Йън Ървайн
Кулата върху разлома (15)

15. Безпътица

Щом се раздели с Каран, Шанд веднага тръгна да търси хлуните, с които се бе сприятелил отдавна. Колкото и да успокояваше младата жена, измъчваха го съмнения — боеше се, че след толкова години може би никой сред тях не го помни. Отведоха го в голямото помещение и застана пред двамата старейшини. Той се постара да произнесе правилно имената им, всяка грешка щеше да бъде приета като оскърбление. Мъжът беше Чрейф и трябваше почти да изкашля звуците. Жената пък беше Изаут — на отделни срички с кратка пауза, а и носово изкрякване на втората.

Старейшината с дългите сплетени бакенбарди се надигна от кедровия си стол.

— Шанд!

Протегна му ръка, жената обаче само кимна, без да помръдне. Това го разтревожи.

— Чрейф, съжалявам, че влязох без покана във вашия град — започна неуверено Шанд и малко прекали с изкашлянето на името. — Войната ме принуди да дойда тук.

— Войната! — троснато повтори хлунът и се върна на стола си. — Всичко вече е друго. Как да ти помогнем?

— Ако предложите на моя приятелка убежище за ден-два, ще бъде голямо облекчение за мен.

Без да се впуска в излишни подробности, старецът обясни в какво положение е изпаднала Каран.

— В тежко време искаш такава услуга — хладно подхвърли Изаут.

— Не бих го сторил, но нямам друг изход.

— Освен това — натъртено добави Чрейф — ти ни помогна преди време, а ние не забравяме приятелите си. Твоята спътница може да намери безопасност тук за четири дни, но не повече.

— Къде е тя? — попита Изаут. — Войната ни навлече големи неприятности.

Шанд им обясни.

— Ще я наглеждаме — обеща Чрейф.

Щом се отърва от тази грижа, Шанд дори не отиде да провери как е настанена Каран. Тя трябваше да си възвърне самостоятелността, и то колкото се може по-скоро. Старецът побърза да се върне в Туркад, за да търси път за бягство от града.

Изобщо нямаше да е лесно. Всеки ден виждаше как стражниците отвеждат хора. Игър налагаше строгото си господство над Туркад. За онова, което преди войната струваше шепа сребърни тарове, сега се плащаше в златни тели — двайсетократно надути цени, а и не винаги беше осъществимо. Шанд разполагаше със злато, но не и в неограничени количества. Целта му бе да възстанови старите си връзки.

Обикаляше по улиците дни наред, на всяко кръстовище го спираха за разпит „черните юмруци“ на Игър, а той полека изпадаше в отчаяние. Накрая времето, отпуснато на Каран, почти привърши. Примири се с неуспеха си и тръгна обратно към кейовете. Не искаше да злоупотребява с приятелството на хлуните.

Оказа се, че е много трудно да се промъкне. Навсякъде бдяха войници на Игър, с непреклонни, сурови лица. Имаше и други начини, разбира се. Поогледа се и накрая успя да мине по отточен канал, но се озова на половин левга от мястото, където остави Каран.

Пълзя в смрадната теснотия половин час и установи, че на изхода пазят не по-малко бдителни хлуни. Щом се изсули от канала, техните копия опряха в гърдите му. Гледаха го враждебно.

— Името ми е Шанд — представи се той. — Имам разрешение от Чрейф.

От вълнение обърка произношението. Старшият пазач се озъби, но протегна ръка.

— Да видя!

— Не е на хартия. Уговорката е устна.

— Край на уговорките! — отсече хлунът и го побутна с копието.

Шанд усети, че острият като игла връх ей сега ще пробие куртката му.

— Но защо не попитате…

— Махай се! — прекъсна го старшият.

И другите зад него ръмжаха заплашително. Шанд реши, че са прекалено наежени, за да си насилва късмета. Пропълзя нагоре по канала и някъде по средата седна в мрака, за да поумува какво може да се е объркало. Защо държанието им се промени внезапно? И още по-важното — всичко ли е наред с Каран?

