Йън Ървайн
Кулата върху разлома (8)

8. Споделени сънища

Лиан се търколи като камък, ожули се в черна скална издатина и се стовари на сипея. Продължи надолу по гръб. Заслепяващата болка му подсказа, че прясно зашитата рана се е отворила, скоро обаче се уплаши толкова, че не усещаше нищо — свлачището се раздвижи. Той издрапа някак да стане, направи крачка и пак се преметна. Подскочи и запълзя на колене, а парчетиите около него стържеха и се местеха.

Изведнъж се понесе надолу с ужасяваща скорост, напълно безпомощен. Озърна се нагоре — целият сипей над него като че бе рукнал в същински порой от камъни. Какво му каза Тенсор? „Изтичай встрани“ или нещо подобно. Поне това можеше да проумее и в момента. Свлачището имаше формата на ветрило. Само да се надигне и да бяга бързо, тогава сигурно би се отдръпнал навреме.

Откри, че е по-лесно да го каже, отколкото да го направи. Щом пренесеше тежестта си, чакълът се измяташе под крака му и го събаряше. Незнайно колко пъти се изправяше и пак се просваше. Веднъж се затъркаля на кълбо, камъчетата го пердашеха по ръцете и лицето. И нито за секунда не забравяше, че горе вече шават и по-едрите отломки, които ще го сплескат на пихтия.

Намери опора, задържа се прав и след миг-два се увери, че е много по-лесно да пази равновесие, ако тича. И той хукна въпреки мъчителния задух, въпреки кръвта, просмукала се и под колана на панталона му. Камък колкото едра ябълка го перна зад коляното, кракът му се подви и го хвърли към ново пързаляне по склона. Лиан се надигна изтощен и видя как право към него подскача мудно огромна скала. Просна се по корем, скалата прелетя отгоре и Лиан побърза да се махне от пътя на следващите. Не помнеше някога да е бягал толкова настървено.

Сипеят вече гърмеше оглушително, приличаше му на див звяр, напиращ да се хвърли на гърба му. Пред Лиан се показа малък зъбер, делящ това свлачище от съседното. Понесе се натам със скок. Падна на раната си, изрева и яростно запълзя към убежището. Сипеят го блъскаше по краката, опитваше се да го завлече. Лиан премина по чакъла, добра се до твърдия камък, хлъзна се от другата му страна и падна с главата надолу в края на второто свлачище. Полежа на опасното място в очакване и то да се срине, успокои се и затътри крака надолу към реката.

А над него и аакимите наскачаха от хребета, забиваха пети в реката от чакъл, втурваха се и надаваха вопли на свирепа радост в борбата с опасността. Наглед се справяха с изящна лекота… освен крехкия Трул. Той се приземи тромаво, глезенът му се изкълчи и Лиан чу пращенето въпреки глухия тътен на каменната река. Тежестта на раницата повлече Трул надолу, той рухна върху сипея и не помръдна. Малиен пробяга по свлачището, последен се устреми Тенсор и ловко изтича чак до подножието. Той спря рязко до Лиан.

— Къде е Трул? — попита останалите.

— Уви, мъртъв е — тихо отвърна Малиен.

Тенсор склони глава. Всички помълчаха. Още един от тях бе срещнал смъртта.

Сипеят забави и се укроти с тракане. От ръба на гребена надничаха глави. Половината чакъл се бе изтърсил в реката и склонът се оголи. За преследвачите беше почти сигурна гибел да скочат, а оцелелите щяха да станат лесни жертви на чакащите долу аакими.

Тенсор тръгна към реката. Не бяха спечелили повече от половин час преднина.

 

 

Потерята се състоеше от хитри и твърди като стомана хора и уелми. Не спряха гонитбата цял ден, продължиха и през нощта. Не доближаваха достатъчно за схватка, но и не губеха плячката от поглед. Лиан ги видя в подножието на рид, върху който току-що се бе покатерил. Сега не валеше, само че в снега по склона краката им затъваха до коленете и винаги оставаха следи. Скоро разкъсаната му рана се възпали и в паметта му пак се мяркаха откъслечно друсане и навъсените лица на Малиен и Аспър, които правеха нещо с тялото му.

