непобедимият

Издателство в БГ Държавно издателство „Отечество“
Преводач Андреана Радева
Соларис в Общомедия

Соларис (на полски: Solaris) е научнофантастичен роман от 1961 г. на известния полски писател Станислав Лем. Книгата има голям успех, дължащ се на уникалната комбинация на научни хипотези, философски разсъждения и сложно изградени емоционални отношения. Нейната поява принуждава критиката да преосмисли отношението си към считания за второстепенен жанр на научната фантастика. „Соларис“ носи на автора си световна известност и го нарежда сред класиците на жанра[1]. Романът е преведен на над 30 езика. В България е издаден за пръв път през 1965 г., в превод на Андреана Радева.

Сюжет

Пристигайки на космическата станция кръжаща около планетата Соларис, психологът Крис Келвин я заварва в безредие. Подозренията му, че се е случило нещо лошо, постепенно се затвърждават. Д-р Гибарян е умрял при неизяснени обстоятелства, физикът Сарториус се е заключил в лабораторията, а третият член на екипажа, кибернетикът Снаут, е неадекватен. Когато в един от коридорите на станцията среща негърка в плажно облекло, самият Келвин започва да се безпокои за здравия си разум. Разговорът му със Снаут изяснява причината за смъртта на Гибарян – самоубийство. По въпроса за странните явления, наблюдавани на станцията, кибернетикът е доста уклончив. Все пак той твърди, че не става дума за халюцинация. Скоро Келвин се сблъсква лично с феномена наречен по-късно от учените „творения F“ (фантом) или просто „гост“. Всичко е започнало, когато Гибарян, Сарториус и Снаут са експериментирали с рентгеново облъчване на живия „океан“ на Соларис. Гигантската органична маса, за която соларистите смятат, че е разумно същество, е отговорила изпращайки им „гости“. Извличайки информация от подсъзнанието им, „Океанът“ материализира най-съкровените им спомени и преживявания под формата на човешки същества. За Крис Келвин това е самоубилата се преди години негова съпруга. Първоначално потресен, психологът е раздвоен между ужаса от нечовешката имитация на жена си Харей и постепенно прокрадващата се симпатия към нея. Трудно е да се живее, когато на показ са извадени неща, които човек не би искал да признае дори пред самия себе си. Гибарян не е могъл.

Изследователите не знаят как да тълкуват действията на Соларис. Човечеството дълго и упорито е търсило контакт с друг разум. Сега той е осъществен, но последиците са се оказали непредвидими. Какво в крайна сметка означават „гостите“? Експеримент, който „Океанът“ на свой ред прави с тях, самозащита, наказание или може би подарък? Обитателите на станцията се сблъскват едновременно с проблема за съвестта си като хора и учени и невъзможността да проникнат в нещо, надхвърлящо собственият им разум и въображение.

Край на разкриващата сюжета част.

Соларистика

Сам занимаващ се с научни изследвания, писателят Станислав Лем обрисува убедително една несъществуваща наука и нейният предмет – Соларис. Планетата, която обикаля около двойка слънца е открита около 100 г. преди раждането на главния герой на романа, Крис Келвин. Дълго време тя не предизвиква сериозен интерес у изследователите, които смятат, че не може да съществува живот в двойни слънчеви системи. Причината е в големите гравитационни колебания в орбитите на планетите в тях.

Симетриада

За учудване на специалистите, изследванията показват, че Соларис има непроменлива орбита. Феноменът провокира научното любопитство на учените. Четиридесет години след откриването на планетата е организирана първата експедиция до нея. Целият Соларис се оказва покрит с океан, с изключение на няколко скалисти острова в южното полукълбо. Атмосферата ѝ не съдържа кислород, няма следи от живи организми. Обяснение за противоречащата на физичните закони постоянна орбита не е открито. Тринадесет години по-късно е проведена нова експедиция. Този път изследователите кацат на повърхността и успяват да проучат океана на Соларис. Оказва се, че той има органичен произход. Подобно на гигантска амеба, „Океанът“ обгръща планетата и контролира нейната орбита. Възниква въпросът, съзнателно ли е това негово поведение и би ли могъл да се нарече той „жив“? Избухват ожесточени спорове, но в крайна сметка дори най-големите скептици са принудени да признаят „Океана“ на Соларис не само за живо същество, но и за разумна форма на живот. Тогава пред човечеството е поставен нов проблем – как да бъде осъществен контакт с разум, нямащ нищо общо със земния. Всички опити на учените да комуникират с „Океана“ стигат до задънена улица. Изграждат се безброй хипотези за неговата същност, но реално контакт не е осъществен. Соларистите могат само да наблюдават феномените на Соларис и да гадаят за тяхното естество и мотивите на този, който ги създава. А „Океанът“ е богат на явления, описани и класифицирани надлежно от професор Гисе: „дългуни“, „бързачи“, „мимоиди“, „симетриади“, „асиметриади“. Разбира се най-впечатляващото творение на Соларис са „творенията F“, с които се сблъскват обитателите на изследователската станция.