Опита повторно другаде, но там го посрещнаха още по-невъздържано и му оставаше само да се върне. Днес беше хид — средзимният ден, ветровит и с лапавица, черен, та няма накъде повече. Шанд се запъти към последното място, което бе набелязал в мисления си списък. Чувстваше се стар, потиснат и безполезен. Вървеше към кръчма в приземие, където се разпореждаше пълна жена на име Юлис, но и преди двайсетина години тя не беше в първа младост.

Огледа зорко уличката и потропа с условния сигнал. Нищо. Скоро обаче усети, че го наблюдават през шпионка. След малко изскърцаха резета и някакво хлапе го вкара в гостна с кръгла маса и покривка на синьо-бели карета. Шанд се отпусна на предложения му стол и зачака.

Минута по-късно една жена подаде глава, огледа го и изчезна. Накрая влезе тлъста белокоса старица, която се задъхваше на всяка крачка. Тя го позна веднага.

— Шанд! — грейна насреща му и протегна ръце.

Той потъна в прегръдката й като юмрук на хлебар в топка тесто.

— Сядай, сядай — побутна го дебеланата към стола, измъкна чевръсто големи чаши от шкафа, бръкна отзад и извади шише от твърде познат за Шанд вид.

— Последното! — похвали се Юлис и счупи восъка на тапата. — Най-чудесната ракия от гелони, която си правил. Пазих това шише пет години с надеждата да се веснеш най-после. Дано не си идвал в Туркад, без да наминеш при мен!

— Ще ти изпратя цял сандък, когато се прибера в Тулин — обеща Шанд. — Истината е, че не съм идвал в града от много години. Остарях.

— Не ти личи — поклати глава Юлис. — Давай да си пийнем сега, че следващия път няма да ме завариш. Това е дъщеря ми Азрейл. Помниш ли я?

В паметта му имаше смътен образ на шумно момиченце с рани на коленете и без предни зъби. Тази невъзмутима пищна красавица с кестенява коса по-скоро му напомняше нейната майка преди тридесет години. Точно това им каза.

Юлис се засмя.

— Късметлии сме, че тя те позна, когато провери кой е пред вратата. От години не използваме тайния сигнал, с който почука. Чуй сега новия. — Шанд повтори сигнала, тропайки по масата, за да го запомни, а тя продължи: — Хубава като Азрейл никога не съм била, пък и тя се оправя по-добре с клиентите. Чакат ни обаче тежки времена. Тоя Игър държи на морала, ще ни съсипе. А войната… същински ужас!

Шанд отпи от ракията и се съгласи, че войната е голяма страхотия.

— Стари друже, ти обаче не си дошъл чак дотук само за да пийнеш с мен. Какво да направя за тебе? Искай всичко, което ми е по силите.

Шанд знаеше, че Юлис е искрена, а много неща й бяха по силите. Можеше да уреди какво ли не… на определена цена.

— Имам нужда от лодка и изключителен моряк за ден-два. Възможно ли е?

— Разбира се, макар че избра най-лошите дни за това. Конфискуваха едва ли не всяка дъска в града, за да попречат на Магистъра да избяга, но Мендарк е прекалено лукав. Никога няма да го спипат! Колко можеш да почакаш?

— Само няколко дни.

Юлис се намръщи.

— Щом е тъй, ела пак утре. Не обещавам, но може и да намеря нещо като за тебе.

На Шанд му олекна неимоверно. Юлис бездруго никога нищо не обещаваше.

— Каква ще е цената?

— Няколко тела, струва ми се, но на тебе може да се вярва и ако не ти стигнат парите.

— Няколко тела няма да ми дойдат нагорно… — каза и замълча насред дума.

— Какво има? Изплюй камъчето, приятелю.

— Не едно, а няколко главоболия си имам! Оставих… мой човек под грижите на хлуните, но сега не мога да се върна в пристанищния град.

— Твой човек ли? — повтори натъртено Юлис. — Да не е Мендарк?