Късно следобед на другия ден аакимите прекосиха възвишенията и стигнаха до високите дървета на Елудорската гора. Преди да навлязат в гъсталака, зърнаха враговете си още по-наблизо.

— Нима са по-неуморни от нас? — кресна Тенсор и лицето му помръкна. — Напред!

Сменяха се в носенето на Лиан. Тук имаше по-малко сняг, само бе поръсил земята. До свечеряване бялото покривало се смали до отделни петна и изчезна постепенно. И тази нощ не спряха нито за почивка, нито дори за храна. Вървяха срещу течението на ручеи, катереха се по голи скали — правеха всичко по силите си да объркат потерята. Сутринта за ужас на Лиан се прехвърлиха с дълга дебела лоза над дълбока клисура.

— Летописецо, няма от какво да се боиш — кикотеше се Малиен. — За тебе ще е най-лесно.

Тя хвана края на увивното растение и го върза, като не забрави да омотае и китките, и глезените му. Друг ааким го издърпа назад, засили се заедно с него и близо до ръба го тласна мощно в гърба. Лиан описа дъга над пропастта, но за нещастие инерцията не стигна да го пренесе от другата страна.

Хленчеше унизително, а махалото, в което се превърна по неволя, забавяше ход и накрая той увисна над рекичката. Виждаше я като нишка с възелчетата на вировете, обрамчени с камънаци колкото едър кон. Не че пропастта беше бездънна, но височината стигаше да се сплеска на пита, ако падне. Аакимите се смяха до насита, но побързаха да го уловят с ласо и да го издърпат, за да не ги заловят враговете.

— Ах, как ме развесели с това скимтене, летописецо — още се подсмихваше Тенсор, когато го улови и сряза въжетата.

На зазоряване спряха за припряна закуска с настъргано месо, корав хляб и ронливо сирене. Преглътнаха ги със сушени плодове и вода, после продължиха упорито напред.

 

 

Привечер дори аакимите грохнаха и не им остана друг избор, освен да отдъхнат. Тенсор прати някои на стража далеч навътре в гората. Смениха първите след няколко часа. Никой не бе чул и видял нищо заплашително, затова накладоха малък огън, колкото да се сгреят и да кипнат вода.

Вървяха още цял ден и цяла нощ. Сутринта си позволиха да повярват, че са се отървали от преследвачите. Спряха до бърза река да заситят, да се изкъпят и да си отспят. Свалиха превръзката на Лиан и той видя, че раната заздравява, макар че плътта около шевовете още червенееше ярко. Вещият в лечителството Аспър отново посипа раната с червения прах, но не я превърза. На Лиан му беше все едно от преумора. Изми си ръцете и ходилата, изгълта малко хляб и чаша горещ чай, после се тръшна на постеля от нарязани клони и заспа.

Но не спеше дълбоко. В сънищата му тегнеха предчувствия, безименен и безформен страх от наближаващи сътресения. За малко се унесе в блаженство без видения, но внезапно са прехвърли в нов кошмар — Раел беше в стаята си в Шазмак и свиреше на някой невидим за Лиан. Гледната точка се измести и той проумя, че Раел свири на Малиен, но всъщност я предупреждава за Тенсор и за самия него. В съня си Лиан щеше да донесе гибел на аакимите. Раел вече беше блед мъртвец под водата, но още свиреше, а с песента от устата му изскачаха зеленикава вода и топчета от водорасли. Видението се стопи, друг незнаен ужас накара Лиан да подскочи ококорен. Страхуваше се да заспи отново.

Неколцина от спътниците му се бяха увила в наметалата си и лежаха неподвижно. Той стана, взе си чаша чай, сгъстил се от дългото къкрене над огъня, и къшей хляб. Тръгна надолу да погледа реката. Провираше се между дърветата, някои паднали с оголени корени, но внезапно дочу два гласа в безмилостна разпра.

— …и никога няма да се съглася! — тросна се Малиен.

— А ти как би постъпила? Не отхвърляй замисъла ми, ако нямаш по-добър.

