Артър Кларк
3001: Последната одисея (5)

4. Стая с изглед

— Франк, професор Андерсън смята, че си достатъчно силен, за да излезеш на малка разходка.

— Много се радвам да го чуя. Чувала ли си израза „да подивееш между четири стени“?

— Не, но се досещам какво означава.

Пул дотолкова се беше приспособил към ниската гравитация, че широките крачки, които правеше, му се струваха напълно нормални. Половин g, бе преценил той — точно колкото да ти даде усещане за отлично физическо състояние. По пътя си срещаха съвсем малко хора, всички непознати, но всеки един от тях ги поздравяваше с усмивка. „Вече трябва да съм една от най-известните личности на този свят — с нотка на самодоволство си каза Пул. — Това би трябвало да ми е от огромна полза — когато реша какво да правя с остатъка от живота си. Поне още един век, ако мога да вярвам на Андерсън…“

Коридорът, по който вървяха, беше абсолютно безличен, освен обозначените с номера врати, всяка от които с универсалните идентификационни плочки. Пул бе следвал Индра навярно двеста метра, когато внезапно се закова на място, шокиран, защото не беше проумял нещо толкова невероятно очевидно.

— Тази космическа станция трябва да е огромна! — възкликна той.

Индра му се усмихна.

— По твое време не се ли е казвало „Още нищо не си зърнал“?

— „Не си видял“ — разсеяно я поправи той. Продължаваше да се опитва да прецени размерите на тази структура, когато го връхлетя поредната изненада. Кой би могъл да си представи космическа станция, достатъчно голяма, за да има метро — наистина миниатюрно, само с една мотриса със седалки за дванайсет пътника.

— Трета наблюдателна зала — нареди Индра и те безшумно и бързо потеглиха от станцията.

Пул погледна към китката си, за да види часа на сложната лента, чиито функции продължаваше да проучва. Една от по-незначителните изненади бе, че сега целият свят използва универсално време: объркващата разпокъсаност на часовите зони беше изличена от настъпването на глобалните комуникации. През двайсет и първи век много се бе приказвало за това и дори имаше предложение слънчевото време да се замени със звездно. В такъв случай през годината слънцето щеше да прави еднакви обиколки около часовника и да залязва точно по онова време, по което е изгряло шест месеца по-рано.

От това обаче не се беше получило нищо — нито пък от още по-настойчивите опити за реформиране на календара. Както цинично бе заявено, тази работа щеше да почака постигането на съществен технологичен напредък. Някой ден със сигурност щеше да бъде поправена една от дребните Божии грешки и орбитата на Земята да бъде променена така, че всяка година да се дели на дванайсет месеца с по трийсет абсолютно еднакви дни…

Доколкото можеше да прецени по скоростта и изтеклото време, трябва да бяха изминали поне три километра, преди мотрисата безшумно да спре, вратите да се отворят и приятен механичен глас да съобщи:

— Насладете се на приятната гледка. Днес облачната покривка е трийсет и пет процента.

„Поне сме по-близо до външната стена“ — помисли си Пул. Но тук го очакваше поредната загадка — въпреки изминатото разстояние, и силата, и посоката на гравитацията оставаха неизменни! Не можеше да си представи въртяща се космическа станция, толкова огромна, че g-векторът да не се повлияе от такова изместване… Можеше ли в крайна сметка наистина да е на някоя планета? Но на който и да е друг обитаем свят в Слънчевата система щеше да се чувства по-лек — много по-лек.

Когато външната врата на станцията се отвори и той се озова в малък херметичен шлюз, Пул осъзна, че наистина трябва да е в космоса. Но къде бяха скафандрите? Той тревожно се огледа: прекалената близост с вакуума, гол и незащитен, бе против всичките му инстинкти. Стигаше му и онова преживяване…

— Почти стигнахме — успокоително каза Индра.

Отвори се и последната врата и погледът му потъна в абсолютната чернота на космоса през огромен прозорец, заоблен и вертикално, и хоризонтално. Почувства се като златна рибка в аквариум. Надяваше се, че проектантите на това дръзко произведение на инженерното изкуство са знаели какво правят. Сега със сигурност разполагаха с по-добри строителни материали, отколкото по негово време.

Макар че навън трябва да блестяха звезди, приспособените му към светлината очи не можеха да видят зад огромния заоблен прозорец нищо повече, освен черна празнота. Когато понечи да се приближи към него, за да разшири полезрението си, Индра го задържа и посочи право напред.

— Вгледай се внимателно — каза тя. — Не виждаш ли?

Пул премигна и впери поглед в нощта. Сигурно беше илюзия — дори, не дай Боже, цепнатина в прозореца!

Той завъртя глава. Не, беше самата истина. Но какво можеше да е това? Спомняше си Евклидовата дефиниция: „Линията има дължина, но не и дебелина“.