— Не е! — засмя се Шанд. — О, значи там се крие?

— За това няма да приказвам дори с тебе. Не е редно.

— Все ми е тая. Трябва обаче да са върна на кейовете, за да говоря със старейшините. По-добре ще е, ако успея да се срещна и с Мендарк.

— Ще измисля как да стане. Това ли е всичко?

— Остана още нещо, но то е строго поверително.

Старицата си замълча. За нея всички сделки с клиенти бяха строго поверителни.

— След Големия събор е изчезнала жена на име Каран Фърн — продължи Шанд и се подвоуми. Но как да му помогне Юлис, ако не й се довери? — Тя има дарбата на усета и е твърде особена. — Той описа Каран. — Жизнено важно е да знам кой я издирва.

— Веднага я отведи надалеч! Игър вече прибра мнозина с тази дарба в града и съсипа мозъците на половината.

— Може би и други я търсят.

Очите на старицата като че проникваха във всичките му тайни.

— Ще поразпитам — рече му Юлис — Е, ако привършихме с работата…

— Привършихме — потвърди Шанд. — Ах, колко е приятно пак да срещна приятел. През последната седмица се отчаях, но ти ми връщаш надеждата.

— Радвам се, Шанд, защото ти ми беше първият клиент. Забеляза ме, когото никой не ме и поглеждаше. Това не се забравя!

Очите й овлажняха.

— Какви времена бяха… — промълви и той.

— Примъкни се до огнището и си вземи чашата. Да се сбогуваме, приятелю, защото сърцето ми се похабява и е време друга да поеме делата ми. Нека довършим бутилката и да счупим чашите в огъня.

 

 

Посред нощ един от хлуните избута Осейон от вратата и раздруса Мендарк, за да го събуди.

— Ела. Дойде някой да говори с тебе.

— Кой е пък този? — сприхаво попита Мендарк.

Часове наред тънеше в отчаяние и тъкмо се бе унесъл. Хлунът не отговори, но не престана да го дърпа за ръкава — вбесяващ навик, който Мендарк трябваше да изтърпи.

— Добре де, нека влезе — промърмори той.

Хлунът обаче не пускаше ръкава му. Накрая Мендарк стана и излезе с него в тъмнината, обгърнала кея. Разминаха се с още неколцина хлуни, които изгледаха Мендарк навъсено. Вървяха десетина минути по главната пътека, където можеха да минават и моряци от корабите, и неочаквано стигнаха до открито пространство при външния край. Имаше фенер, но не много близо, и не се виждаше добре. Тук вятърът духаше безпрепятствено и носеше дъждовни капки. На скамейката пред тях седеше потънал в сенките силует, скрит под шапка и наметало.

Непознатият се изправи и свали шапката. Въпреки ниския си ръст беше як и набит, със сивкава коса и брада. Мендарк не успя да сдържи изненадата си.

— Шанд! Положението сигурно е далеч по-лошо, отколкото си представях, щом войната е стигнала и до селото, където ти потърси покой. Какво ти подсказа за дълга, който бе загърбил? Нима ти липсва нещо?

Шанд пренебрегна злобната подигравка.

— Нищо чудно, че се сгромолясваш два пъти само за няколко седмици, щом се държиш така със съюзниците си. Между другото, казах на Талия преди два месеца, когато поиска помощта ми в Тулин, че ще дойда в Туркад. Ето ме.

— Ако си дошъл да ми досаждаш със съвети, не ме интересува. Много си закъснял.

— Нямам такова желание. Дойдох само да поговорим, да ти кажа каквото знам и да чуя каквото искаш да споделиш.

Хлунът пак ги доближи с малък месингов чайник и маслена лампа. Носеше и чаши. Остави всичко до Шанд и потъна в тъмата. Старецът намокри фитила със спирт и щракна огнивото. Синьото пламъче скоро пожълтя и по стената заиграха сенки. Шанд отново се настани на скамейката.