В крайна сметка след като създава убедително цял един свят, Лем не дава отговор на въпроса каква е неговата истинска същност. Соларис си остава загадка и може би това го прави още по-интригуващ.

Чудовищата[2] на Соларис

  • „Дългуни“ – колосални, подобни на питони образувания по повърхността на „Океана“. Те имат сложна, меняща се структура и съвършено неясно предназначение. Изглежда в туловищата им се извършват сложни химически реакции. Изказани са хипотези, че става дума за подобия на дихателни или храносмилателни органи. Повърхността на Соларис е покрита с милиони „дългуни“, съществуването на всеки от които продължава до няколко седмици.
  • „Мимоиди“ – От кипящите си маси, Соларис образува тези изкуствени острови от желеподобна маса. Тяхна особеност е, че се стремят да наподобят всяка обкръжаваща ги форма. Размерите им най-често са по-големи от тези на земен град. След като се втвърдят, те могат да просъществуват носейки се по океана продължително време. Изследователите са склонни да виждат в техните фантастични конструкции градове, замъци, паркове, предмети. Те могат само да предполагат стреми ли се „Океанът“ да възпроизведе чрез „мимоидите“ картини от собствените им представи или има съвсем други причини за създаването им. Надеждите на соларистите, че именно чрез „мимоидите“ ще се осъществи мечтаният контакт, остават излъгани.
  • „Симетриади“ – Явлението наподобява експлозия, при която от изригналата повърхност на „Океана“ се образува гигантски мехур. „Симетриадите“ са колкото впечатляващи с красивите отблясъци по повърхността си, толкова и потискащи с чудовищните си размери и липса на каквато и да е била прилика с познато явление. В тяхна близост нормалните закони на физиката престават да действат. Понякога учените са склонни да ги смятат за геометрична визуализация на изключително сложни математически изчисления правени от Соларис.

Създаването на романа

Станислав Лем написва „Соларис“ през юни 1961 г. в Закопане[3]. Писателят се лекува там от сенна хрема в Дома на Съюза на полските писатели. По-голямата част от произведението е написана на един дъх, в рамките на няколко дни. Лем споделя, че имал трудности със завършването на романа.

Цензура

При първата пълна публикация на „Соларис“ в СССР през 1963 г., съветската цензура отстранява от изданието част от оригиналния текст, който ѝ се струва твърде теософски. Премахнати са две печатни страници от последната глава, съдържащи диалог между Келвин и Снаут. В тях героите обсъждат едно ново хрумване – Соларис да се окаже зачатие на космически разум, който според представите на хората би могъл да се нарече Бог. Или може би несполучил, недоразвит Бог, „Бог недоносче“? Не се изключва възможността, някъде във Вселената да съществува разум, успял да постигне това, което „Океанът“ не е могъл.

Българските издания от епохата на тоталитаризма също са цензурирани и на практика текстът е непознат за тогавашните читатели.[4]

„Соларис“ на Лем и „Соларис“ на Тарковски

В романа си писателят фантаст дава научен поглед на темата за възможен контакт на хората с разум от извънземен произход и проблемите, които могат да се породят от невъобразимите разлики помежду им. Интересува го как би се отразило на човешкото общество самото съществуване на друга разумна форма на живот. Важна за Лем е и теоретичната възможност (от гледна точка на астрофизиката и биохимията) за реалното съществуване на космически обекти подобни на описаните. Този род проблеми са чужди на режисьора Андрей Тарковски и в своя филм той ги оставя на заден план. Това предизвиква недоволството на Лем, който дори заплашва, че ще забрани да се екранизира романът му[5]. Тарковски се принуждава на някои отстъпки. Въпреки това тематично и идейно филмът се отличава от първообраза си, при все че следва доста точно сюжетната му линия. До края на живота си Лем запазва отрицателното си отношение към тази екранизация[6].

