Артър Кларк
3001: Последната одисея (7)

6. Мозъчната шапка

— Страхувам се, че ще трябва да вземете мъчително решение — каза професор Андерсън с усмивка, която неутрализира подчертаната сериозност на думите му.

— Мога да се справя, докторе. Просто ми го кажете направо.

— Преди да ви поставим мозъчната шапка, главата ви трябва да е напълно гола. Това е дилемата. При скоростта, с която расте косата ви, ще се налага да ви бръснат поне веднъж месечно. А можем да я отстраним и завинаги.

— Как се прави това?

— С лазер. Унищожават се фоликолите в корените.

— Хмм… процесът обратим ли е?

— Да, но е сложен и болезнен, и отнема седмици.

— Тогава преди окончателно да реша, ще видя как ми понася да съм плешив. Не мога да забравя какво се е случило със Самсон.

— С кого?

— Герой от прочута стара книга. Приятелката му отрязала косата му, докато спял. Когато се събудил, цялата му сила го била напуснала^[1].

— Сега си спомням — съвсем очевидна медицинска символика!

— Все пак не бих имал нищо против да се разделя с брадата си — ще се радвам веднъж завинаги да престана да се бръсна.

— Ще се погрижа за това. А каква перука ще искате?

Пул се засмя.

— Не съм особено суетен — предполагам, че ще ми е досадно и навярно няма да си правя труда да нося перука. Във всеки случай мога да реша този въпрос и по-късно.

Когато с известно закъснение го откри, фактът, че всички през тази епоха са изкуствено обезкосмени, изненада Пул. За първи път се сблъска с него, когато две от медицинските сестри без какъвто и да е признак на срам свалиха разкошните си плитки точно преди неколцина също толкова плешиви лекари да влязат, за да му направят микробиологични тестове. Никога не се бе оказвал сред толкова много плешиви хора и отначало предположи, че това е поредната стъпка в безкрайната война на медиците срещу микробите.

Както много от догадките му, тази се оказа абсолютно погрешна и когато научи действителната причина, той се забавляваше, като броеше колко често косата на посетителите му е истинска. Отговорът беше: „Рядко при мъжете и никога при жените“. Това очевидно бе велика епоха за перукерите.

Професор Андерсън не губи време: този следобед сестрите намазаха главата на Пул с някакъв зловонен крем и когато час по-късно се погледна в огледалото, не успя да се познае. „Е — помисли си той, — навярно в края на краищата перуката не е чак толкова лоша идея…“

Поставянето на мозъчната шапка отне малко повече време. Първо трябваше да му вземат мярка, което изискваше да седи неподвижен в продължение на няколко минути, докато веществото засъхне. Докато сестрите с абсолютно непрофесионален кикот полагаха мъчителни усилия да го освободят, Пул искрено очакваше да му кажат, че главата му е с неподходяща големина.

— Ох, боли! — оплака се той.

После дойде самата шапка, метален шлем, който плътно обхващаше черепа му чак до ушите. Хрумна му носталгична мисъл: „Ех, сега да можеха да ме видят еврейските ми приятели!“ Няколко минути по-късно дотолкова свикна с него, че не усещаше присъствието му.

Вече беше готов за инсталирането — процес, представляващ инициация за почти цялата човешка раса в продължение на повече от половин хилядолетие, с нещо сходно на благоговение, осъзна Пул.

 

 

— Няма нужда да затваряте очи — каза специалистът, представен му с пищната титла „мозъчен инженер“. — Когато инсталирането започне, всичките ви сетива ще бъдат изключени. Даже очите ви да са отворени, няма да виждате нищо.

„Чудя се дали всички са толкова нервни в този момент — запита се Пул. — Това ли е последният миг, в който ще контролирам собствения си ум? И все пак вече се научих да се доверявам на техниката на тази епоха — досега не ме е подвеждала. Разбира се, както гласи старата поговорка, винаги има първи път…“

Както му бяха обещали, той не усети нищо друго, освен леко изтръпване, когато безбройните нанопроводници проникнаха през скалпа му. Всичките му сетива действаха съвършено нормално — когато огледа познатата си стая, всичко се намираше точно там, където трябваше.

Мозъчният инженер — чиято шапка, също като тази на Пул, беше свързана с уред, който спокойно би могъл да мине за лаптоп от двайсети век — окуражително му се усмихна.

— Готов ли сте? — попита той.

Имаше моменти, когато най-много подхождаха старите клишета.

— Също толкова, колкото бих могъл да съм някога — отвърна Пул.