— Как научи, че съм тук? — попита Мендарк.

Озърташе се плашливо, сякаш цял свят бе узнал тайната му. Събеседникът му се подсмихваше.

— Няма да издам хората, които споделят с мен. Нима би могъл да се завреш другаде, щом нямаш кораб?

Шанд с нищо не напомняше за уплашения старец отпреди няколко дни. Отново се владееше.

— Така да бъде — промърмори Мендарк. — Ще си наложа смирение. Имам нужда от съветите и помощта ти, ако наистина ми ги предлагаш. Чуй накратко какво е положението според мен — разгром във всеки смисъл на думата.

Той разказа за печалния завършек на Големия събор, за поражението във войната и собствените си несгоди. Шанд го изслуша мълчаливо.

Пламъчето трепкаше, но въпреки ветреца миризмата на горящо рибено масло се сгъстяваше. Мендарк приклекна на дъските, хвърли нервно погледи към морето и чакаше водата да кипне. Пусна в чайника прекалено голяма стиска от билката. Разбърка с чашата си, после сипа чай на Шанд и на себе си.

— Не знам какво да правя! — възкликна внезапно. — Не мога да си намеря кораб, а утре хлуните ще ни изхвърлят на улицата. Шанд, не знам от кого да поискам подкрепа!

 

 

Шанд отпи — чаят беше твърде силен и горещ. Остави внимателно чашата на дъските. Мълча дълго. Пак си мислеше, че цялата тази неразбория нямаше да се случи, ако бе помогнал на Лиан още в Тулин. Лесно се досещаше защо мнозина ламтят за Огледалото на Аакан. Тогава го възпряха не равнодушието или досадата от световните дела. Не искаше да буди тежките си прастари спомени.

— Питам се дали Тенсор не е тръгнал на север — подхвърли той.

— На север ли? — изръмжа Мендарк. — Другите им градове са на изток.

— А дали аакимите в тях ще посрещнат с отворени обятия оногова, който им донесе само беди и опасност от пълно унищожение? Не. Тенсор е изгнаник без чест и чувство за дълг. Разкажи ми още нещо за Лиан.

— Това пък какво общо има с моите затруднения? — сопна се Мендарк и сви юмруци.

— Изпълни молбата ми, ще стигнем и до тебе след малко.

— Ами… За един ден Лиан съсипа всичко добро, което бе направил през последните месеци.

Мендарк описа набързо злополучното проникване на младежа в подземията на цитаделата малко преди Големия събор, безплодното търсене на документи, които да изяснят събитията в самото начало на Възбраната, и неуспешния му опит да освободи Каран.

— За жалост изгубих дирите на Каран след Събора — каза накрая. — Бих имал полза от нея.

Шанд добре разбираше опасенията на Каран и нищо не спомена за нея.

— Защо на Лиан му е хрумнало да тръгне с Тенсор? — сподели недоумението си.

— Да тръгне ли?! Лиан се плашеше до полуда от Тенсор, а и имаше защо.

Мендарк обясни как покровителстваният от него летописец подложил Тенсор на непоносимо унижение в Шазмак по време на процеса срещу Каран.

Шанд слушаше слисан.

— В това момче се криело повече, отколкото предполагах.

— Да, по-глупав е, отколкото изглежда! Както и да е… да помислим за важните неща. Ако Тенсор се е отправил на север, каква е причината? И накъде е тръгнал?

— Мястото няма значение, ако е намислил да ровичка в Нощната пустош — тя е достъпна отвсякъде.

— Но аз не мога да претърся половината свят.

— Тогава иди в Зайл и говори с мъдреца Надирил в Голямата библиотека.

— Прав си. И аз се питах… Това, което ми е нужно, може да се намери само там. И кой друг ще знае по-добре от Надирил? Непременно ще отида в Зайл… ако изобщо се махна оттук.

Чаят в чашата на Мендарк бе изстинал, той го лисна на дъските и пак си наля. Отварата вече червенееше и беше необичайно силна. Отпи, намръщи се, но глътна още малко.

