Йън Ървайн
Кулата върху разлома (16)

16. Бедата не идва сама

Беренет топна в масло точилото и пак го плъзна по острието на меча си. Чакането изопваше нервите им докрай, хлуните се държаха толкова враждебно, че Мендарк очакваше да ги предадат всеки миг. Вече няколко дни домакините не разрешаваха на никого от бегълците да напуска задушната стаичка. Мендарк се стряскаше от всяко скрибуцане на кея, от всяка стъпка пред вратата.

— Ами ако Пендер не дойде? — промърмори той, подръпвайки кичур от косата си. — Ами ако е клопка?

— Тогава ще отнесем със себе си в отвъдното мнозина от тях — отвърна Беренет.

Наперен както винаги, той като че понасяше невъзмутимо окаяните условия, само неспирно остреше меча си.

— Няма ли най-сетне да прибереш проклетото желязо в ножницата! — не издържа Талия.

Беренет я изгледа косо изпод черните си вежди и застърга с камъка по другата страна на острието.

В ранното утро на третия ден след срещата на Талия с Пендар вратата се отвори със замах и шестима намусени хлуни им заповядаха да излязат. Тръгнаха по лабиринта от проходи на кея.

— Къде ни водят? — прошепна Лилис.

— Към лодката, надявам се — успокоя я Талия, макар да подозираше, че вървят към смъртта си.

Най-после стигнаха до края на кея откъм морето, където вятърът брулеше с вой лицата им. Небето тъкмо избледняваше.

— Слизайте! — заповяда един от хлуните.

Далеч под тях вълните блъскаха с грохот подпорите.

Лилис надникна над ръба. Стълба, която не вдъхваше доверие, се спускаше отвесно няколко етажа до миниатюрен пристан.

— Размърдайте се! Лодката ви идва!

Мендарк се огледа, но никъде не зърна лодка между разпенените гребени на вълните. А в сумрака наоколо се събра цяла тълпа хлуни и копията в ръцете им приличаха на гора. Той се поклони на старшия и протегна ръка, но онзи го отблъсна. Изражението му беше по-мрачно и от бурното море.

В този момент иззад далечния край на кея се показа галера. Всички се притаиха в сенките, докато бойният кораб отмине. „Предали са ни“ — мярна се в ума на Талия и тя се взря в Мендарк, който обаче явно бе претръпнал.

— Тази стълбичка ми се вижда съмнителна — подхвърли Талия. — Аз ще я пробвам.

Спусна се предпазливо, наметалото й плющеше на вятъра и се усукваше. Момичето веднага тръгна надолу след нея. Щом стъпиха на дъските, огромна вълна се разби в пристана и бутна Лилис към ръба. Талия се пресегна и я сграбчи, задържа се, като обви с крак последното стъпало. Двете хванаха стълбата, за да я крепят, докато слязат останалите.

А лодка нямаше. Талия беше убедена, че Пендер е взел парите и е хукнал да ги издаде.

Зад тях подпорите се редяха като колони на храм. Откъм морето дори най-долният етаж беше високо над водата. Смразяващ южен вятър носеше суграшица и скимтеше между дебелите дървени стълбове, лепеше по тях зърнеста ледена покривка. Духаше непрестанно от няколко дни и вдигаше вълни, стигащи до мачтите на по-малките съдове.

Втора галера се мярна смътно и пак се скри в мъглата.

— Преметнал ни е — заяви Беренет и изтри водните капки от лицето си.

Мустаците му провисваха, от тях се стичаха струйки.

За разлика от другите Лилис не се поддаде на тревогата. Имаше си нови ботуши и топли дрехи, беше сита — а това бе много повече, отколкото дори мечтаеше да има през последните седем години. Утрешният ден беше далеч, за какво да се безпокои?

От мътилката се показа овехтяла лодка с малко нелеп вид.

— Това ли е? — изуми се Мендарк.

Тази дървена черупка не впечатляваше с размери, мачтата й беше съвсем къса. Пендер стърчеше прав на кърмата и крещеше към пристана, но вятърът отнасяше думите му.

— В това ли ще плаваме до Зайл? — повтори втрещеният Мендарк.

Вдигна глава, но хлуните бяха насочили копията си към тях. Махна с ръка и останалите пристъпиха към края на пристана.