Относно римейка на Стивън Содърбърг, писателят заявява, че не го е гледал, но е запознат с противоречивите оценки за него от страна на критиката в САЩ. Лем припомня, че главен проблем на романа му е контактът с извънземен разум, непобиращ се в рамките на човешките възприятия, а не за любовта в далечния космос[7].

Екранизации

Източници

Външни препратки

Новият

В деветнадесет часа бордово време минах край застаналите около кладенеца хора и слязох по металните стъпала към вътрешността на контейнера. Там имаше точно толкова място, колкото да повдигна лактите си. Завинтих накрайника на маркуча в разклонителя, който се подаваше от стената, скафандърът се изду и повече не можех да направя дори най-малко движение. Стоях — или по-точно висях — във въздушното легло, слят в едно цяло с металната си черупка.

Вдигнах очи и през изпъкналото стъкло видях стените на кладенеца, а горе — надвесеното лице на Модард. Но то веднага изчезна и наоколо стана тъмно, защото отгоре поставиха тежкия предпазен конус. Чух осмократното избръмчаване на електромоторите, които дозатягаха болтовете. След това — свистенето на вкарвания в амортизаторите въздух. Очите ми свикваха с тъмнината. Вече различавах светлозелените контури на универсалния указател.

— Готов ли си, Келвин? — разнесе се в слушалките.

— Готов съм, Модард — отговорих.

— Не се безпокой за нищо. Станцията ще те приеме — каза той. — Щастлив път!

Докато успея да отговоря, нещо скръцна отгоре и акумулаторът трепна. Напрегнах инстинктивно мишци, но нищо повече не се случи.

— Кога е стартът? — попитах аз и долових шум, сякаш върху мембраната се сипеха зрънца най-ситен пясък.

— Ти вече летиш, Келвин! Със здраве! — отговори близкият глас на Модард.

Преди да повярвам в това, точно срещу лицето ми се отвори широка пролука, през която видях звезди. Напразно се мъчех да открия алфата на Водолей, към която се носеше „Прометей“. Небето по тия места на Галактиката не ми говореше нищо, не познавах нито едно съзвездие. Пред тясното прозорче прелиташе искрящ прах. Чаках кога ще затрепти първата звезда. Не забелязах това. Звездите само започнаха да избледняват и изчезваха, разтопени в червеникавия фон. Разбрах, че се намирам в горните пластове на атмосферата. Скован, обграден с пневматични възглавници, аз можех да гледам само пред себе си. Все още не се появяваше хоризонт. Летях и летях, без да чувствувам това. Само тялото ми се сгорещяваше бавно, коварно. Отвън се чуваше леко драскане, сякаш метал стържеше по мокро стъкло. Не бих могъл да си дам сметка за скоростта на движението, ако не бяха цифрите, които подскачаха в отвора на указателя. Вече не се виждаха звезди, жълто-червена светлина изпълваше прозорчето. Чувах тежкото биене на собствения си пулс, лицето ми пламтеше, усещах във врата си прохладния лъх на климатизатора. Съжалявах, че не успях да видя „Прометей“ — той навярно е бил извън пределите на видимостта, когато автоматичната уредба отвори прозорчето.

Контейнерът се разтърси един-два пъти и завибрира непоносимо. Това трептене премина през всички изолирни обвивки, през въздушните възглавници и проникна в тялото ми. Зелените очертания на указателя се размазаха. Не усещах страх. Не бях долетял от толкова далеко, за да загина точно пред целта.

— Станция Соларис — обадих се аз, — станция Соларис. Станция Соларис! Направете нещо! Струва ми се, че губя равновесие! Станция Соларис, тук новият. Приеми!

