Йън Ървайн
Кулата върху разлома (42)

42. „Покажи се! Покажи се“

Щом порталът се отвори, Каран се досети, че нещата са потръгнали съвсем зле. С рев въздухът се завъртя из залата, а съзнанието й се зашемети в миг. Тежък тласък на топла влага я повали на пода. Ивици мъгла се стопиха в сухия въздух на Катаза.

Тенсор стоеше разкрачен пред портала, наметалото му плющеше, пръстите му стягаха като белезници китката на Лиан. Другата му ръка се протягаше към пустотата. Земята се друсаше, цялата кула се разклати. И подът като че се нагорещи.

Отначало само Каран осъзна, че порталът е отклонен. Сетивата й помагаха на паметта да свързва точно впечатленията за места и хора. А от портала нахлу гъста влажна миризма, която тя позна мигновено. Туркад! Само там го имаше този дъх на подправки и мокър изгнил боклук, на мръсотията от безброй хора, натъпкани в тесни бордеи. По нищо не приличаше на чистия солен въздух тук.

Тенсор обаче не усещаше и това я смая. Той се пресягаше, застанал на пръсти, почти задавен от злорадо нетърпение.

— Покажи се! Покажи се! — нададе вой.

В безкраен миг нищо не се случи, после напорът на въздушния поток отслабна и през портала нахълта тичешком Вартила. Препъна се, очите й се блещеха на костеливото лице, сандалите й хлопаха по пода. Тенсор се стъписа до вцепенение, не успя да реагира, да осъзнае, че са му отнели контрола над портала.

Появата на Вартила извика у Каран спомени, които предпочиташе да не преживява повторно. И Лиан я познаваше добре — той подпали къщата в Нарн, където уелмите измъчваха Каран.

Вартила се шмугна покрай протегнатата ръка на Тенсор и изскочи от беседката. Лицето на аакима се разкриви от омраза и ярост.

— Гашади! — заблуди се той и насочи ръка към нея, за да я смаже.

Но предварително подготвената илюзия ги връхлетя. Залата се изпълни с толкова немислими образи, че и вътрешностите на Каран сякаш пожелаха да излетят през устата й. Тя притисна длан към очите си и се вкопчи в скамейката, за да не отстъпи пред натрапеното безумие. Тенсор също се хвана за главата.

Вартила се закова пред Каран, впила в нея смаян поглед.

— Как успя?… — изхриптя.

Тенсор въртеше глава, неспособен да различи действителността от илюзията. Порталът чезнеше, въздухът се успокои. Вартила посегна към Каран и чертите й се размиха. Каран също вдигна ръка в немощен опит да се защити. Не проумяваше защо Вартила веднага налита да я убие.

В един миг всички се смръзнаха и вместо високата жена се появи Фейеламор. Тенсор се олюля разколебан и потресен от идването на виновницата за гибелта на Шазмак.

Фейеламор измъкна нож. Лиан се откопчи от хватката на Тенсор, втурна се и я просна встрани.

Аакимът се приготви да изрече заклинанието, после се подвоуми и Лиан разбра какво го е възпряло. Би му прилошало задълго. Ами ако по-страшният враг дойде, когато не би могъл да стори нищо срещу него? Не посмя да рискува.

И самият жест стигна да разтърси Фейеламор като парцалена кукла, заклинанието халоса ума й, още преди да е изречено. Тя знаеше, че този път би я погубило. Изпищя и всеки предмет в залата се умножи двайсетократно.

Двадесет призрака на Тенсор отпуснаха застиналите си ръце. Нищо не изглеждаше истинско. Лиан стисна клепачи и запълзя натам, където лежеше Каран. Блъснаха си главите, после двадесет негови образа вдигнаха двадесет пъти Каран.

Явно шумовете се разнесоха надалеч, защото отвън пак заблъскаха неистово по вратата. Лиан побягна по широката стълба, като напипваше с крак всяко стъпало. Щом свърна зад ъгъла, илюзията отслабна.