Лилис бездруго се страхуваше от лодки, а сега се уплаши безмерно. Вехторията доближи. Двамата гребци едва прибраха навреме веслата, преди единият й борд да се блъсне в пристана. В светлината на фенера момичето различи името, изписано на носа — „Танцуващата гъска“. Грубо издяланата фигура с оранжева човка над буквите вероятно изобразяваше тази птица.

Стоящият на носа хвърли въже, Осейон го хвана и го прокара зад подпора. Опъна въжето, полюшвайки се напред-назад, за да изравнява напрежението при движенията на лодката. Хвърлиха друго въже от кърмата. Беренет го омота около друга опора и стегна възел. Мендарк, Талия и Лилис слязоха в лодката. Беренет също скочи и нещо изхрущя в нахвърлените на дъното торби. Последен се прехвърли Осейон, моряците хванаха веслата и отблъснаха лодката.

Единият задърпа въжето, вързано от Беренет — помисли, че само се е закачило някъде, — но то не поддаваше. Изведнъж положението стана твърде опасно. Зададе се огромна вълна, водната повърхност пред нея хлътна надолу, въжето издърпа кърмата нагоре а носът увисна. Дори Лилис се досети, че вълната ще ги погълне или ще я сплеска в пристана.

Пендер замахна с нож, но грамадата наистина ги запрати в малкия пристан. Някой писна. В скрибуцането и пращенето на дървения изглеждаше, че потъването е неминуемо. Макар и залята, лодката се завъртя и отскочи към по-спокойната вода под кея. Мачтата чегърташе по гредите на долната площадка.

Моряците прибраха веслата и избутаха пострадалия съд още по-навътре, отблъсквайки се от подпорите. Изгребаха водата, а Пендер спокойно запали фенер, пристъпи към средата и сграбчи Беренет за ревера на куртката.

— Некадърен глупако! — извика в лицето му и го разтърси. — За малко да погубиш всички ни.

Беренет се опита да го отблъсне и хубавата дреха се разпори.

— Проклет да си, ще си платиш за това!

— Не, ти ще си платиш! Виж какво направи на новата ми лодка!

— Ха, това било лодка! — изсмя се Беренет. — С нея не можеш да прекосиш и вана.

Пендер бе свикнал да слуша обиди, но много се гордееше с придобивката си.

— Ами да, баластът й тежи! — изрева той и ловко събори Беренет зад борда.

— Какви ги вършиш, по дяволите?! — кресна Мендарк.

Беренет изчезна в мазната наглед вода, после изскочи с псувни и пръхтене.

— Що за смотаняк — изфуча Пендер. — Няма да го взема. Плувай към стълбата! — извика той на жертвата си.

Беренет се изтласка във водата към най-близката подпора.

Мендарк се изпречи пред лодкаря. На челото му кървеше дълга дълбока драскотина.

— Ще плавате ли до Зайл, или ще ходите? — смразяващо го попита Пендер.

— Ще съжаляваш за това! — изграчи Беренет, пропълзял по гнила дъсчена стълба.

— Прибери го в лодката! — кипна Мендарк.

— По-скоро ще пукна! — сопна се лодкарят, без да извърне поглед.

— Или всички тръгваме, или никой — заяви Мендарк, но гласът му трепна.

— Щом така предпочитате… Ще ви върна остатъка от аванса, то се знае. Черт, дай ми заключеното ковчеже.

— Все пак — заговори по-тихо Мендарк — не може ли да се споразумеем?

— Аз решавам кой да пътува в моята лодка. Няма да го взема.

Мендарк изтри кръвта от очите си. Лодкарят се инатеше, но той не беше готов да настоява, особено заради човек, когото подозираше в предателство.

— Доближи стълбата — помоли Мендарк.

Хвана се за кея и още повече снижи глас. След малко Беренет го блъсна и се развика:

— Хения те предаде, глупако! Няма да ти простя това оскърбление.

Мендарк се вцепени.

— Хения?! А защо ми казваш чак сега?

— Не бях сигурен, докато тя не се отдели от нас, а после беше все едно. За разлика от някои аз не обвинявам без доказателства!

Мендарк се озърна свирепо към Талия, но тя лежеше по гръб и от носа й шуртеше кръв. Пак понечи да се качи по стъпалата и да подхване увещанията си. Беренет го бутна надолу с ботуш.