— Разкажи ми и за Фейеламор — настоя Шанд. — Нейното завръщане много ме тревожи.

— Казаното от нея на Големия събор звучеше правдиво…

Мендарк се загледа в чашата си, докато повтаряше думите й за превземането на Шазмак и твърдението й, че в Огледалото няма скрита сила, а само съхранени тайни.

— Повярвах й напълно — призна той и се взря в Шанд, който се почесваше разсеяно по темето. — Тя обаче е майсторка на всевъзможни илюзии. А историята й за погрома в Шазмак си беше отявлена лъжа. Тъкмо тя е издала тайния вход, а не Каран. Проверих подробностите, доколкото можах.

— Това Огледало ме притеснява! — изсумтя Шанд. — Когато се изгуби, надянах се никога да не бъде намерено.

— Какво ти е известно за него? — наостри слух Мендарк.

— Какво ли не… Но няма да обсъждам това с тебе, не ме разпитвай.

— Друго не съм и очаквал — заяде се Мендарк, но някак омърлушено. Имаше си по-неотложни грижи. — Колко потискащо е, Шанд, да падна дотам, че да търся убежище на тези смрадливи кейове.

Имаше измъчен вид. Шанд се вторачи в него. „Сега знаеш как твоите поданици трябваше да се мъчат през цялото време. А ти разполагаш с богатство, за да си купиш спасението. Но по-добре ти, отколкото другите… и ще ти помогна, ако ми е по силите.“

— Как допусна да загазиш? Винаги си запазвал открехната някоя резервна вратичка.

— Каквото и да си мислиш за мен, аз познавам проклетията си, но обичам Туркад. Не исках да изоставям града си, докато имаше някакъв шанс да го избавя. Но проточих борбата с един ден повече и ми отнеха кораба. Талия и Беренет се излагат на огромни опасности, докато търсят друг съд и моряк, на който да се доверим. Всеки път ги пращам със страх, че няма да се върнат. В безизходица съм!

— Нищо чудно да е така. Може би има какво да сторя за тебе. Но сега трябва да тръгвам.

Шанд изля утайката в морето, остави чашата до чайника и се отдалечи. Небето тъкмо започна да избледнява на изток.

Мендарк му подвикна смутено и притича подире му.

— Трябва да разполагам с кораб! Можеш ли да направиш нещо?

Старецът спря, мрачно развеселен. Ама че обрат — великият Магистър да припка подир слуга, цепещ дърва в селска странноприемница.

— Ще се опитам.

— Къде да те намеря?

— Аз ще те намеря, ако е необходимо — подхвърли Шанд през рамо и си тръгна.

Зад него Мендарк бавно се върна към вътрешността на пристанищния град.

Шанд обаче не беше настроен чак толкова безгрижно. Денонощие и половина след първата си среща с Юлис още нямаше представа какво е положението на Каран. Три пъти изпрати съобщение до старейшините, но те не отговаряха, а може би не ги и получаваха. Хлуните го допускаха само до общодостъпните преходи на кейовете, не и във вътрешността. Никой от пазачите не желаеше да го изслуша. А новината, че Игър се е заел да излови всички хора с дарбата на усета, не му даваше мира.

 

 

Талия и Лилис се върнаха малко след зазоряване. Отново не успяха да напуснат пристанищния град. Момичето залиташе от умора и не поиска да яде, само се изми старателно и пропълзя в хамака си. Покри се до ушите с одеялата, усмихна се сънено на приятелката си и заспа на мига.

Талия угаси маслената лампа и я остави да си почине. И нейната глава се мътеше от недоспиване, искаше да поприказва с някого, за да си прочисти ума. Вечно жизнерадостният Осейон бдеше пред тяхната стая. Попита го къде е Мендарк.

— Извикаха го да се види с някакъв посетител. Отиде към югозападния край преди два часа. Провървя ли ти с кораба?