И отново пропуснах важния момент, когато се появи планетата. Тя се простираше пред мен огромна и плоска; от размера на ивиците по повърхността й успях да се ориентирам, че съм още много далеч. Всъщност — твърде високо, тъй като бях преминал неуловимата граница, след която разстоянието до небесното тяло се превръща във височина. Падах. Непрекъснато падах. Сега чувствувах това дори като притворех очи. Но аз ги отварях веднага — искаше ми се да видя колкото е възможно повече.

Почаках около половин минута и поднових повикванията. И тоя път не получих отговор. В слушалките на залпове се повтаряха трясъците на атмосферното електричество. За фон им служеше постоянен шум, толкова дълбок и нисък, като че ли беше гласът на самата планета. Оранжевото небе в прозорчето се покри сякаш със завеса. Стъклото му потъмня. Инстинктивно се свих, доколкото ми позволяваха пневматичните превръзки, но в следния миг се досетих, че това са облаци. Техният пласт литна нагоре като издухан. Продължавах да се спускам, ту на слънце, ту в сянка. Контейнерът се въртеше около вертикалната си ос и огромният, сякаш набъбнал диск на слънцето прелиташе равномерно край лицето ми, като се появяваше отляво и изчезваше надясно. Най-после през шума и трясъците право в ухото ми заговори далечен глас:

— Станция Соларис към новия, станция Соларис към новия! Всичко е наред. Намирате се под контрола на Станцията. Станция Соларис към новия. Пригответе се за кацане в момент нула! Внимание, започвам! Двеста и петдесет, двеста четиридесет и девет, двеста четиридесет и осем…

Думите бяха отделени една от друга с откъслечни писукания, което означаваше, че не говори човек. Странно. Обикновено всичко живо тича към летището, когато пристига някой нов, и то направо от Земята.

Но нямах време да разсъждавам, понеже в тоя миг огромният кръг, който слънцето описваше наоколо ми, се изпречи пред мен заедно с равнината, към която летях. След това наклоняване настъпи второ, на другата страна. Люлеех се като грамадно махало и се борех с виенето на свят. По издигащата се като стена повърхност на планетата, нашарена с мръсно-лилави и черни ивици, видях малко шахматно поле от бели и зелени точки — ориентировъчния знак на Станцията. В същия миг нещо се откъсна от предната част на контейнера — беше дългият нашийник на пръстеновидния парашут, който заплющя силно. В тоя звук долових нещо неизказано земно — първия след толкова месеци шум на истински вятър.

По-нататък всичко стана много бързо. Досега знаех само, че падам. Сега видях това. Бяло-зеленото шахматно поле растеше стремително. Виждах вече, че е нарисувано върху сребрист, лъскав корпус с китовидна форма, с щръкнали отстрани игли на радарови антени, с ред по-тъмни прозоречни отвори, че тоя метален колос не лежи върху планетата, а виси над нея, като влачи върху мастиленочерния й фон своята сянка, още по-тъмно елипсовидно петно. Същевременно забелязах наситените с виолетова багра бразди на океана, които едва се вълнуваха; изведнъж облаците отлитнаха високо над мене и краищата им се обагриха с ослепителен пурпур, а небето се показа между тях далечно и плоско, мътнопортокалово. После всичко се размаза — слизах спираловидно. Преди да успея да се обадя, кратък удар възвърна контейнера във вертикална позиция. В прозорчето заискри с живачен блясък развълнуваният чак до задимения хоризонт океан; бръмчащите въжета и пояси на парашута внезапно се откъснаха и полетяха над вълните, носени от вятъра, а контейнерът се заклати леко с ония особени, бавни движения, както става обикновено в изкуствено силово поле, и се спусна надолу. Последното нещо, което успях да забележа, бяха решетъчните катапулти на летището и двете огромни като неколкоетажна сграда ажурни огледала на радиотелескопите.

С пронизителен звън на стомана, която се удря в стомана, нещо спря контейнера, под мене зина някакъв отвор и металната черупка, в която стоях изправен, завърши с продължителна въздишка своето сто и осемдесет километрово пътуване.

— Станция Соларис. Нула и нула. Кацането завърши. Край — чух мъртвия глас на контролния уред.