Нямаше как да сбърка това боботене — говореше Тенсор.

— Предпочитам да се върна в Стасор, откъдето дойдох. Как съжалявам, че изобщо се оставих да ме измъкнеш от родния ми дом.

— Тогава си върви, макар че ще ми липсваш.

— Ха — възкликна тя. — Нашата близост отдавна се вгорчи и аз най-сетне я прекъснах. Навлякох срам на рода си, когато се обвързах с тебе. Не искам и да мисля с какви горещи сълзи би плакала Елиенор, ако е можела да предвиди края на своя род.

— Елиенор щеше да избърше сълзите — с пресекващ глас отвърна Тенсор — и да отвърне на удара, за да опази семейството и народа си.

— Махни се от мен! — извика Малиен. — И повече не ме доближавай!

Тя се обърна и притисна буза до гладък камък. Тенсор се отдалечи.

Лиан постоя още малко в тъмнината, но жената не помръдваше. Той се прокрадна нататък по чакъла и само на няколко крачки от нея едно камъче се завъртя под подметката му. Лиан се стовари на колене и изохка.

— Какво искаш, разказвачо? — промълви Малиен през рамо.

Той не знаеше какво да каже, затова попита:

— Коя е Елиенор?

Тя са обърна и седна.

— Що за въпрос от устата на летописец?

— Дори в собствените ни сказания има големи пролуки. А в Чантед, където учих, няма нищо записано за аакимите през последното хилядолетие.

— Елиенор… — отрони Малиен и зарея поглед, докато си припомняше древните истории. — Тя е живяла и умряла дълго преди прадедите ми да дойдат на вашия свят. От нейния род съм и аз, от него е… беше и Каран.

С тези думи тя сякаш го прободе повторно.

— Каран е мъртва?! Как научи?

— Ами казаното от Тенсор ме накара да си мисля… — Малиен млъкна, щом разгада изражението му. — Я почакай… аз не съм била там за разлика от тебе. Видял си същото като Тенсор. Е, убеди ли се в смъртта на Каран или не?

— Не! Когато я прегърнах, очите й се въртяха под клепачите, но лежеше безчувствена на пода и тялото й беше ледено.

— Такова е въздействието на заклинанието, но повечето хора от вашата раса биха го издържали, ако са здрави. За нас — аакимите, то е по-страшно, отколкото за коренните жители на Сантенар. Това е една от причините над него да е наложена забрана. Каран е само с четвърт аакимска кръв, може да я е засегнало зле или почти никак… не знам. — Малиен най-после се сети за нещо странно. — А ти защо си можел да виждаш? — загрубя гласът й.

— Не знам. Когато Тенсор използва заклинанието, болката беше невероятна. Ослепях, но само за миг-два. Усетих, че в главата ми сякаш се затваря врата, отвори се друга, болката изчезна и отново виждах.

Тя притисна длани към бузите му и задълго се взря в неговите очи. Когато се отдръпна, отново заговори сдържано.

— Не се омърлушвай. Въпреки аакимската кръв на Каран не ми се вярва заклинанието да я е погубило.

За него не беше особена утеха… но по-добре от никаква.

— Защо е под забрана?

— Използвали сме го само два пъти преди тази беда. И всеки път вредата за самите нас е била по-голяма.

— Как се е появило?

— Създали сме го, след като Възбраната ни преградила пътя към нашия свят. Щом сме се уверили, че Аакан е недостъпен, разбунтували сме се срещу поробилите ни карони. В стремежа си да имаме сигурно оръжие срещу тях сме сътворили това опустошаващо ума заклинание.

Още първият опит бил провал. Десетима от нас (казвам „от нас“, летописецо, макар че се е случило две хилядолетия преди раждането ми) причакали Рулке. Той не пожелал да изпълни справедливите ни искания, затова един го поразил със заклинанието, докато другите били готови да сторят същото. Рулке наистина пострадал тежко, но тогава проличало колко сме уязвими самите ние. Заклинанието покосило другите аакими — четирима лежали мъртви на земята, другите били безпомощни. Рулке се опомнил пръв и участта на оцелелите станала жесток урок за непокорните.

