Артър Кларк
3001: Последната одисея (29)

27. Лед и вакуум

„Тук е доктор Чан от Европа. Надявам се, че ме чувате, особено доктор Флойд. Зная, че сте на борда на «Леонов»… Може да нямам много време… Насочвам антената на скафандъра си натам, където мисля, че сте… Моля, пратете тази информация до Земята.

Преди три часа «Циен» беше унищожен. Аз съм единственият оцелял. Използвам радиостанцията на скафандъра си — нямам представа дали обхватът й е достатъчен, но нямам друг избор. Моля, слушайте внимателно…

НА ЕВРОПА ИМА ЖИВОТ. Повтарям: НА ЕВРОПА ИМА ЖИВОТ.

Кацнахме нормално, проверихме всички системи и спуснахме маркучите, за да започнем незабавно да изпомпваме вода в горивните резервоари… просто в случай, че се наложи спешно да тръгнем.

Всичко вървеше според плана… Изглеждаше почти прекалено хубаво, за да е истина. Резервоарите бяха полупълни, когато двамата с доктор Ли излязохме да проверим изолацията на тръбите. «Циен» е — беше — на трийсетина метра от Гранд канал. Тръбите излизаха директно от него и потъваха през леда. Много тънък лед — опасно е да се ходи по него.

Юпитер беше една четвърт пълен и имахме пет киловата енергия за лампите, закачени по кораба. Приличаше на коледна елха — отразяваше се в леда и беше много красив…

Ли първи го видя — огромна тъмна маса, която се издигаше от дълбините. Отначало помислихме, че е рибно ято — прекалено голямо беше, за да е един организъм. После започна да минава през леда и да се приближава към нас.

Много приличаше на огромна купчина мокри водорасли, пълзящи по земята. Ли изтича обратно до кораба, за да донесе камера, а аз останах да наблюдавам и докладвах по радиостанцията. Нещото се движеше толкова бавно, че спокойно можех да му избягам. Бях много повече развълнуван, отколкото уплашен. Мислех си, че зная що за създание е — бях виждал снимки на калифорнийските келпови гори — но напълно грешах.

… Ясно виждах, че е в беда. Не можеше да оцелее при температура със сто и петдесет градуса по-ниска от тази на нормалната му среда. То замръзваше — парчета от него се отчупваха като стъкло — но продължаваше да напредва към кораба като черна приливна вълна, която се движеше все по-бавно.

Все още бях толкова изненадан, че не успях да се сетя какво се опитва да направи. Въпреки че се насочваше към «Циен», то продължаваше да изглежда абсолютно безопасно, като… е, като малка движеща се гора. Спомням си, че се усмихнах — напомняше ми за Бърнамския лес от «Макбет».

После внезапно осъзнах опасността. Даже да не беше агресивно, създанието бе тежко, с целия лед, който мъкнеше, трябва да тежеше няколко тона, въпреки тази ниска гравитация. И бавно, болезнено се катереше по съоръженията ни за кацане… Крачетата започваха да се огъват като на забавен кадър, като в сън — или в кошмар…

Едва когато корабът започна да се прекатурва, осъзнах какво се опитва да направи създанието — но вече беше прекалено късно. Можехме да се спасим — само да бяхме изключили осветлението!

Навярно беше фототроп, чийто биологичен цикъл се задейства от филтриращата се през леда слънчева светлина. А можеше да се привлича от кораба и като молец от пламък на свещ. Нашите прожектори трябва да бяха много по-ярки от светлината на Европа, дори от самото слънце тук.

После корабът падна. Видях, че корпусът се разцепва и когато влагата се кондензира, се образува облак от снежинки. Всички светлини угаснаха — остана само една крушка, която се люлееше насам-натам на кабел, увиснал няколко метра над земята.

Не зная какво се е случило непосредствено след това. Следващото нещо, което си спомням, беше, че стоя под светлината до останките от кораба и по мен се сипе фин свеж сняг. Съвсем ясно виждах отпечатъците от стъпките си в него. Трябва да бях изтичал дотук, навярно от катастрофата бяха изтекли само минута-две…

Растението — все още го мислех за растение — беше неподвижно. Зачудих се дали е пострадало от удара. От него се бяха отцепили огромни, дебели колкото човешка ръка части, като откършени вейки.

После централният ствол отново се раздвижи. Той се отдръпна от корпуса и запълзя към мен. Именно тогава със сигурност разбрах, че създанието е чувствително към светлина. Стоях точно под хилядаватовата крушка, която вече бе престанала да се люлее.