— Твърде късно е, Мендарк! Служих ти вярно, а ти съдеше за мен по клюки, и то от нейната уста! — Той плю към Талия. — Ще сторя всичко по силите си, за да те смачкам веднъж завинаги.

Издърпа се нагоре по стълбата толкова озверял, че изражението му можеше да вкисне мляко.

Мендарк скочи унило в лодката. С размазаната по бузата кръв приличаше на някой дивак, приготвил се за война.

— Дано си струваш парите — рече неприязнено на Пендер.

— Струвам си — отсече лодкарят не по-приветливо. — Я сядай! Ей Черт, подредете багажа.

По-ниският от двамата моряци — късокрак мъж с изпъкващи под елека мускули, даде някакви знаци с пръсти на другия. Наместиха както трябва сандъците и раниците. Пътниците се събраха под навеса при носа. Три пръста на Осейон бяха порязани и смазани между греда на пристана и борда на лодката. Талия явно беше зашеметена, до слепоочието й се издуваше цицина и цялото й лице беше окървавено. Лилис само си бе натъртила брадичката при падането.

Мендарк непохватно повдигна Талия, главата й се отметна назад и гърлото й заклокочи. Лилис се въртеше безпомощно около тях и лееше сълзи — помисли, че приятелката й умира.

— Задавила се е, глупако!

Пендер безцеремонно избута Мендарк и дръпна Талия към себе си. Тялото й се опря на колене, а лодкарят бръкна в устата й да издърпа езика напред. Тя се разкашля и изхрачи кръв на дъното.

— Вода! — извика Пендер.

Осейон му подаде пълен черпак. Лодкарят грижливо обърна главата й настрана и полека изми лицето й с дебелите си пръсти. Сложи я да седне и доближи фенера към нея.

Щом се махна кървавата маска, не личеше да е пострадала чак толкова. Носът й беше подут, костта — може би спукана, отокът отляво на главата й беше доста голям. Талия отвори очи и Лилис си отдъхна шумно.

— Уф… — изгъгна жената. — Какво стана?

— Почини си — настоя Пендер.

Мендарк й помогна да се премести на носа върху сгънато платно. Лодкарят се обърна към Осейон, който търпеливо седеше встрани и разглеждаше ранените си пръсти.

— Ей, как ти е името? — попита лодкарят момичето.

— Лилис.

— Слушай, Лилис, напълни черпака с вода от онази бъчва… Канелката е ей там… А така. Измий му ръцете и махни мръсотията от раните. Можеш ли?

Момичето се боеше от Осейон, толкова едър и привидно свиреп, пък и голите му ръце бяха покрити чак до раменете с татуирани племенни знаци.

— Да — изписука с тих гласец и се зае да му помогне, но все поглеждаше през рамо към Талия.

Пръстите бяха нарязани до костта от мидите по пристана, но не и счупени. Скоро ги намаза с мехлем и ги превърза. Погрижи се и за срязаното чело на Мендарк.

— Да видим сега колко е повредена нашата „Гъска“ — промърмори Пендер. — Ей! — кресна на екипажа. — Изтеглете я до онази подпора за да огледам отдолу.

Вързаха се с въже за дървената колона и го опънаха така, че разкривените дъски на лодката да останат над водата. Пендер се съблече по мърляво бельо и се гмурна. Разгледа старателно следите от удара. Лилис надничаше през борда и се чудеше на огромния му белезникав търбух и дебелите бутове.

Малко под планшира лодката беше нацепена, под ватерлинията корпусът оставаше непокътнат, но имаше изметнати дъски и дори в спокойната вода под кея вътре се процеждаха струйки. Пендер се намръщи.

— Черт! Дай ми парче платно, ей толкова голямо — показа му с ръце.

Докато морякът изреже парчето, лодкарят се зае да намести дъските с чук и длето. Мендарк ту ставаше, ту пак сядаше, взираше се във всички посоки и се гризеше отвътре за загубеното време. Накрая намазаха платното с катран и го заковаха отвън, запълниха с катран процепите и отвътре. Развиделяваше се въпреки мъглата.

— Ще издържи до някое време — прецени Пендер и се почеса по наболата брада. — Но ще е доста рисковано в открито море при тези вълни…

— Да тръгваме! — настоя Мендарк уплашено. — С всяка минута опасността нараства.