Но ние, Лиан, не сме способни да извличаме поуки. Измислили сме по-мощно заклинание, само че Рулке вече знаел как да се защити — същият онзи Дар на Рулке, който получили твоите предтечи сред зейните. Дарът обръщал заклинанието срещу онези, които дръзнели да го употребят. Това се случило по-късно, в началото на Прочистването. Мнозина от нас загинали през онзи ден и заклинанието било забранено. А до ден днешен някои от аакимите не могат да простят на зейните.

Малиен се усмихна, за да му покаже, че тази предубеденост й е чужда.

Вятърът като че донесе слаб отзвук от рог в далечината. Тя подскочи и чевръсто прибра всичките си вещи в кожена торба.

— Елиенор — напомни Лиан.

— Нямаме време за тази история, нито за други.

Малиен стегна вървите.

— Но коя е била тя? Поне това ми кажи.

Той се престраши да вложи малко от силата на своя глас — онази привидно магическа способност на великите разказвачи да въздействат на слушателите си. Малиен не скри колко й е забавен този опит, но му отговори:

— Тя е предупредила за опасността, когато кароните се появили от пустотата между световете и ни отнели планетата. И единствена от своя род оцеляла в клането. Ако сред нас е имало повече като нея, щели сме да прогоним кароните и до ден днешен да бъдем повелители на прекрасния Аакан.

Пак тя нанесла на Рулке смъртоносен удар, от който никой друг не би оцелял. Нито един от останалите аакими не посмял да вдигне оръжие срещу него. Колко сме западнали оттогава!

— Как кароните са покорили Аакан? Защо са попаднали в пустотата и как са се измъкнали оттам? В Преданията нищо не е казано.

— Друг път, летописецо. На всеки от въпросите ти би трябвало да отговарям по цяла нощ.

Лиан се примири въпреки силното си разочарование.

— Защо не си отспиш? — попита го Малиен. — Извървяното дотук е нищо в сравнение с пътя пред нас.

— Сънищата ми бяха прекалено страшни. Боях се да заспя отново.

— Какво сънува?

— Ужаси. Нищо не помня. — Отъслечна картина се мярна в паметта му. — Освен…

— Казвай де.

— Знам само, че и ти беше в съня ми.

Усмивката й угасна тутакси.

— Аз съм била в твой сън?

— Да, ти и Раел.

Малиен се начумери, изгледа го косо със сиво-зелените си очи и закрачи пред него. Двамата млъкнаха. Скоро стигнаха до бивака и намериха там запален огън и горещ чай. Каквото и да бе означавал далечният сигнал, нямаше пряка заплаха.

Лиан прекара следобеда в сън без видения. Вечерта потеглиха и нямаше възможност да досажда на Малиен с въпросите си.

 

 

Преследвачите пак ги доближиха, затова групата се кри два дни из горите в северните земи на Ягадор. И тогава им провървя — времето се влоши, вятърът се разбесня и докара проливни дъждове, примесени с лапавица. Това им позволи да се устремят незабелязано на север, без да спират нито денем, нито нощем. Избираха най-непроходимите местности. Газеха до кръста в замръзващи блата, джапаха в плитки потоци, катереха се по каменисти стръмнини, провираха се през обрасли с трънаци гори. Накрая попаднаха сред безлюдните планински склонове, спускащи се към морския бряг.

Добраха се и до запенена беснееща река в дълбока клисура, умалено подобие на Гар при Шазмак. Опасното прехвърляне от другата страна им отне цял ден. По-късно Тенсор се изкачи върху връх, откъдето се откриваше изглед към морето. Далеч долу при устието на реката имаше доста голям град. По̀ на север планината пак се отдалечаваше от брега.

— Тази река сигурно е Ганел — промълви Тенсор, — а градът е Ганпорт. Напредваме добре, но трябва да бъдем още по-бързи.

 

 

Мъкнеха се един зад друг по виещата се планинска пътека и последният влачеше широк клон, за да заличава следите в мократа пръст. Колкото по-нагоре отиваха, дъждът се смесваше с ивици гъста мъгла.