Светлината бавно избледня — или поне така му се стори. Настана тежка тишина и дори слабата гравитация на Кулата отпусна хватката си. Той бе ембрион и плуваше в безлика празнота, макар и не в пълен мрак. Беше виждал такава едва доловима, почти ултравиолетова тъмнина в самия край на нощта само веднъж в живота си — когато се спусна повече от разумното по отвесна скала откъм външната страна на Големия бариерен риф. Поглеждайки надолу към стотиците метри кристална бездна, Пул изпита такова усещане за дезориентация, че за миг го обзе паника и едва не включи устройството за изплуване. Естествено, не спомена нищо за инцидента на лекарите от Космическата агенция…

Някъде много далеч в огромната празнота, която го обгръщаше, заговори глас. Но той не стигаше до него през ушите му, а тихо звучеше в отекващите лабиринти на мозъка му.

— Започва калибрирането. От време на време ще ви задават въпроси — можете да отговаряте наум, но навярно ще е по-добре да е на глас. Разбирате ли?

— Да — отвърна Пул и се зачуди дали устните му наистина се движат. Нямаше как да го установи.

В празнотата се появи нещо — решетка от тънки линии като огромен лист милиметрова хартия. Тя се простираше нагоре и надолу, надясно и наляво до края на полезрението му. Той се помъчи да помръдне глава, но образът не се промени.

По решетката запремигваха цифри, прекалено бързо, за да може да ги чете — но навярно някаква верига ги записваше. Пул не успя да се сдържи и се усмихна (наистина ли бузите му се помръднаха?) на това колко позната е процедурата. Също като компютърния преглед при всеки очен лекар по негово време.

Решетката изчезна и на нейно място се появиха гладки пластове цвят, изпълващи цялото му полезрение. В продължение на няколко секунди те премигваха от единия край на спектъра до другия.

— Можех и сам да ви го кажа — мислено измърмори Пул. — Цветовото ми зрение е отлично. Малко по-слабо от слуха ми, предполагам.

И беше съвсем прав. Слаб барабанен звън постепенно набра темпо, докато достигна най-ниското доловимо за слуха „до“, после запрепуска нагоре по гамата, докато изчезна извън звуковата бариера за човешките същества, за да навлезе на територията на прилепите и делфините.

Това бе последният от простите тестове. За кратко го изпълниха миризми и вкусове, повечето от които приятни, но някои изключително противни. После се превърна — или поне така му се стори — в марионетка на невидими конци.

Пул предположи, че проверяват невромускулния му контрол. Надяваше се да няма крайни прояви — в противен случай би изглеждал като някой в последен стадий на хорея^[2]. За миг дори получи силна ерекция, но не беше в състояние да провери дали в действителност е така. После изпадна в безпаметен сън.

Или само сънуваше, че спи? Когато се събуди, нямаше представа колко време е минало. Шлемът вече го нямаше, както и мозъчният инженер с неговата апаратура.

— Всичко мина чудесно — просия старшата сестра. — Ще са нужни няколко часа, докато проверят дали няма някакви аномалии. Ако данните ви са кейо — искам да кажа окей, утре ще имате мозъчна шапка.

Пул оценяваше усилията на антуража му да учи архаичен английски, но му се искаше старшата сестра да не е допускала тази грешка.

Когато дойде моментът за окончателното поставяне, той се чувстваше почти като дете, канещо се да разкъса обвивката на прекрасна нова играчка под коледната елха.

— Няма да се наложи пак да ви подлагаме на всички онези настройки — увери го мозъчният инженер. — Разтоварването ще започне незабавно. Ще ви направя петминутна демонстрация. Просто се отпуснете и се наслаждавайте.

Обля го нежна, успокоителна музика — макар да беше нещо много познато от собственото му време, Пул не успя да го разпознае. Пред очите му се носеше мъгла, която се разделяше, докато вървеше сред нея…

Да, той вървеше! Илюзията бе абсолютно убедителна — можеше да усети докосването на краката си до земята, а след като музиката утихна, чуваше слаб вятър, веещ из огромните дървета, които сякаш го обграждаха отвсякъде. Разпозна ги като калифорнийски секвои и се надяваше, че наистина все още съществуват някъде по Земята.

Вървеше с енергична крачка — прекалено бързо, сякаш искаше да измине колкото може по-голямо разстояние. И все пак не усещаше каквото и да е усилие — като че ли се намираше в чуждо тяло. Усещането беше подсилено от факта, че нямаше власт над движенията си. Когато се опитваше да спре или да промени посоката, не се случваше нищо. И Пул се остави на течението.