— Тогава да не се бавим повече. Вие там, на носа! — подвикна лодкарят. — Изгребвайте водата с това.

Хвърли им дървена кофа.

Но тъкмо се приготвиха да потеглят, и над стълбата, по която се качи Беренет, застана висок силует.

— Не мърдайте оттам! — заповяда Тилан със странно приглушен глас.

Мендарк се надигна. Бившите му войници сега стояха зад Тилан, въоръжени с копия. Още някой, може би Беренет, се спотайваше в сенките.

— Ей, ти, дебелако! — извика Тилан. — Докарай лодката при стълбата.

Пендер се вторачи в него, но не изпълни нареждането. Стражниците се приготвиха да хвърлят копията.

— Не се намесвай — предупреди Мендарк, — иначе ще превърна мозъка ти в същото желе, каквото беше след заклинанието на Тенсор.

Тилан разпери ръце.

— Хайде да се държим разумно. Искам само лодката и златото. Ти си скрил предостатъчно пари на други места.

Мендарк потърси с поглед помощ от Талия, но тя беше толкова замаяна, че трудно проумяваше какво става.

— Искаш да видиш и мен мъртъв — допълни Мендарк.

Пендер стоеше точно зад него и прошепна нещо в ухото му. Мендарк трепна.

— По-бързо! — подкани ги Тилан. — Или ще пронижа с копне това хлапе.

— Не ми е никаква! — троснато отвърна Мендарк.

Лилис се смръзна.

— Мини зад мен — каза й Осейон и момичето охотно са скри, надничайки между ръката и тялото му.

— Гребете натам — нареди Пендер на моряците.

— Не пипайте веслата… — възрази Мендарк, но лодката вече доближаваше стълбата.

Щом докосна пристана, Черт са хвана за дъските, а Тилан се спусна колебливо по проядената стълба.

— Черт, вържи въже за стълбата — тихо поръча Пендер. — А ти, мъжаго, хващай веслата и се приготви да гребеш като побеснял.

Осейон седна на дъската и стисна дръжките на веслата с превързаните си пръсти.

— Оставете сандъците — заповяда Тилан и неспокойно погледна към горния край на стълбата.

— Какво има? — заяде се Мендарк. — Изсули се дотук без разрешение от хлуните ли? По-скоро ще хвърля златото в морето, отколкото да ти го дам доброволно.

Тилан повика стражниците. Те се наредиха по стълбата, а шестият стъпи в лодката.

— Стига сте се помайвали!

Стражът си опита силите с първия сандък, но откри колко е тежък. Все пак го повдигна до коленете си, но тогава Черт, който още се държеше за пристана, разклати лодката безмилостно. Стражът залитна и изтърва сандъка върху крака си. Изрева от болка.

— Напънете ги тия весла! — изръмжа Пендер.

Лодката отскочи назад, въжето се изопна и откърти долната половина на стълбата от кея. Тилан и стражниците се вкопчиха отчаяно в кея.

— По-силно! — кресна Пендер.

Прогнилото дърво се прекърши при краката на Тилан. Стражниците цопнаха във водата и, влачени от лодката, се замятаха безпомощно под тежестта на кожените си доспехи.

Черт запрати и пострадалия страж при тях, клъцна въжето и лодката се отдалечи бързо. Докато Тилан се покатери и грабне копие, вече се бяха скрили зад гъсто наредените подпори на кея.

 

 

„Танцуващата гъска“ тъкмо се подаваше изпод скриващия я кей и от носа отекна вик:

— Черните юмруци!

Стрела от арбалет се заби в подпората до главата на Пендер.

През дъждовната пелена към тях се носеше ниска черна галера, задвижвана от усилията на мнозина гребци. Пендер не се подвоуми.

— Назад!

Лодката се завъртя върху гребена на вълна и се стрелна обратно в спокойствието и сумрака под кея.

— Ами сега? — изпъшка Мендарк.

— Няма как, ще се опитаме да ги изпреварим — отсече лодкарят.

— Да изпреварим галерата?!

— С този вятър шансът не е малък. А и по-добър нямаме. Не се ли измъкнем до десетина минути, няма да им избягаме. Готови ли сте?