— Не! Ще отида да ги потърся. — Тя се изпречи пред първата срещната от хлуните. — Заведете ме при Мендарк, моля ви.

Жената настръхна от ярост и изсъска:

— Връщай се вътре!

Раненият крак измъчваше Талия непоносимо и не беше в настроение да я командват.

— Заведи ме при Мендарк! — изръмжа с все сила и размаха юмрук пред лицето на жената.

Тяхната пазачка махна на друг хлун да дойде и двамата си шепнаха. После жената дръпна Талия за ръкава и я поведе из лабиринта на кейовете. Накрая излязоха на брулена от вятъра площадка. Талия неочаквано зърна позната фигура да се скрива зад ъгъл. В слабата светлина долови само типичната стойка и походка.

— Шанд?! — извика и се втурна с куцане след него.

Мъжът се обърна. Наистина беше старият Шанд — засмя се и протегна двете си ръце към нея.

— Каква радост е за мен да те видя отново — промълви Талия. — Помислих си, че си предпочел изобщо да не припарваш в града.

— Още малко и точно така щях да постъпя въпреки обещанието. Но ето че дойдох. И каква разруха заварих!

— Да, на Мендарк малко му остава да загуби разсъдък. Кога може да си поговорим?

— Още сега, ако искаш. Закуси ли?

Тя не бе хапвала отдавна и примираше от глад.

— По-нагоре в града има едно местенце, където още предлагат вкусни гозби, стига да не си против напускането на кейовете.

Талия се смути.

— Наблюдават всеки изход.

— Знам скрита пътека. Кораб ли търсиш?

— И още как!

— Е, сигурно ще измисля как да ти помогна. Покрай тази война мнозина ще забогатеят, ако им стигне дързост. И аз търся лодка или кораб напоследък. Намерих нещо. Сега отивам да се срещна с човека. Ела с мен.

— Как се промъкна тук?

— Имам познати в града.

Тръгнаха заедно.

— Може ли един личен въпрос? — промълви Талия.

— Разбира се, но не знам дали ще ти отговоря.

— Когато се видяхме в Тулин и те попитах защо не си помогнал на Каран, ти се оправда със старостта си. А сега се изтърсваш тук насред войната.

Шанд крачеше равномерно до нея.

— Аз съм глупак! — отсече след толкова дълго мълчание, че тя бе изгубила надежда да чуе отговор. — Можех да предотвратя всичко това, но се боях да не събудя миналото за нов живот. Харесвам си всекидневието в Тулин — цепя дърва, прислужвам в странноприемницата, а когато си свърша работата, сядам на припек с чаша вино в ръка. Стар съм, да, прекалено стар.

Близо до края на кея свърнаха от общата пътека, слязоха по стъпала, спускащи се право във водата, промушиха се през умело замаскирана вратичка и след дълго ходене под земята излязоха в глуха уличка насред Туркад. Скоро Шанд спря пред друга врата в каменна стена. Никой не се мяркаше наоколо. Тропна три пъти поред, изчака и удари още четири пъти по дъските. Вратата се открехна със скърцане. Съсухрен старец огледа придирчиво и двамата, особено Талия, но накрая ги пусна да влязат. Преведе ги по няколко стълби, по коридор в мазе, през още две врати и накрая стигнаха до широко помещение с нисък таван и огнище в единия ъгъл. Тук беше задимено, сумрачно и топло. Въпреки многото масички в залата седяха само няколко души. Шанд отиде при съдържателя, чието аленеещо лице издаваше слабост към пиенето. Онзи завъртя глава.

— Още не е дошъл — обясни Шанд на Талия и попита съдържателя: — Какво има за ядене днес?

— Хорлаш! — озъби се червендалестият. — Хорлаш и днес, и утре, и до края на света, като гледам.

В традиционното червеникаво и подлютено ястие слагаха какъвто улов имаше от морето и зеленчуци, който бяха най-евтини този ден.

— Щом е тъй, донеси ни две порции с хляб и греяно вино — поръча старецът, застана пред огнището и протегна ръце да се стопли.

