Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Одисея в космоса (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
3001 The Final Odyssey, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2008)
Разпознаване и корекция
NomaD (2008 г.)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 1998

Поредица „Избрана световна фантастика“ №57

 

Американска, първо издание

Превод: Крум Бъчваров

Редактор: Анелия Христова

Художествено оформление на корицата: „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“, Дима Василева

Формат 84/108/32. Печатни коли 12

История

  1. — Добавяне

11. Да дойдат драконите

Никога не би повярвал, че е възможно, дори с помощта на техниката от тази епоха. Колко терабайта — петабайта… изобщо съществуваше ли термин за такъв капацитет информация? — трябва да бяха събрани през вековете и на какъв носител? Беше по-добре да не мисли за това и да последва съвета на Индра: „Забрави, че си инженер и просто се наслаждавай на гледката“.

Сега вече определено се наслаждаваше, макар че удоволствието му се примесваше с почти непреодолима носталгия. Защото летеше, или поне така изглеждаше, на височина около два километра над прекрасния и незабравим пейзаж от младостта си. Разбира се, перспективата мамеше, тъй като залата беше само половин километър висока, но илюзията бе съвършена.

Той закръжи около Метеоритния кратер. Спомняше си как се катереше по склоновете му по време на началното си обучение като астронавт. Беше невероятно, че някой изобщо може да се е съмнявал в произхода и основателността на името му! И все пак прочутите геолози от двайсети век бяха настоявали, че кратерът е вулканичен и едва с настъпването на космическата ера неохотно бяха приели, че всички планети все още са под постоянна бомбардировка.

Пул бе напълно убеден, че приятната скорост, с която летеше, е по-скоро двайсет, отколкото двеста километра в час, и все пак стигна до Флагстаф за по-малко от петнайсет минути. И там бяха блестящите бели куполи на обсерваторията „Лоуъл“[1], която посещаваше толкова често като дете и чийто добродушен персонал несъмнено носеше отговорността за избора му на професия. Понякога се беше чудил какъв ли щеше да стане, ако не се бе родил в Аризона, близо до мястото, където бяха създадени най-дълговечните и въздействащи марсиански фантазии. Навярно беше плод на въображението му, но му се стори, че може да види уникалната гробница на Лоуъл, разположена близо до огромния телескоп, толкова дълго разпалвал мечтите му.

От коя година и от кой сезон бе тази симулация? Предполагаше, че изображението е заснето от шпионските сателити, следили света в началото на двайсет и първи век. Не можеше да е много по-късно от собственото му време, защото планът на града беше точно такъв, какъвто си го спомняше. Навярно, ако се спуснеше достатъчно ниско, можеше да види дори самия себе си…

Но знаеше, че е абсурдно — вече бе открил, че това е най-близката точка, до която можеше да стигне. Ако се приближеше повече, образът започваше да се разкъсва и да се разпада на основни пиксели. По-добре да поддържа това разстояние и да не разваля прекрасната илюзия.

И ето че — невероятно! — там се виждаше малкият парк, в който беше играл с приятелите си от училище. Градските сановници винаги бяха спорили за поддръжката му, тъй като снабдяването с вода ставаше все по-трудно. Е, поне бе оцелял до това време — което и да беше то.

И тогава го връхлетя друг спомен и от очите му бликнаха сълзи. Когато успяваше да се прибере вкъщи от Хюстън или Луната, винаги се разхождаше по тези тесни алеи с любимия си родезийски риджбек, хвърляше му пръчки, които да донесе, както от незапомнени времена бяха правили човек и куче.

Пул с цялата си душа се бе надявал, че Рики все още ще е там, за да го посрещне, когато се върне от Юпитер. Беше го поверил на грижите на по-малкия си брат Мартин. Той едва не загуби контрол и се спусна няколко метра надолу, докато възвърне стабилността си, сблъскал се за пореден път с горчивата истина, че и Рики, и Мартин от векове се бяха превърнали в прах.