— Опомних се — прошепна Каран. — Пусни ме да стъпя.

Тя обаче веднага се хвана за него, за да не падне. Чуха стъпки от подножието на стълбата.

— По-бързо, да се качим! — подкани Каран, плъзгайки пръсти по стената.

— Наистина ли си по-добре?

— Малко ми се вие свят… но ще се оправя. Не позволявай тя да те види.

Дълго се влачеха до стаята под купола. Няколко пъти Каран седна да си поеме дъх, но не чуха стъпките повторно. Щом влязоха, Каран заклещи вратата с камъни и я подиря с гръб.

— Какво беше това? — разтрепери се Лиан.

— Порталът се отвори към Туркад. Как Тенсор допусна да се отклони така?

— Може Фейеламор да го е привлякла натам. Тя защо те мрази толкова?

— Не знам! Видя ли лицето й? Какво пък толкова съм й сторила?!

Вратата се открехна, камъните зачегъртаха по пода, но не позволиха да се отвори напълно. Сетне процепът се разшири, като че някой отвън буташе с рамо.

— Тя е! — прошепна Каран. — Какво да правим?

Лиан хлопна вратата с трясък, но нямаше с какво да спре гласа на Фейеламор — зазвуча ясно и силно в стаята, наситен с вълшебство, към което Каран беше особено податлива. Тя се отпусна в прахоляка и само трепкането на клепачите подсказваше, че е в съзнание.

Словата на Фейеламор натежаха и в ума на Лиан. Той проумя мудно, че тя гради сказание, за да го омае, и вплита цялото си майсторство в илюзиите и заблудите. Ама че наглост — да обърне срещу него собствените му умения на разказвач! Очевидно не се съмняваше в огромната си дарба. Той й се възхити против волята си.

Но и властта на неговия глас не беше по-малка, може би затова се възпротиви на отчаяното желание да бъде покорен. Не, в такъв двубой не би й позволил да надделее.

За да се освободи, той подхвана свое сказание — дълга трагична история с напевния ритъм на древната традиция, който завладяваше. Тъчеше и украсяваше нишките на повествованието, както малцина други биха могли. Вложи всичко научено и цялата мощ на гласа си. Фейеламор се запъна, запелтечи и зад вратата настана тишина. Но Лиан разказваше, възнесен до възторжена забрава от онова, което сътворяваше, все едно стаята беше мраморен къс и всяка дума почукваше като длетото на скулптор, за да извае прекрасна форма.

 

 

Каран се подпря да седне, прашна и разчорлена. Вдигна поглед към Лиан. Не бе виждала подобно вдъхновение от безизходица.

И преди го бе слушала да разказва, но заради чистата радост, която извличаше от изкуството си. А сега се бореше за живота и щастието на двамата. Не с онази възпята в сказанията любов, която поразява в миг като мълния, а със зряла страст, набираща сила да преобърне целия свят. И не пренебрегваше тъмната страна на живота — ужасът да знаеш, че някоя случайност може да ти го отнеме всеки миг с равнодушната жестокост на съдбата.

Той не се опълчваше, а умоляваше. С предизвикателство не би трогнал безмилостната Фейеламор. Каран усещаше сълзите зад вратата. Фейеламор невинаги бе такава. Дойде млада на Сантенар, влюбена в живота, както само фейлемите са способни.

Историята завърши — една от най-прекрасните, разказвани някога. Изтощеният Лиан се прегърби до стената. Каран го прегърна нежно. Слънцето се спускаше, полегатите му лъчи проникнаха през високите пролуки и обагриха като лъскава мед косата й.

Фейеламор започна да ги омайва с желание за сън. Срещу това Лиан не можеше да стори нищо. Бездруго беше готов да се свлече. Стори му се, че пропада в кладенец и тупва в облак пух. Той се унесе. И на Каран й се додряма, но не биваше да заспи.