Талия се настани на масичката наблизо. Съдържателят им донесе гозбата в големи паници. Ухаеше чудесно, но Талия изгълта всичко, без да усети вкуса, улисана в грижите си.

— Войната преобърна всичко в Туркад с главата надолу, но тук-там почват да се опомнят — каза Шанд с пълна уста. — Всичко може са се уреди, ако платиш колкото ти поискат.

— Какво е това свърталище?

— „Безименното“.

— Моля?!

— Така го наричат — „Безименното“. Открай време. Съществува от пет-шест поколения.

— Ама че връзки си завъдил! — възхити му се Талия. — Десет години съм в Туркад, а дори не съм чувала за такава кръчма.

— Имах връзки. Повечето ми познати са покойници. Твърде дълго стоях настрана.

Талия си избърса челото, свали куртката и я метна върху облегалката на стола. Пред тях се появиха и две издялани от камък чаши с вино, над което се вдигаше пара: тъмночервено, сладко и ароматно, подправено с карамфил.

— Една чаша да си излеете в корема и ще ви сгрява цяла седмица — увери ги съдържателят, зяпнал похотливо гърдите й.

Тя му отвърна със студен поглед и той почервеня още повече, изтри небрежно масата с парцал и се сви зад тезгяха.

И чашата на Шанд още беше наполовина пълна, когато влезе някакъв дебелак, поръча си питие и дойде при тях, щом съдържателят му ги посочи. Взря се в тях предпазливо, преди да седне.

— Пендер ми е името. — Пак се вторачи в Талия и сви вежди. — Познато лице…

Тя не продумаше, Шанд също се занимаваше с чашата си.

— Трябва да са минали две години оттогава, нали така! Дойдохте в Сит с Магистъра. Аз тъкмо свалях пътници на кея и ми заповядаха да се пръждосвам. Носехте дрехи в алено и черно. Помислих ви за негова долича… държанка де.

— Тя е Талия бел Сун, родом от Крандор, а сега старша помощница на Мендарк — строго го прекъсна Шанд.

Трудно беше човек да смути Пендер.

— Крандор, значи. Ех, че страна! А за да отидете там сега, са нужни кофи със злато, нали така!

Той потърка щръкналите си вежди и се усмихна с мечтателна алчност.

— Казвам се Шанд — представи се старецът. — Първо да уговорим моята работа! Ще отнеме два дни, ако започнем тази нощ, стига да се справиш.

— Ще се справя — обеща дебелакът.

— А веднага след това Талия ще ти възложи задача, от която ще забогатееш.

Пендер буквално грейна.

— Къде ще искаш да те отведа?

— Аз… — Шанд стисна устни. — Не, първо се разберете с Талия, тя трябва да се връща.

Талия изобщо не бързаше, но явно Шанд държеше само лодкарят да научи какво се иска от него.

— Е, къде да ви откарам? — обърна се Пендер към нея.

— В Зайл, а може би и по-далеч.

Той изсумтя и присви очи.

— Само вас ли?

— Има и други.

— Да не би и Магистърът да е сред тях?

Въпреки поражението си Мендарк бе носил титлата толкова поколения наред, че хората трудно свикваха да назовават с нея другиго.

— Не се знае — измъкна се тя.

Лодкарят пресмяташе наум.

— Месец натам и месец обратно. Няма съмнение, че ще има и доста размотаване, когато нищо не може да се припечели. Припаси за… за колко души?

— Петима-шестима да речем.

— Нека са шестима, също за мен и екипажа. А се налага да плащам десеторно повече от преди. Само припасите ще струват десет тела.

— Ясно е, че повечето неща ще купиш далеч от Туркад, където цената няма да е много над обичайната.

— Може би, но кой ще познае докъде ще стигне войната след месец, нали така? Също резервни платна, въжета, дъски и греди…

— Всичко това го разбирам — троснато рече Талия, която вече потропваше нервно по масата. — Кажи цената!