Мендарк кимна — знаеше, че не могат да умуват повече. Пендер насочваше лодката на зиг-заг под пристанищния град. Стигнаха до края му на друго място. Денят бе настъпил. Патрулиращият кораб не се виждаше никъде. Двамата мълчаливи моряци закрепиха горната половина на мачтата. Пендер бавно пусна лодката напред, още малко…

— Сега!

Моряците загребаха усърдно. Лодката се движеше мудно сред високите вълни. Платното се вдигаше на тласъци. И тогава галерата се показа бързо зад ъгъла на кея, килната леко към единия борд. Носът й разхвърляше пяна. Морякът в наблюдателницата посочи и корабът зави към тях.

Мендарк ахна, Лилис пропълзя под дългата ръка на Талия. Пендер най-сетне опъна платното. То се изду от бурния вятър и разклати опасно лодката. Моряците прибраха веслата, рулят се завъртя. Понесоха се все по-устремно право към галерата, която се плъзгаше недалеч от ръба на кея.

— Наведете се! — извика Пендер.

— Няма да стане — възрази Мендарк, предвидил ответния ход на враговете. — Щом пресечем пред тях, ще се завъртят и ще ни изтърбушат.

Пендер отклони лодката още малко от кея и галерата също промени курса.

— Няма да успеем! — вайкаше се Мендарк.

За всички беше очевидно, но Пендер упорстваше.

— Наведете се! — ревна им повторно.

В последната възможна частица от секундата рязко завъртя руля, лодката прелетя в тясната пролука между по-големия съд и края на кея и натроши незнайно колко весла по този борд. За миг-два не се виждаше нищо освен парчетии и подхвърлени над скамейките гребци, после лодката се плъзна с трясък по корпуса близо до кърмата, отърка отсрещния си планшир в една подпора сред болезнен дъжд от откъртени миди… и изведнъж бяха на открито. Отдалечаваха се на изток по залива по-бързо, отколкото малката лодка бе плавала досега.

Зад тях галерата се наклони силно, цяла гора от ръце се протегна към кея и от изместването на тежестта фалшбордът са скри под водата. Галерата се преобърна и изчезна под висока вълна.

 

 

„Благодаря ти, Шанд! — мислено възкликна Талия, извила глава да се вгледа в техния дебел капитан. — Може да се разчита на тебе, че ще намериш най-добрия.“

— Причакваха ви — поклати глава Пендер. — Ако знаех, и за двойно повече пари нямаше да се съглася.

— Е, сега трябва да спазиш уговорката — напомни Мендарк. — Но аз те разбирам напълно. Откарай ни в Зайл и ще ти платя двойно. — Явно бе оценил на какъв моряк са попаднали. Въздъхна с рядко за нето съчувствие: — Горкият Беренет… Лошо се обърнаха нещата за него.

Лилис седна и изтръска мидите от себе си. И Талия се размърда върху сгънатото платно.

— Къде е Беренет?

— Пендер го хвърли зад борда — безстрастно й обясни Осейон.

— Значи се отървахме — носово отбеляза жената. — Мога да се закълна, че късно снощи го видях да си шушне с един от хората на Тилан.

— Защото аз го пратих! — Мендарк насила овладя гнева си. — По едно време си мислех дори, че може да ме наследи като Магистър. Имаше такива заложби…

— Как ли не ги забелязах… — смънка Талия.

— Я млъкни! Той ми каза, че Хения ни е предала. Вярвам му. Заради тебе превърнах приятел във враг.

— Той се криеше горе над стълбата — вметна Лилис.

— Значи си е намерил подходяща компания — подхвана Талия. — И отгоре на всичко, Мендарк, той знае къде са зарити някои от съкровищата ти.

— Стига! — нададе вопъл Мендарк. Извади малко настъргана върбова кора от торбата си с лекове и я сипа в шепата на Талия. — Сдъвчи това, може пък да ти мине и свадливостта.

Тя прие безмълвно лекарството. Носът й се бе подул така, че не можеше да диша през него. Затвори очи и се опита да поспи в клатушкащата се лодка, но бе невъзможно. Нямаше как да не се замисли над думите на Мендарк. Нима все пак се оказваше, че Хения ги е предала? Отново прехвърли в ума си каквото знаеше. Да, изглеждаше по-вероятно да е Хения, отколкото Беренет. Толкова ли я вбесяваше държанието и външността му, че отсъди несправедливо за него? И какви ли щяха да са последствията?