Тишината сякаш се проточи безкрайно. Каран усети как Фейеламор се изправи зад вратата, а мечтанията, далечните спомени за друг живот на Талалейм гаснеха, остана само горчивата сладост на копнежа.

Вратата се отвори широко и Фейеламор пристъпи в убежището им. Каран мимолетно долови какво вижда тя: просторна стая, открити към светлото небе прозорци, те двамата присвити до стената.

Погледите им се срещнаха. Нищо не нарушаваше тишината. Каран пак прегърна Лиан, побутна го и се изправи. Двете с Фейеламор бяха с един ръст. Лиан си разтърка очите замаяно.

— Излез — помоли го тихо Каран. — Това засяга само мен. Не знам какво съм й сторила, но искам да приключим още сега.

— Остани, Лиан от Чантед — заповяда Фейеламор. — Ти доказа достойнствата си на разказвач, но сега искам да науча нещо от майстора летописец.

— Това си има цена и ти я знаеш — прошепна Лиан.

Мигът се разтегна като нишка от паяжина.

— Аз определям цената — настоя Лиан, вторачен в очите й.

— Ах!… Не можеш и да си представиш какво искаш от мен.

— Защо е тази люта омраза към Каран? С какво ти е навредила?

— Тя е храбра и заслужава уважение, но аз мразя онова, което представлява. Повярвай ми — заради себе си не бих допуснала и косъм да падне от главата й. Защо да ме е грижа, та аз живях далеч по-дълго, отколкото ми се искаше. Но Талалейм ни зове, а ние не се завръщаме. Предсказано е и тя е предречената!

— Предречената ли?!

— Друго няма да ти кажа.

— И все пак тъкмо тя е цената.

Фейеламор вдиша на пресекулки. Голата й ръка настръхна, като че я обля вълна студен въздух. Тя си позволи кротка въздишка.

— Ама че самонадеяна глупачка съм, щом повярвах, че ще те победя с такова оръжие. Аз си служа с илюзии, а твоето сказание е истинско. — Тя плъзна длани по лицето си, после прастарите студени очи впиха поглед в неговите. — Не мога да ти откажа.

Лиан я разглеждаше безмълвно и запомняше типичната фейлемска външност — прозирната кожа, хлътналите котешки очи, говора, движенията. Всичко това му беше нужно, за да го включи в преданието. Вече бе опознал донякъде две от трите човешки раси, които дойдоха от други светове — аакимите и фейлемите. От дълбока древност никой разказвач не бе имал тази сполука. Не знаеше обаче иска ли му се да срещне и кароните.

— Закриляй я бдително — неприветливо натърти Фейеламор, — защото живот се подарява само веднъж.

Измъкна се, затвори вратата и с глухо стъргане я залости отвън. Двамата дори не понечиха да проверят могат ли да излязат.

 

 

Притъмня. Звездите заблещукаха една след друга, непривично ярки над пустинята. Каран и Лиан допиха водата и доядоха трохите. Съжаляваха, че не струпаха тук повече храна. Топлеха се един друг в нощния студ. Говореха си приглушено, макар че нямаше кой да ги подслуша. Към края на нощта мъглявината Скорпион се издигна в небето, все по-ярка, но и все по-заплашителна и враждебна.

Никакви звуци не проникваха по стълбището и през дебелата врата. Чудеха се какво ли става долу. Може би Тенсор пак се е пренесъл някъде през портала. Не знаеха. Каран крачеше покрай стените, не понасяше тишината и бездействието.

Върна се при Лиан и хвана ръката му.

— Страх ме е. Имам лошо предчувствие за завършека.

В мислите си виждаше единствено въртоп от мрак, който повлича нея на една страна, а Лиан — на друга.

Той й се усмихна унило.

— Тези портали носят само беди. Изобщо не би трябвало да ги измислят.

Не можеше да не се пита дали без неговата помощ Тенсор изобщо би постигнал нещо.