Защото по цялата височина на прозореца и очевидно над и под него, минаваше светла нишка, съвсем лесно забележима, когато я потърсеше с очи, и все пак толкова едноизмерна, че за нея не се отнасяше даже определението „тънка“. Тя обаче не бе напълно безлична: на неравни разстояния по дължината й имаше едва видими по-ярки точици, като капки вода по паяжина.

Пул се приближи към прозореца и гледката продължи да се разширява, докато накрая можеше да види какво лежи под него. Беше му достатъчно познато — целият европейски континент и голяма част от Северна Африка, точно както многократно ги бе виждал от космоса. Значи в крайна сметка се намираше в орбита — навярно екваториална и на височина поне хиляда километра.

Индра го наблюдаваше с иронична усмивка.

— Приближи се до прозореца — съвсем тихо каза тя. — Така че да можеш да погледнеш право надолу. Надявам се, че не ти се завива свят от високо.

„Колко тъпо да кажеш такова нещо на астронавт — помисли си той, докато вървеше напред. — Ако имах такъв проблем, изобщо нямаше да съм в този бизнес…“

Едва се бе доближил, когато извика „Боже мой!“ и неволно отстъпи назад от прозореца. После се взе в ръце и се осмели отново да погледне.

Гледаше надолу към далечното Средиземно море от фасадата на цилиндрична кула, чиято плавно заоблена стена говореше за диаметър от няколко километра. Но това не бе нищо в сравнение с височината й, защото сградата продължаваше все надолу и надолу — и накрая изчезваше в мъглите някъде над Африка. Пул предположи, че стига чак до земната повърхност.

— На каква височина се намираме? — промълви той.

— Две хиляди километра. Но сега погледни нагоре.

Този път шокът не беше толкова силен: той предполагаше какво ще види. Кулата продължаваше нагоре и се превръщаше в блестяща нишка на фона на космическата чернота. Пул не се съмняваше, че стига чак до геостационарна орбита на трийсет и шест хиляди километра над екватора. По негово време такива фантазии бяха добре познати: не бе и сънувал, че ще ги види реализирани, но сега бяха пред очите му.

Той посочи към далечната нишка, която се издигаше от хоризонта на изток.

— Това трябва да е друга кула.

— Да — Азиатската кула. За тях ние трябва да изглеждаме по абсолютно същия начин.

— Колко са?

— Само четири, разположени на равни разстояния по екватора. Африка, Азия, Америка, Тихоокеаника. Последната е почти празна — завършени са само неколкостотин етажа. Няма какво друго да се види, освен вода…

Пул все още асимилираше тази изумителна идея, когато му хрумна смущаваща мисъл.

— По мое време вече имаше хиляди сателити на всевъзможна височина. Как избягвате сблъсъците?

Индра леко се смути.

— Знаеш ли, никога не съм мислила за това, не е в моята област. — Тя замълча за миг, очевидно ровеше из паметта си. После лицето й грейна.

— Струва ми се, че преди векове е имало голяма операция по прочистването им. Просто под стационарна орбита няма каквито и да е сателити.

„Логично“ — каза си Пул. Няма и нужда от тях — четирите гигантски кули могат да изпълняват всичко необходимо, някога осигурявано от хиляди сателити и космически станции.

— И никога не е имало инциденти — сблъсъци с космически кораби, излитащи от Земята или влизащи обратно в атмосферата, така ли?

Индра изненадано го погледна.

— Вече няма. — Тя посочи към тавана. — Всички космодруми са там, където трябва — горе във външния пръстен. Струва ми се, че последната ракета е излетяла от земната повърхност преди четиристотин години.

Пул все още смилаше това, когато вниманието му привлече едва забележима аномалия. Обучението му като астронавт го беше направило бдителен за всичко, излизащо извън границите на обичайното: в космоса това можеше да се окаже въпрос на живот и смърт.

Слънцето беше високо и не се виждаше, но лъчите му струяха през огромния прозорец и обагряха пода със сияйна ивица светлина. Под ъгъл я прерязваше друга, много по-бледа лента, така че рамката на прозореца хвърляше двойна сянка.

Пул трябваше почти да застане на колене, за да може да погледне нагоре към небето. Беше си мислил, че вече нищо не е в състояние да го изненада, но видът на две слънца за миг го лиши от дар слово.

— Какво е това? — възкликна той, когато дишането му се възстанови.

— А, не ти ли казах? Това е Луцифер.

— Земята има още едно слънце, така ли?

— Ами, то не ни дава много топлина, но изхвърли Луната от бизнеса… Преди Втората мисия да замине да те търси, това е била планетата Юпитер.

„Знаех си, че ще се наложи да уча много за този нов свят — каза си Пул. — Но изобщо не съм си представял колко точно.“