На билото престана да вали за малко, но между дърветата небето още сивееше оловно, готово да изсипе нов порой върху тях. Шляпаха в локвите към мочурлива алпийска ливада, където мъхът растеше на огромни възглавници сред отломка гранит, оформени от вятъра и водата в подобия на гъби.

Аспър спря насред крачка. Дори този същински веселяк в групата аакими беше потиснат.

— Взе да ми се струва, че крача на място — промърмори той и изстиска вода от шапката си.

Никой не продума. От две седмици пътуваха и духът им не беше по-ведър от противното време. Дори Тенсор се изтощаваше от влаченето в калта. Лиан се тръшна на купчинка мъх.

— Мен ако питате — обади се Малиен, — най-добре да си починем тук, ако не искаме не само пленникът да издъхне, но и ние да окапем. Невъзможно е да бягаме до безкрай.

Тя махна с ръка към Хинтис.

Той бе по-изтощен от останалите, сякаш необичайният му ръст го лишаваше от издръжливост. Седеше, провесил глава между коленете си, и дишаше на хъхрещи в гърдите му пресекулки. Тенсор като че се ядоса, но Хинтис направо полегна в кишата.

— Гърдите ми горят — изрече дрезгаво.

— Ще спрем тук — реши предводителят.

Намериха място за бивак между дърветата, където голяма извита плоча гранит се опираше като шапка на гъба върху три по-малки камъка. Все пак даваше някакъв подслон, макар че пръстта отдолу беше влажна, а вятърът свиреше на воля в жалкото им убежище. Малиен даде на всички, не само на Хинтис, някакви билки, които носеше в раницата си. Намериха и малко по-сухи клони, но въпреки огъня Лиан не се стопли.

Дремеше, увит в наметалото си и в едно одеяло. По някое време се пренесе в Туркад — пълзеше в канавката с отсечен крак и умоляваше за помощ, но никой не се притече.

Събуди се от собственото си мятане по земята. Огънят бе угаснал и аакимите спяха, само часовите будуваха в гората. Нямаше смисъл да си налага сън насила. Кокореше се напълно буден, премръзнал и унил. Обу мокрите ботуши на изтръпналите си крака, гребна с канчето си от горещия ошаф със сини сливи в котлето и се отдалечи към ливадата. Облаците се разредиха, надникна пълната луна — мътно жълта, но тъй и не показа изцяло лика си. Светеше колкото Лиан да вижда къде да мине между камънаците.

Седна на плоска скала, отпиваше от сладкия ошаф и умуваше над окаяния си живот. Загуби Каран, а Тенсор го водеше насила към някакъв мрачен завършек. През бягащите по небето облаци му се мярна мъглявината Скорпион. За пръв път зърна това червенеещо зло знамение в нощта, когато разказа „Предание за Възбраната“ миналото лято. Потръпна, но мъглявината се скри отново.

Някой го сръга в гърба и той отскочи със заседнал в гърлото вик.

— По-кротко, летописецо — сгълча го веселият глас на Малиен. — Враговете ни са далеч оттук.

— Вашите врагове! — сопна се той неприязнено. — А моите са ей тук, около мен. Откъсват ме от всичко, което ми е скъпо, за да ме използват и после да изхвърлят останките.

— Помисли си обаче за възможностите да видиш онова, което никой летописец досега не е съзирал, и да разкажеш каквото никой досега не е изричал.

— Да, хрумна ми и това, преди да проумея, че съм жалък безполезен некадърник и май смъртта е най-добрият изход за мен.

— Пфу! Самосъжалението е най-презряното чувство. Стегни се и направи нещо.

Все едно го шибна с камшик през лицето. У Лиан пламна такава ярост, че сигурно би могъл да изтръгне и вкопан в земята камък. Подбираше думите си така, че да жилят най-силно.