 

 

Откакто Тенсор се затвори в залата, аакимите неуморно търсеха начин да разбият вратата. Но каквото и да опитваха, Кандор го бе предвидил преди хилядолетия. Не забравяха обаче, че сътвореното от един инженер може да бъде разглобено от друг. Откакто научиха, че Тенсор е отворил портала, удвоиха усилията си и не спираха денем и нощем.

Шанд си вареше чард в кухнята и слушаше кавгата на горния етаж. Все същото дни наред. Селиал и поддръжниците й досадно настояваха за предпазливост, зад която прозираше отчаяние. А по-малката групичка от оцелели в Шазмак предлагаха все по-невъздържани и смахнати решения. Мендарк и Малиен напразно се опитваха да насърчат плашливите и да укротят необузданите.

Мендарк се бе затворил с трима-четирима аакими, които бяха на страната на Селиал. Подготвяха нова взривна смес от какви ли не съставки. Талия и близначките Зара и Шала цял ден усърдно стриваха веществата и ги смесваха в различни съотношения. После помощничката на Мендарк изпробваше резултата навън с оглушителни гърмежи и облаци черен дим. Накрая се спряха на една комбинация и започнаха да поставят зарядите по слабите точки, за да бъдат взривени в строга последователност.

Мендарк надникна в кухнята.

— Шанд, ела да ми кажеш как ти изглежда!

С чашата в ръка Шанд се качи в кулата да огледа новото разположение на зарядите. Талия дойде след него, залитаща под тежестта на още една кутия с взрив. Въпреки зачервените очи и изцапаното със сажди лице беше весела.

— Е? — не се стърпя Мендарк, а Шанд нарочно посръбваше от чашата. — Кълна се, че си по-неприятен и от Надирил.

— Благодаря ти, ласкаеш ме. Може и да успеете, но ей този заряд ще обърне взрива право към вас — посочи с мазолест пръст. — А пък с този… да не срутите цялата кула? Е, вие сте инженерите, аз само варя чард.

Мендарк и аакимите веднага започнаха да пресмятат и да местят зарядите според съветите му. Шанд тръгна към кухнята, но Осейон подръпна ръкава му.

— Щом съборят вратата, ще стане страшно — прошепна войникът. — Най-добре да сме нащрек.

— Защо?

— Откакто дойдохме, нямам какво да правя, освен да пазя добрия стар Магистър. И виждам какво се мъти. Петима-шестима от тия аакими, май и ти знаеш кои са, направо пощуряват. Баситор и Хинтис са най-зле. И преди съм си имал работа с побеснели бойци — няма по-опасни противници в битката, защото само смъртта може да ги спре. Боя се, че онези двамцата вътре ще пострадат първи, когато вратата падне.

— Каран и Лиан ли? Не помислих за тях. Къде е Талия?

— Излезе. Ей сега ще я доведа.

Докато чакаше, Шанд дръпна Малиен и Селиал настрана, за да им обясни какво предстои.

— Опасявах се от това — поклати глава Малиен. — Селиал, сега е моментът. Или ще издържим, или ще загинем.

— Лиан е ключът към всичко — промърмори Селиал, още по-пребледняла и съсухрена.

— Да! Щом отворим вратата, трябва да го изведем оттам. Само седмина сред нас са верни на Тенсор. Е, надявам се поне да са само толкова. А той не би посмял да направи нищо, ако Лиан не му е подръка.

— Какъв е планът ти? — прошепна Селиал, подпряла се на стената.

Шанд никак не харесваше вида й, но как да предупреди Малиен, че не бива да разчита на нея?

— Аз ще се втурна към Лиан. А вие ме подкрепете и не им позволявайте да ме подгонят, докато го извеждам.

Не след дълго отекна бърза поредица от взривове, слели се в протяжен гърмеж и завършили с грохот. Вдигна се пушилка, по метала затропаха отломки.

— Дойде и това време, приятелко — прошепна Малиен на Селиал. — Аакими срещу аакими. Ужасно е, но не ни проваляй точно сега.