Лилис се промъкна по-напред, а Пендер заговори:

— Не сме се отървали. С този вятър могат да ни догонят още преди Двата носа. Дръпни се оттам! — сгълча той момичето, което се бе излегнало на носа до дървената фигура.

— „Тан-цу-ва-ща-та гъс-ка“ — прочете Лилис сричка по сричка и се усмихна доволно.

Пропадаха и се люшкаха между стръмни грозни вълни — на изток, на юг и пак на изток, устремени към Двата носа и съмнителната безопасност на Туркадско море. Накрая се насочиха право на изток, лодката подскачаше по водните гребени. Под сивкавото небе вятърът беснееше. Понякога вълните заплашваха да се стоварят отстрани и да ги потопят. Но Пендер някак предусещаше момента и преминаваха, макар че пръските мокреха лицата им. Вятърът им свиреше във въжетата. По всяка повърхност започна да лепне суграшица, заледяваше полека коси и бради.

— Влиза вода! — провикна се Черт и започна да изгребва чевръсто с кофа.

— Колко зле сме? — попита гръмко Пендер.

— Де да знам, и от вълните се пълни.

— Тогава гледай и ми кажи.

За минута-две ги заслепи виелица, после отмина. Наоколо като че притъмняваше. Изведнъж някъде отпред замига светлина, разположена нависоко.

— Това пък какво е?! — възкликна Мендарк.

— Фарът на Северния нос — кресна Пендер, за да надвика бурята. Пращат съобщение!

— И какво е то?

— Не мога да го разчета. Колкото знаеш ти, толкова и аз.

— Досещам се… — навъсено промърмори Мендарк.

— Ако сме късметлии, корабите на Игър не са излезнали в залива при такова време. Ей, ти! — обърна се на висок глас Пендер към Осейон.

— Казвам се Осейон. Какво да направя?

— Осейон, значи… Гледай назад.

Високият чернокож мъж се изправи, хвана се за въже със здравата ръка и се взря в тъмното море.

— Засега няма нищо.

— А бе, с тия гадини… Ти внимавай.

Минутите отминаваха. С навлизането в залива посоката на вълните се променяше, плаваха точно срещу тях.

— Ето ги и Двата носа — посочи Мендарк, щом се издигнаха на поредния гребен.

Вълните се носеха от изток и макар да бяха по-високи, се разреждаха и в пролуките между тях водата беше почти спокойна.

— Зад нас мига светлина — оповести с вик Осейон, когато замряха за малко върху огромна вълна. — Угасна.

— Вижда ли се вече кораб?

— Не.

— Е, значи и те не ни виждат, надявам се. — Пендер вдигна глава към мержелеещото се платно, прецени цвета на водата. — Но няма още дълго да е тъй.

Фарът пак примигваше, може би повтаряше съобщението. Всички в лодката гледаха със свити сърца как облаците се разкъсват и през мъглата мъждивото слънце осветява Двата носа — северния и южния, побелелия остър връх на Рунтавия камък, бушуващото море и сивата кула на фара.

— Сега вече ще ни видят! — натърти Пендер.

И щом стигнаха до гребена на следващата вълна, Осейон се провикна:

— Виждам ги! Един… два… три.

Огледаха се накъдето им сочеше. Черна галера досущ като онази, която ги нападна, а по-назад още две. Едва ли повече от една морска миля ги делеше от лодката.

— Три! — тежко отрони Пендер. — И ни връхлитат като буря.

Лодката пропадна в браздата между вълните, дъските стенеха.

Талия чувстваше главата си ката презряла тиква. Стана, но се олюля.

— По-кротко! — скастри я Мендарк.

Тя седна и се хвана за главата.

— Боли ли те? — попита Лилис и опря студената си ръка в челото й.

— Много — призна Талия и изтри две-три сълзи от бузата си. — Но след малко ще се оправя.

Пак се заизкачваха по вълна. Горе вятърът ги блъсна с такава сила, че раниците изпопадаха на дъното в плискащата се вода.

— Влиза повече! — кресна Черт, докато преподреждаха багажа. — Почти не смогвам.