— Е, щом е тъй, значи и аз съм презрян — заговори тихо. — Но не колкото вас — аакимите. Само хленчите и кършите ръце за Шазмак и другите си несполуки. Я се замисли за собствените ви Предания! А не можете без своята надменност, както мухите не могат без бунището. Давате власт в ръцете на глупци и ги следвате сляпо към бездната, защото сте твърде горди, но и твърде страхливи да ги изпъдите и да мислите със собствените си глави. И ето че пак повтаряте все същото. Преди броени дни ти бълваше вопли и проклятия срещу безразсъдството на Тенсор, но пак си се лепнала за него като пиявица за кучи ташак…

Лиан стисна устни, стъписан от просташките си думи.

— Да — потвърди Малиен — имаме два пагубни недостатъка и ти ги назова. Прекалено горделиви сме, но смелостта ни изменя, когато дойде нейният ред. Затова загубихме и Аакан. Затова търпим поражения от непреклонния си враг.

— Е, аз пък няма да се предам. Отново ще превърна сказанията в смисъл на живота си. И нищо няма да ми попречи. Защото нищо друго вече няма значение.

— Летописецо, само не казвай, че нищо няма значение. Твоят народ…

— Оправете собствените си бъркотии и тогава ще слушам поученията ви! За мен е важно само новото сказание.

Той я подмина и се скри в чернилката на нощта. Малиен се загледа неспокойно подире му. Но какво ли би могъл да стори един летописец? Времето й на пост изтече, тя се върна при огъня и одеялата си.

 

 

Отново тичаха неспирно ден и половина. Спряха за три-четири часа да поспят и да поспорят накъде да се отправят, но Лиан нямаше сили да ги слуша. Веднага се строполи на земята, уви се в дебелото наметало и заспа на мига.

И пак побягнаха, накрая му се струваше, че никога нищо друго не е вършил, че открай време е усещал само сблъсъка на отеклите си стъпала с твърдата земя и с всяко вдишване гърдите му са клокочели. Заякваше ден подир ден, но нямаше миг, когато да не го притиска умората. Аакимите се настървяваха още повече и май намираха мрачно удоволствие в бягството и страданието.

Когато вятърът се обърна от запад и прочисти небето, отдавна се бяха откъснали от потерята. А може би вече никой не ги преследваше. Във високите гори на планинските подножия успяваха да изминат по дванайсетина левги дневно, а веднъж и цели петнайсет.

Едни ден се разгоря препирня дали пак да се скрият в планината, или да отплават на изток към Лоралин. Тенсор изобщо не се намеси, макар да личеше, че нещо си е наумил. Не стигнаха до никакво решение и просто продължиха по пътя си.

В този поход на север на Лиан не му оставаше време за друго, освен за тичане и сън. Свличаше се на събрани треволяци или клони и се унасяше. От изтощение дори не сънуваше. Само веднъж видението го споходи в нощта преди да стигнат до Сифта — рибарско градче в североизточния край на Мелдорин. Оттук нямаше накъде да поемат освен да продължат през морето.

Пак се бяха спуснали към брега и не намериха по-добър подслон от скалния навес на ниска канара. Вдлъбнатината беше твърде плитка, за да я нарекат пещера. Влажният морски вятър беше неприятен, но не и студен за човек, преживял зимен преход до Шазмак.

Стъкмиха заслон от сухи клони, за да скрият малкия огън. Лиан седеше неподвижно в нишата, докато аакимите готвеха и подреждаха бивака. Малиен огледа раната му за последен път, защото бе заздравяла до груб белег по ребрата.

— Още ли ти пречи? — попита тя, приклекнала пред него.

— Малко, ако се протегна или мръдна рязко, или пък в края на ден след дългото ходене.

— Това ли е всичко? Значи си се възстановил напълно. Същите болежки имам и аз всеки ден заради старите си кости.

— Стари ли?! Аз пък си мислех че вие — аакимите, живеете почти цяла вечност. Знам, че Тенсор наистина е прастар.

— Да, някои от нас живеят много дълго, ако не им попречат болести или злополуки.

— И защо е така? — не сдържа любопитството си Лиан.

— Не знам. Просто сме дълголетници.

— Също като кароните и фейлемите… — отрони той замислено — или майсторите на Тайното изкуство като Мендарк и Игър, които са научили как и ние от коренната раса можем да удължим живота си.