С двете си ръце (чувствувах неясен натиск върху гърдите си, а вътрешностите си усещах като неприятна тежест) хванах ръчката зад гърба си и изключих контактите. Светна зелен надпис „Земя“, стената на контейнера се отвори; пневматичното ми легло ме тласна леко в гърба и за да не падна, трябваше да направя крачка напред.

С тихо съскане, подобно на примирена въздишка, въздухът излезе от обвивката на скафандъра. Бях свободен.

Стоях под висока като свод сребриста фуния. По стените й се виждаха цели снопове цветни тръби, които се губеха в кръгли отвори. Обърнах се. Вентилационните шахти фучаха и изсмукваха остатъците от отровната атмосфера на планетата, нахлула тук при кацането ми. Празната като разпукан пашкул пура на контейнера стоеше във вдлъбната, прилична на чаша подставка. Външната му ламаринена обшивка беше обгоряла и станала мръснокафява. Направих няколко крачки по лекия наклон. По-нататък върху метала беше излят слой грапава пластмаса. Там, където обикновено бяха минавали колелетата на подемниците на ракетите, тоя слой върху стоманената повърхност беше съвсем протъркан.

Внезапно вентилаторите спряха и стана съвсем тихо. Огледах се малко безпомощно, чаках да се покаже някакъв човек, но все още никой не идваше. Само една неонова стрелка сочеше към безшумно движещата се лента на ескалатора. Стъпих на нея и се заизкачвах.

Сводът на залата се спускаше надолу като изящна парабола и продължаваше в тръбовиден коридор. В неговите ниши имаше купища бутилки за сгъстени газове, акумулатори, сандъци, пръстеновидни парашути, шкафове; всичко беше нахвърляно както дойде. Това също ме учуди. Ескалаторът свършваше в кръгло разширение на коридора. Тук безпорядъкът беше още по-голям. Изпод купчина ламаринени бидони се беше разляла локва от някаква маслена течност. Въздухът беше напоен с остра, неприятна миризма. В най-различни посоки се забелязваха следи от обувки, ясно очертани в тая лепкава течност. Между консервени кутии, сякаш изметени от кабините, се търкаляха макари с бяла телеграфна лента, смачкани хартии и смет.

Отново светна зелен сигнал, който ме насочи към средната врата. Зад нея имаше толкова тесен коридор, че в него с мъка биха се разминали двама души. Светлината идваше от прозорци с изпъкнали стъкла, които гледаха към небето. Още една врата, боядисана на бели и зелени квадрати. Тя беше полуотворена. Влязох.

Полукръглата кабина имаше голям панорамен прозорец. В него гореше замъгленото небе. Долу безшумно преминаваха възчерни хълмове от вълни. Стените бяха заети от рафтове, пълни с инструменти, книги, шишета със засъхнали утайки, прашни термоси. Върху мръсния под имаше пет-шест подвижни масички, а между тях — няколко кресла, безформени, тъй като въздухът им беше изпуснат. Само едно от тях с отметнато назад облегало беше напомпано. В него седеше дребен, слабичък човек с обгорено от слънцето лице. Кожата на носа и бузите му беше изгорена и се лющеше. Познах го. Беше Снаут, помощникът на Гибарян, кибернетик. На времето си той беше публикувал няколко много оригинални статии в сборника „Соларис“. Никога не бях го виждал лично. Той носеше мрежеста риза, през чиито дупки по плоската му гръд стърчаха отделни сиви косми, и платнени панталони, които някога са били бели, но сега изпоцапани на коленете и изгорени от химикали, с много джобове, като на монтьор. В ръката си държеше пластмасова крушка, от онези, с които се пие на космическите кораби, които нямат изкуствена гравитация. Той ме гледаше като ослепен от силна светлина. Крушката падна от отпусналите му се пръсти и подскочи няколко пъти като топче за пинг-понг. От нея се изля малко прозрачна течност. Постепенно всичката кръв изчезна от лицето му. Бях твърде изненадан, за да кажа нещо, и тая мълчалива сцена продължи, докато по някакъв непонятен начин неговата уплаха се предаде и на мен. Направих крачка към него. Той се сви в креслото.

— Снаут… — прошепнах аз.

Той трепна като ударен. Загледа ме с неописуемо отвращение и изхриптя:

— Аз не те познавам, не те познавам! Какво искаш!