— Талия, отивай при него и изгребвай! Осейон, изливай и ти колкото можеш с това. — Пендер му подхвърли черпака. — Лилис, под скамейката има гърне. Мендарк, ти какво умееш? Някаква гъста мъглица ще ни дойде много добре сега, нали така!

— В такъв вятър никой не може да го направи — възрази Мендарк унило. — Колко ни остава до морето?

— Горе-долу цяла левга. Далечно е, нали така! Е, не можеш ли да ги пръснеш на парчета с пламъци от пръстите си или да извадиш някое чудовище от дълбините, за да ги потроши с опашката си? Все някоя от клюките за тебе трябва да е вярна!

— За да извадя чудовище, трябва да има някое наблизо. Как да го направя от рибка?

Пендер не се отказваше лесно.

— Слушал съм легенди за великите магьосници, които разпердушинвали кораби с един удар.

— Ами да, легенди — подчерта Мендарк. — Удар, но с какво? И Тайното изкуство се подчинява на законите, управляващи материята и енергията. Корабът е изработен хитроумно да устоява на жестоки бури, да плава по моретата. Как съзнанието да призове още по-могъщи стихии, как да ги оформи и насочи? За това имам нужда от глава колкото твоето морско чудовище. Изобщо не разбираш за какво говориш.

— А на какво си способен?

— Говоря ти за пределите на силите си — никой от нас няма такова могъщество, както човек не е способен да надбяга кон. Ако оня кораб имаше опасна слабост, да речем клин, който при разхлабване ще разпилее парчетата му… И ако аз знаех за клина, може би щях да го изтръгна, за да потопя кораба, колкото и страдания да ми струва това после. Нищо повече не мога да сторя. Иначе ние — майсторите на Тайното изкуство, отдавна да бяхме поробили всяко друго същество на Сантенар. Пък и за ума е много по-лесно да измисли гибелни оръжия, а за ръцете — да ги създават…

Лодката за миг се откъсна от водната повърхност и се стовари в браздата между вълните. Мендарк се просна на дъното, върна се на скамейката и си избърса лицето.

— Добре де, ами бълването на огън? Сигурно дори ти умееш да мяташ огън, хайде — изгори ги!

Мендарк отвърна присмехулно:

— Повечето чудеса на магията, за които си слушал с увиснало чене и опразнена от пиенето глава, са илюзия, привидност. Не са истински. А за да накараш истински неща да се движат, да се променят или да се чупят, е необходим истински труд, и то неимоверен. Да, мога да извлека огън изпод ноктите си, но няма да подпали мокро дърво. Ех, да носеха буре с мазут на борда… щеше да видиш такова зарево, че да освети цял Туркад.

Мендарк се загледа печално към преследвачите.

— Шарлатанин и мошеник! — изсумтя под носа си Пендер. — Открай време си знаех.

— Имам нужда от нещо, с което да работя — омърлуши се Мендарк. — Пък и корабите са на твърде голямо разстояние от нас. Трябва да ги виждам, да ги познавам, преди да направя каквото и да било. Талия може би ще успее да ги обърка, тя е по-умела в илюзиите.

— Тогава се омитай на носа и изгребвай! — ревна му Пендер и щом Мендарк се заклатушка напред, добави: — Сипаничаво копеле на муле и пръч, безполезен си като оня Лиан от Чантед! Талия, при мен!

Осейон изливаше яростно вода през борда с черпака си, но белите му зъби лъснаха на тъмното лице, когато Талия го подмина лазешком. И тя беше слисана, че на лодкаря му се размина въпреки почти безнадеждното им положение. Лилис впи в него огнен поглед, вбесена от обидата към приятеля й Лиан, Пендер обаче и не подозираше колко е съгрешил в нейните очи.

— Какво да сторя? — попита Талия, вкопчила се несигурно в планшира.

Главата й пак кървеше. Лилис престана да изгребва, за да изтрие кръвта с ръка.

— Всяко нещо, което ще ни скрие или ще ги заблуди, ако ще и за две-три минути — обясни Пендер. — Твърде бързо ни доближават. Очаквах вълните тук да ги забавят повече.

— Лилис! Ела тук и ме задържай права.

Талия се изопна и се помъчи да направи нещо с пръсти. Кръстосана вълна завъртя лодката по спирала и двете рухнаха на дъното.