— Вярно. Но в моя род никога не е имало дълголетници и аз вече съм във втората половина от живота си. Честно казано, не ме е грижа.

— Всъщност на колко години си?

Тя впи поглед в очите му и Лиан бе принуден да се извърне засрамен.

— И сред нас, и сред вас такъв въпрос се смята за безочлив. Дори да го задава излишно любознателен летописец.

— Извинявай… — смънка той, още по-смутен от видимото си изчервяване.

— Аз обаче ще ти отговоря, защото може и да настъпи време, когато споменът за аакимите ще остане единствено в сказания като твоето. Вече живях двойно повече, отколкото е присъщо за твоята раса. Ако пожелая и съдбата ми позволи, ще живея още толкова. Стига ми.

— А имаш ли деца?

Малиен се загледа в залязващата луна.

— Само едно досега. Съмнявам се, че ще ми стигне смелост да родя още едно.

— Аз пък си мислех…

Лиан се застави да млъкне.

— Неизчерпаемо ли е твоето любопитство? — засмя се тя — Има много разлики между нас и коренната раса. Плодовитостта е една от тях. Не е постоянна както при вашите жени. През живота си имах три кратки периода на плодовитост — последния преди трийсетина години. Може би ще имам още една-две. Ех, синко!…

— Какво го е сполетяло?

— Би трябвало аз да те питам. Ти си видял как е умрял.

— Раел!

Кожата на тила му се вледени.

— Да, Раел — като ехо отвърна тя.

— Т-той ни помогна да избягаме от Шазмак. — Лиан се насили да не заеква. — Забави се, защото накълца руля на втората лодка, за да не ни подгонят. И когато се опита да скочи в нашата лодка, течението се оказа прекалено силно. Завлече го под водата.

— Той беше умел плувец — промълви Малиен. — Може би така е избягал от непоносимото си раздвоение…

— Спомням си… малко преди бягството. Видя ми се натъжен. Тогава каза: „Уви! Ти намираш утеха в другия си род и в целта, която следваш. За мен връщане назад няма.“ Каран беше толкова близка с него…

— Да, такова приятелство се среща рядко.

— Не съм срещал по-доблестен човек от Раел — искрено й рече Лиан.

— Аах… Не вгорчавай мъката ми. Не мога да говоря за него с теб. Ела.

Тя го поведе по каменистия бряг към водата. Спря на студения вятър почти до линията на прибоя, за да не ги подслуша никой.

— Разкажи ми този твой сън.

— Беше съвсем кратък. Раел е в стаята си в Шазмак. Веднъж ми посвири там. Но в съня ми той свиреше скръбна мелодия за човек, когото не виждах. После долових страшно предупреждение, ти се озова там…

— Моят сън!

Малиен притисна длани към лицето си.

— Твоят ли?

Ръцете й се отпуснаха, лицето й застина. Лиан се досети, че не бива да разпитва. Малиен обаче реши, че му дължи обяснения.

— Тежко ми е да говоря за това с човек, който ни е чужд — прошепна тя. — Споделяме тази тайна само помежду си. — Погледна го с плувнали в сълзи очи. — Понякога аакими, които са били кръвно свързани с умрелия, успяват да достигнат духа му… до време. Но как тъй си го доловил и ти?

— Той вложи лошо предчувствие в песента — смънка Лиан. — А ти се беше вцепенила. Стори ми се, че плачеш. Това е. И двата пъти беше същото.

Малиен затрепери, лицето й се изопна като маска.

— Споделени сънища! Прокоба! Прокоба…

Обърна му гръб и тръгна по брега.

Повече не я видя този ден. Малиен не му проговори цяла седмица, макар на няколко пъти забеляза как тя се взираше в лицето му, сякаш търсеше някакъв знак. Лиан знаеше какво се опитва да различи тя — клеймото от Дара на Рулке. Обзе го смъртен страх и осъзна, че е сгрешил непростимо, когато се поколеба пред вратата на онази вила в Туркад. Какво ли биха сторили аакимите в тези времена на зейн, носещ клеймото?