— Двеста до Зайл — изстреля думите Пендер, сякаш в бързина наглостта му нямаше да пролича толкова. — Двеста тела де. — Ободри се, щом тя не реагира. — И още толкова, ако дойде Магистъра. За ваша сметка ще са и всички щети, такси, мита, подкупи и други разходи. Стигнем ли до Зайл, ще се пазарим наново.

— С тези пари можем да купим собствен кораб — увери го Талия.

Исканията му надхвърлиха и най-черните й опасения.

— Може би… преди войната, ако е стар и се разпада на парчета — изсили се Пендер, — но сега и моята лодчица струва толкова. И какви моряци щяхте да наемете? А аз ви предлагам най-добрите. Отгоре на всичко хванат ли ни, ще си загубя главата, пък за мен си е ценна, нали така!

— Изключително при това! — иронично го поощри Шанд.

Пендер го изгледа сърдито.

— Впрочем трябва да потърся по-голяма лодка. Моята е твърде крехка за бурите в този залив. Както излиза, ще похарча всичко, получено от вас, а и своите спестявания до последния грайнт.

— Дай ми време да помисля — помоли Талия. — Пет минути.

Пендер си взе чашата и отиде пред тезгяха.

— Може ли да се разчита на него? — попита тя.

— Нямаме друг! — напомни Шанд. — Но чух, че е по-надежден от повечето, а като моряк малцина са му равни.

— И аз съм чувала същото. Ами цената?

— Възмутителна е, но нямаш избор. Днес лодките са рядкост като магарешките яйца. Пък и ако ще да ти поиска хиляда тела, Мендарк муха го ухапала, като знам какви съкровища си е скривал навсякъде из Мелдорин точно за такива трудни времена. Игър ще завари хазната остъргана до дъното.

— Знам. Самата аз скрих много пари през последните години.

— Не много, а нищожна част. Той се запасява от цял век.

— Виж ти… — искрено се изненада Талия. — Още нещо да те питам. Хлуните едва ни търпят. Сигурно не би се съгласил да се измъкнем първи от града?

— Не бих се съгласил. И моята работа не търпи отлагане. Осмелявам се да предположа, че хлуните ще омекнат, щом научат за скорошното ви отпътуване.

— Е, благодаря ти за помощта. — Тя повика с жест Пендер и си допи чашата. — Договорихме се. Ще те чакаме при североизточния ъгъл на кея след три дни, един час преди зазоряване. Тогава получаваш половината пари, другата половина — в Зайл.

— Четвърт сега, четвърт тогава и останалото в Зайл — възрази лодкарят. — Предстоят ми големи разходи.

— Както искаш.

Протегна й ръка да скрепят сделката и тя я стисна безмилостно. Пендер трепна. Талия отброи в скута си телите, равни на една четвърт от цената, и му ги даде. Шанд се изправи, тя го прегърна.

— Дано се видим пак. Още веднъж ти благодаря.

— Ще се видим. Върни се оттам, където минахме.

Щом Талия излезе, двамата седнаха до масичката. Съдържателят отново им напълни чашите.

— Можеш да й вярваш — успокои го старецът.

— А на Мендарк?

— Погрижи се интересите ви винаги да съвпадат.

Пендер изсумтя и попита:

— А какво да направя за тебе?

— Искам да потегля на север още тази вечер, щом се стъмни.

Шанд извади от джоба си сгъната карта. Приведоха се над нея, обсъдиха ветрове, течения и приливи, къде човек може да се запаси в тези смутни времена и още какво ли не. Когато опразниха чашите, Шанд кимна.

— Колко искаш?

— Два тела — разсеяно отвърна Пендар и си стиснаха ръцете.

Старецът веднага му даде златните монети, които за него си бяха цяло състояние. Очакваше да се прости с повече пари. Сега оставаше да се вмъкне в пристанищния град и да намери Каран. Но самоувереността му се бе възвърнала. Знаеше, че отново има силите да се справи. Само че първо трябваше да се отбие при Юлис.