Разляната течност бързо се изпаряваше. Усетих миризма на алкохол. Пил ли е той? Дали не е пиян? Но защо се страхуваше толкова? Продължавах да стоя насред кабината. Почувствувах слабост в коленете, а ушите ми сякаш бяха запушени с памук. Налягането на пода под краката си възприемах като нещо не съвсем сигурно. Зад издутото стъкло на прозореца океанът се полюшкваше равномерно.

Снаут не снемаше от мен налетите си с кръв очи. Страхът изчезваше от лицето му, но не и изразът на неописуемо отвращение.

— Какво ти е? — попитах аз тихо. — Да не си болен?

— Загрижил си се, значи… — каза той глухо. — Аха. Ще се грижиш, нали? Но защо за мене? Аз не те познавам!

— Къде е Гибарян? — попитах аз.

За секунда дъхът му секна, очите му отново се изцъклиха, нещо пламна в тях и угасна.

— Ги… Гиба… — изпъшка той. — Не! Не! — И се затресе в беззвучен, идиотски кикот, който секна внезапно.

— При Гибарян ли си дошъл? — попита той почти спокойно. — При Гибарян? Какво искаш да правиш с него?

Той ме гледаше, сякаш изведнъж бях престанал да бъда страшен за него; но в думите му, по-скоро в техния тон, имаше нещо неприязнено-оскърбително.

— Какво приказваш? — измънках слисано. — Къде е той?

Снаут се втрещи.

— Не знаеш ли?

„Той е пиян — помислих аз, — пиян до безобразие.“ Обхвана ме нарастващ гняв. Всъщност трябваше да си изляза, но изгубих търпение.

— Ела на себе си! — изкрещях. — Откъде мога да зная къде е той, когато току-що пристигнах? Какво става с тебе, Снаут?

Долната му челюст увисна. Отново за миг престана да диша, но сега някак другояче; внезапен блясък се появи в очите му. С разтреперани ръце той се вкопчи в ръчките на креслото и стана с такова усилие, че ставите му изпукаха.

— Какво? — каза той, почти изтрезнял. — Долетял си бил? Откъде долетя?

— От Земята — отговорих ядосано. — Чувал ли си за нея? Изглежда, че не си!

— От Зе… Боже мой… значи, ти си… Келвин?

— Да. Но какво чудно има в това? Защо гледаш така?

— Нищо — каза той, като мигаше бързо — Нищо. После прекара ръка по челото си.

— Келвин, извини ме, моля те, нищо няма, но знаеш ли, просто се изненадах. Не те очаквах.

— Как така не си ме очаквал? Нали получихте съобщение преди няколко месеца, а Модард ви телеграфира и днес от борда на „Прометей“…

— Е, да… разбира се, само че, виждаш ли, тук цари известно… безредие.

— Да — отвърнах аз сухо. — Мъчно може да не се забележи това.

Снаут започна да ме оглежда от всички страни, сякаш проверяваше как изглежда скафандърът ми, който беше най-обикновеният на света, с плетеница от шнурове и кабели върху гърдите. Той се изкашля няколко пъти. Почеса се по тънкия си нос.

— Може би искаш да се изкъпеш? Това ще те освежи. Синята врата отсреща.

— Благодаря. Познавам разположението на станцията.

— Гладен ли си?

— Не. Къде е Гибарян?

Той се приближи до прозореца, сякаш не чу въпроса ми. Гърбом изглеждаше значително по-стар. Ниско подстриганата му коса беше бяла, обгореният му от слънцето врат — набразден с дълбоки като от удари с нож бръчки. Зад прозореца проблясваха огромните хребети на вълните, които се издигаха и падаха така бавно, като че ли океанът се втвърдяваше. Когато се загледах в тях, имах чувството, че станцията се наклонява на една страна, като се плъзга по някаква невидима плоскост. После отново се връща в нормално положение и със същото бавно движение се наклонява в противоположна посока. Но това, изглежда, беше зрителна измама. Парцали слизеста пяна с кървав цвят се събираха в дълбоките впадини между вълните. От време на време усещах под лъжичката, че ми се повдига. Студенината на реда, който цареше на палубата на „Прометей“, сега ми се стори нещо много скъпо, но безвъзвратно загубено.

