Артър Кларк
3001: Последната одисея (42)

40. В полунощ: Пико

„Трудно е да си представя — помисли си Пул — по-мирна картина — особено след травмата от последните седмици.“ Косите лъчи на почти пълната Земя разкриваха всички дребни детайли на безводното Море на дъждовете — без да ги заличават, както би направило нажеженото яростно слънце.

Малкият конвой от луноходи описваше полукръг на сто метра от незабележимия отвор в основата на Пико^[1], който представляваше вход към Склада. Оттук Пул можеше да види, че планината не отговаря на името, което заблудени от острата й сянка астрономи й бяха дали. Повече приличаше на заоблен хълм, отколкото на остър връх и той разбираше защо едно от местните развлечения е изкачването с велосипед до най-високата му точка. До този момент спортистите не се бяха досещали за тайната, скрита под колелата им — надяваше се, че зловещото познание няма да обезсърчи здравословните им упражнения.

Един час по-рано Пул със смесени чувства на тъга и триумф беше предал плочката, която бе донесъл — без нито за миг да я изпуска от поглед — от Ганимед направо на Луната.

— Сбогом, стари приятели — промълви той. — Добре се справихте. Навярно някое бъдещо поколение ще ви събуди. Но като цяло се надявам завинаги да останете заспали.

Съвършено ясно можеше да си представи поне едно отчаяно основание отново да се нуждаят от познанията на Халмън. Към онази неизвестна централа вече със сигурност пътуваше новината, че нейният представител на Европа вече не съществува. С малко късмет щяха да изминат около деветстотин и петдесет години, преди да може да се очаква какъвто и да е отговор.

В миналото Пул често проклинаше Айнщайн, но сега го благославяше. Вече изглеждаше сигурно, че дори силите, които стояха зад Монолитите, не могат да разпространяват влиянието си по-бързо от скоростта на светлината. Така че човешката раса би трябвало да разполага почти с хиляда години, за да се приготви за следващата среща — ако такава изобщо имаше.

От тунела излизаше нещо — монтираният върху релси полухуманоиден робот, отнесъл плочката в Склада. Беше смешно да видиш машина в същия изолиращ костюм, който се използваше за защита от смъртоносни зарази — при това тук, на безвъздушната Луна! Но никой не искаше да поеме какъвто и да е риск, колкото и невероятен да изглеждаше той. В крайна сметка роботът се бе движил сред онези внимателно изолирани кошмари и макар че според видеокамерите му всичко изглеждаше наред, винаги съществуваше вероятност някоя епруветка да е протекла или някоя кутия да се е разхерметизирала.

Роботът спря на петдесет метра от тунела. Огромната порта бавно се плъзна и започна да се върти като гигантски болт, завинтван в планината.

— Моля всички, които не носят тъмни очила, да затворят очи или да се извърнат от робота! — обади се по радиостанцията на лунохода настоятелен глас.

Пул се завъртя на седалката си точно навреме, за да види на покрива на машината светлинна експлозия. Когато отново се обърна и погледна към Пико, от робота беше останала само купчина тлееща шлака. Макар да бе прекарал толкова голяма част от живота си сред вакуум, му се стори изключително странно, че струйките дим не се издигат нагоре.

— Стерилизирането завършено — съобщи гласът на ръководещия мисията. — Благодаря на всички. А сега се връщаме в Платон сити.

Каква ирония, че човешката раса е спасена чрез умело използване на собствените си безумия! Каква поука би могла да се извлече от този случай, зачуди се Пул.

Той отново погледна към прекрасната синя Земя, сгушила се под оръфаното си одеяло от облаци, за да се защити от космическия студ. Надяваше се, че няколко седмици по-късно там горе ще люлее в ръце първия си внук.

Каквито и божествени сили и принципи да се криеха отвъд звездите, напомни си Пул, за обикновените хора бяха от значение само две неща: Любовта и Смъртта.

Тялото му още не беше остаряло със сто години. Оставаше му предостатъчно време и за двете.