Когато погледът му отново се проясни, забеляза, че тъмната ивица на Големия каньон се мержелее на далечния хоризонт. Чудеше се дали да се насочи натам — започваше малко да се уморява — когато осъзна, че не е сам в небето. Приближаваше се нещо друго и определено не беше човек. Макар тук да му бе трудно да преценява разстоянията, нещото изглеждаше прекалено голямо.

„Е — помисли си той, — не съм особено изненадан, че срещам тук птеродактил. Всъщност тъкмо такова нещо би трябвало да очаквам. Надявам се, че е добронамерен — или че ще мога да му избягам, ако не е. О, не!“

Птеродактилът не беше лошо предположение: може би осем точки от десет възможни. Но сега към него с бавно размахване на огромните си ципести криле се приближаваше дракон — право от страната на приказките. И за да е пълна картината, на гърба му седеше красива жена.

Поне Пул реши, че е красива. Традиционният образ беше силно изопачен от незначителна подробност: голяма част от лицето й се криеше зад чифт огромни авиаторски очила, които можеха да идват направо от откритата седалка на биплан от Първата световна война.

Пул увисна във въздуха като във вода, докато чудовището не се приближи достатъчно, за да чуе плясъка на могъщите му криле. Дори когато беше на по-малко от двайсет метра, той не можеше да определи дали е машина, или биоорганизъм. Навярно и двете.

И после забрави за дракона, защото ездачката му свали очилата си.

Проблемът с клишетата, бе отбелязал — навярно с прозявка — някой философ, е, че са толкова досадно верни.

Но „любовта от пръв поглед“ никога не е досадна.

 

 

Данил не успя да му даде каквато и да е информация, но пък и Пул не беше очаквал това от него. Неговият вездесъщ придружител — той определено не се вписваше в идеята за класически прислужник — изглеждаше толкова ограничен, че Пул понякога се чудеше дали не е умствено недоразвит, колкото и невероятно да му се струваше. Мъжът разбираше как функционират всички домашни уреди, бързо и ефикасно изпълняваше прости поръчки и се ориентираше из кулата. Но това бе всичко — с него не можеше да се води интелигентен разговор и всички любезни въпроси за семейството му бяха посрещани с поглед на пълно неразбиране. Пул дори се чудеше дали и той не е биоробот.

Индра обаче веднага му даде отговора, от който се нуждаеше.

— А, срещнал си се с дамата на дракона!

— Така ли я наричаш? Как е истинското й име — можеш ли да ми дадеш идентификацията й? Бяхме в такова положение, че не можехме да допрем дланите си.

— Разбира се, отваря ти се парашутът.

— Това пък откъде го взе?

Индра изглеждаше необичайно смутена.

— Нямам представа — от някоя стара книга или филм. Подходящ израз ли е?

— Не и ако си на повече от петнайсет.

— Ще се помъча да го запомня. А сега ми разкажи какво се случи — освен ако не искаш да ревнувам.

Вече бяха толкова добри приятели, че можеха съвсем искрено да разговарят на всякакви теми. Наистина, двамата на шега се бяха оплаквали от пълната си липса на романтичен интерес един към друг — макар че веднъж Индра беше отбелязала: „Предполагам, че ако бяхме попаднали на пустинен астероид без надежда за избавление, щяхме да стигнем до някакво споразумение“.

— Първо ми кажи коя е тя.

— Казва се Аврора Макоули и освен всичко друго е председател на Дружеството за творчески анахронизми. И ако си мислиш, че драконът е нещо внушително, почакай да видиш някое от другите й… хм… творения. Като например Моби Дик и цяла зоологическа градина динозаври, за които майката Природа изобщо не си е и помисляла.

„Това е прекалено хубаво, за да е истина — каза си Пул. — Аз съм най-големият анахронизъм на планетата Земя.“

Бележки

[1] Пърсивъл Лоуъл (1855–1916) — американски астроном. — Бел.пр.