Това нямаше значение — наслаждаваше се на новото изживяване — и осъзнаваше колко силно би могъл да се пристрасти към него. „Машините за сънища“, които мнозина учени от неговия век бяха предвиждали — често с тревога — сега бяха част от ежедневния живот. Пул се зачуди как човечеството е успяло да оцелее: бяха му казали, че милиони са загинали с пламнали мозъци.

Разбира се, той нямаше да се поддаде на такива изкушения! Щеше да използва това прекрасно устройство, за да научи повече за света на третото хилядолетие и за минути да придобие нови умения, чието усъвършенстване иначе би му отнело години. Е, от време на време можеше да използва мозъчната шапка само за удоволствие…

Стигна до края на гората и погледът му се зарея над широка река. Без колебание нагази в нея и не усети каквато и да е тревога, когато водата покри главата му. Наистина, струваше му се малко странно, че може да продължава да диша нормално, но още по-забележителен бе фактът, че е в състояние отлично да вижда в среда, в която голото човешко око не е способно да се фокусира. Можеше да преброи всяка люспица на великолепната пъстърва, която мина покрай него, очевидно без да забелязва този странен натрапник.

Русалка! Е, винаги беше мечтал да види русалка, но смяташе, че са морски създания. Навярно понякога плуваха нагоре по течението — като сьомгата, за да родят децата си? Тя изчезна, преди да успее да я попита, за да потвърди или отхвърли тази революционна теория.

Реката завършваше с прозрачна стена — той пристъпи през нея и се озова в пустинята под изгарящото слънце. Лъчите му безмилостно го жареха — и все пак можеше да гледа право към него. Дори успя да види — с неестествена яснота — архипелаг от слънчеви петна в единия му край. И — това определено не бе възможно! — зърна ефирната прелест на короната, напълно невидима, освен по време на пълна елипса, разперена като лебедови криле от двете страни на слънцето.

Всичко постепенно потъна в мрак: натрапчивата музика се завърна и заедно с нея блажената прохлада на познатата му стая. Той отвори очи (изобщо беше ли ги затварял?) и завари нетърпелива публика, очакваща реакцията му.

— Прекрасно! — почти благоговейно въздъхна Пул. — Някои неща изглеждаха… ами по-реални от действителните!

После любопитството на инженера, който изобщо не си правеше труда да го крие, започна да го дразни.

— Дори тази кратка демонстрация трябва да е съдържала огромно количество информация. Как се съхранява?

— В тези плочки — същите, които използва аудиовизуалната ви система, но с много по-голям капацитет.

Мозъчният инженер му подаде малък квадрат, очевидно направен от стъкло и посребрен от едната страна. Имаше почти същата големина, колкото компютърните дискети от младостта му, но беше два пъти по-тънък. Докато Пул го въртеше в ръце и се опитваше да види нещо в прозрачната му вътрешност, от време на време зърваше проблясъци във всички цветове на дъгата, но нищо повече.

Съзнаваше, че държи крайния продукт на хилядолетното развитие на електрооптичната технология — както и на други технологии, несъществували през неговата епоха. И не бе изненадващо, че на пръв поглед много прилича на устройствата, които познаваше. Повечето от предметите в ежедневния живот имаха подходяща форма и размери — ножове и вилици, книги, ръчни инструменти, мебели. Същото се отнасяше и за подвижната памет на компютрите.

— Какъв е капацитетът му? — попита Пул. — По мое време бяхме стигнали до един терабайт за нещо с тази големина. Сигурен съм, че сте много по-далеч от нас.

— Не чак толкова, колкото си мислите — съществуват граници, разбира се, определени от структурата на материята. Между другото, какво беше „терабайт“? Боя се, че съм забравил.

— Засрамете се! Кило, мега, гига, тера… това е десет на дванайсета степен байта. После идва петабайт — десет на петнайсета — повече не си спомням.

— Горе-долу оттам започваме. Това е достатъчно, за да запишеш всичко, което можеш да преживееш през живота си.

Удивителна мисъл, и все пак не би трябвало да е толкова изненадваща. Пихтиестата маса в човешкия череп не бе много по-голяма от плочката, която Пул държеше в ръка, и не можеше да е по-ефикасна като устройство за съхраняване на информация — трябваше да се справя с толкова много други задължения.

— И това не е всичко — продължи мозъчният инженер. — С известно компресиране на данните, тя може да съхранява не само спомени — но и самата личност.

— И отново да я възпроизвежда, така ли?

— Разбира се — въпрос единствено на наномонтаж.

„И аз така чух — каза си Пул, — но изобщо не го повярвах.“

Някога в неговия век беше изглеждало достатъчно невероятно, че цялото дело на който и да е велик творец може да се запише само на един мъничък диск.

А сега, нещо също толкова малко можеше да побере и самия творец.