— Слушай — обади се неочаквано Снаут, — засега само аз… — Той се обърна. Потри нервно ръце. — Ще трябва да се задоволиш с моята компания. Наричай ме Плъха. Познаваш ме само от снимка, но това няма значение — мене всички ме наричат така.

— Къде е Гибарян? — попитах настойчиво още веднъж.

Той замига.

— Неприятно ми е, че те посрещнах така. Това… не е само по моя вина. Съвсем бях забравил, тук, знаеш, се случиха много работи…

— Няма нищо — отвърнах аз. — Да оставим това. Но все пак какво е станало с Гибарян? Не е ли в Станцията? Да не е отлетял нанякъде?

— Не — отговори Снаут. Той гледаше към ъгъла, където бяха струпани макари с навит на тях кабел. — Никъде не е отлетял. И няма да отлети. Поради това именно… между другото…

— Какво? — попитах аз. Ушите ми все още бяха запушени и ми се струваше, че чувам зле. — Какво значи това? Къде е той?

— Ами че ти вече знаеш — каза той със съвсем друг тон. И така студено ме гледаше в очите, че дори тръпки ме побиха. Може и да беше пиян, но знаеше какво говори.

— Да не се е случило нещо?

— Случи се.

— Нещастен случай?

Той кимна утвърдително. И не само кимаше с глава, но и наблюдаваше как ще реагирам.

— Кога?

— Днес на разсъмване.

Странно, но аз не се развълнувах. Цялата тая размяна на кратки въпроси и отговори по-скоро ме успокои със своята деловитост. Стори ми се, че вече разбирам и предишното му необяснимо държане.

— Как се случи това?

— Преоблечи се, подреди си вещите и ела тук… след… да кажем, след един час.

Поколебах се за миг.

— Добре.

— Чакай — каза той, когато тръгнах към вратата. Гледаше ме някак си особено. Разбрах, че иска да ми каже нещо, но не се решава. — Ние бяхме трима и сега с тебе сме пак трима. Познаваш ли Сарториус?

— Колкото тебе, от снимка.

— Той е горе в лабораторията и не вярвам да излезе оттам до довечера, но… във всеки случай ще го познаеш. Ако видиш някого другиго, разбираш ли, не мене, нито Сарториус, то…

— То какво?

Не знаех дали не сънувам. На фона на черните вълни, които проблясваха кърваво от залеза, Снаут пак седна в креслото с клюмнала глава както преди и се загледа встрани, към макарите с кабел.

— То… не прави нищо.

— Кого мога да видя? Призрак ли? — избухнах аз.

— Разбирам. Ти ме смяташ за луд. Не. Не съм полудял. Засега не мога да ти го кажа другояче… Впрочем може и… нищо да не се случи. За всеки случай помни. Аз те предупредих.

— За какво? За какво ми говориш?

— Запази самообладание — упорито говореше той своето. — Постъпвай така, като че ли… Бъди готов на всичко. Невъзможно е, зная. Но все пак опитай се. Това е единственият ми съвет. Друг не зная.

— Но какво ще видя? — почти изкрещях аз. Едва се сдържах да не го хвана за раменете и да го разтърся здравата, за да не седи така, загледан в ъгъла, с измъчено, обгоряло от слънцето лице, и с мъка да произнася отделните думи.

— Не зная. В известен смисъл това зависи от тебе.

— Халюцинация?

— Не. Това е — реално. Не… атакувай. Помни!

— Какво говориш ти? — Не можах да позная собствения си глас.

— Не сме на Земята.

— Политерии? Но те съвсем не приличат на хората! — извиках аз. Не знаех какво да направя, за да го изтръгна от това вторачване, при което сякаш четеше тая смразяваща кръвта безсмислица.

— Затова именно то е така страшно — каза тихо той. — Помни: бъди нащрек!

— Какво се е случило с Гибарян?

Той не отговори.

— Какво прави Сарториус?

— Ела след един час.

Обърнах се и тръгнах към вратата. Когато я отварях, изгледах го още веднъж. Той седеше, закрил лице с ръцете си, малък, прегърбен, с изгорени панталони. Едва сега забелязах, че по пръстите на двете му ръце има засъхнала кръв.