Представете си дъб — а още по-добре смокиня с многобройните й стволове и корени — сплескана от гравитацията и мъчеща се да пълзи по земята. Нещото стигна на пет метра от светлината, после започна да се разгъва около нея, докато образува съвършен кръг около мен. Навярно това бе границата му на търпимост — точката, в която фотопривличането преминава в отблъскване.

След това в продължение на няколко минути не се случи нищо. Зачудих се дали не е мъртво, най-после окончателно замръзнало.

После видях, че на много от клоните се образуват големи пъпки. Беше все едно да гледаш ускорени кадри на разцъфващи цветя. Всъщност наистина ги помислих за цветя — всяко голямо колкото човешка глава.

Започнаха да се разтварят изящни, прелестно обагрени мембрани. Тогава ми хрумна, че никой не би могъл истински да е виждал тези цветове, преди да донесем прожекторите си — нашите фатални прожектори — на този свят.

Филизи и тичинки, които слабо помръдваха… Приближих се до живата стена, която ме заобикаляше, за да видя какво точно става. Нито тогава, нито в който и да е друг момент не изпитах страх от създанието. Бях сигурен, че не е злонамерено — ако изобщо имаше съзнание.

Големите цветя бяха десетки и в най-различни фази на разтваряне. Сега ми напомняха за пеперуди, тъкмо излизащи от пашкулите си… със свити, все още немощни криле… Все повече се приближавах до истината.

Но те замръзваха — умираха също толкова бързо, колкото и се раждаха. После една след друга се отделяха от родителите си. В продължение на няколко секунди след това пляскаха наоколо като риба на сухо. И най-после осъзнах точно какво представляват. Тези мембрани не бяха цветове — те бяха перки или поне техният еквивалент. Това беше личинковата фаза на създанието. Навярно прекарваше голяма част от живота си закрепено за морското дъно, после пращаше тези подвижни пъпки да търсят нови територии. Точно като коралите в земните океани.

Коленичих, за да разгледам отблизо едно от малките създания. Прекрасните багри избледняваха в мръснокафяво. Някои от перките-венчелистчета се бяха отчупили, замръзнали и превърнали се в крехки отломки. Но то продължаваше немощно да се движи и когато се приближих, се опита да избяга. Зачудих се как ли е усетило присъствието ми.

После забелязах, че по връхчетата на всички тичинки — както ги наричах — има яркосини точици. Приличаха на мънички звездни сапфири — или на сините очи по мантията на мида — усещащи светлината, но неспособни да оформят истински образи. Докато наблюдавах, сините цветове избледняха, сапфирите помътняха и се превърнаха в обикновени камъни…

Доктор Флойд — или който и друг да ме слуша — не ми остава много време. Алармата на животоподдържащата ми система току-що сигнализира. Но вече почти свърших.

Тогава разбрах какво трябва да направя. Кабелът на онази хилядаватова крушка висеше почти до земята. Дръпнах го няколко пъти и светлината угасна с дъжд от искри.

Зачудих се дали не е прекалено късно. В продължение на няколко минути не се случи нищо. Затова се приближих до стената от преплетени клони около мен и я ритнах.

Създанието бавно започна да се разплита и да отстъпва назад към Канала. Последвах го чак до водата. Когато забавяше, продължавах да го насърчавам с ритници, усещайки под ботушите си хрущящите парченца лед… Когато наближи Канала, то, изглежда, набра сила и енергия, сякаш чувстваше, че до естествения му дом остава още малко. Зачудих се дали ще оцелее, за да се пъпкува отново.

Създанието изчезна под повърхността и остави на сушата още няколко последни мъртви личинки. Водата продължи да бълбука една-две минути, после от вакуума над нея се образува коричка лед. Тогава се върнах при кораба, за да видя дали мога да спася нещо… Не искам да говоря за това.

Имам само две молби, докторе. Надявам се, че когато класифицират това създание, таксономиците ще го нарекат на мое име.

И когато следващият кораб пристигне тук, помолете екипажа да върне костите ни в Китай.

След няколко минути енергийните ми запаси ще се изчерпат — иска ми се да знаех дали някой ме чува. Така или иначе, ще повторя това съобщение през времето, което ми остава…

Тук е професор Чан от Европа. Докладвам за унищожаването на космическия кораб «Циен». Кацнахме до Гранд канал и разположихме помпите си до леда…“