— Няма ли да успееш, ако седиш? — почуди се лодкарят.

— Задължително е да са ми пред очите.

— Щом е тъй, недей. Не искам да паднеш във водата.

Напредваха мъчително по още по-високи, но поне по-редки вълни към Двата носа.

— Ама какво е това?! — писна Лилис, която изгребваше, обърната на юг. — Пендер, още кораби! Още два!

— Фарш! — изруга той — Фарш, фарш, фарш!

— Те се по-наблизо — добави момичето.

— И по-маневрени с този вятър — отбеляза Пендер, стиснал руля. — Но щом минат между Двата носа, вълните ще ги забавят. А ако не внимават, ще закъсат. Как сме с водата в лодката?

— Пълни се — съобщи Черт. — Усещам как с всяка вълна се отваря и затваря някаква пукнатина.

— Хайде, изгребвайте по-пъргаво! — Пендер изви глава към Талия, която изливаше водата отнесено, сбърчила чело и присвила очи. — Май ни спипаха — подхвърли той едва ли не нехайно. — Ще стигнат преди нас при Двата носа.

— Няма ли да им избягаш като предишния път? — попита Лилис и затвори очи, щом пръски обляха лицето й.

От косата й се стичаше вода.

— Сега са подготвени за нашите хитрини. Ясно е, че искат да хванат Мендарк и Талия живи, но опитаме ли се да минем между тях, ще надупчат останалите със стрели. Прекалено много са, дете.

— Продължавай натам — настоя Талия и изскърца със зъби. — Може и да скалъпя нещо.

Вятърът се обърна от запад, притискаше вълните и помагаше на лодката повече, отколкото на галерите. Само половин морска миля им оставаше до навлизането между Двата носа. Корабите от юг имаха да наваксат малко, мъчеха се с беснеещото море между носовете, но напираха към Рунтавия камък, за да ги пресрещнат. Другите три също скъсяваха разстоянието.

— Оттам не може ли? — извика Талия и посочи тесния проток между Северния нос и Камъка.

— За Процепа ли говориш? Не си го и помисляй в такова време. Оттук ти се вижда широчък, ама има подводни камъни почти навсякъде. Водата е дълбока само в тясна ивица покрай отвесната скала. Ако не насочим лодката безупречно, теченията, вълните и вятърът ще ни изтласкат към Рунтавия камък.

— Лилис, миличка, умееш ли да плуваш? — обърна се Талия към момичето.

— Разбира се. Баща ми ме научи.

— Аз мога да се задържа над водата — изсумтя Осейон, — ако вълните не ме подмятат много.

— Аз пък изобщо не мога да плувам — сащиса ги Пендер. — Затова съм толкова печен моряк, нали така!

Озърна се. Преследващите ги отзад кораби скоро щяха да ги догонят достатъчно за обстрел с арбалети. Пендар се взря в очите на Талия.

— Подводните скали се проточват от Северния нос като двата края на маша и почти опират в Рунтавия камък. Ето ги там! — посочи ги той. — След първата има малко дълбока вода, където приливът понякога образува въртопи, после е втората скала. Протокът се разширява, нали така! Нататък е малка лагуна преди преградните рифове — те са от външната страна на Камъка и продължават към Северния нос. Протокът през тях е по-тесен и от тази лодка, можем да се прехвърлим само върху голяма вълна. Не е невъзможно, но трябва да налучкаме момента, нали така!

— Добре ли познаваш протока?

— Минавал съм през Процепа на бас като млад. Но не при такова вълнение… И не с толкова голяма лодка.

— И защо не се научи да плуваш, щом си израснал в лодки?

— Просто тъй се случи. Все се плашех във водата, когато ме насилваха да се науча. Оцелях обаче при две корабокрушения.

— Можеш ли да преведеш лодката, като гледаш само очертанията на скалите, а не морето?

— Току-виж се справя, ако много ми провърви. Ща успееш ли да промениш морето?

— Не, разбира се! Но за малко ще му придам различен вид, колкото да ги подведа. Само че и Мендарк вече ти каза — за да работя с илюзии, трябва да съм наблизо.

— Водата не се надига — обади са Черт.

Само полет на стрела ги делеше от враговете, но при такова вълнение рискът да ги улучат беше нищожен. Другите два кораба напираха между Двата носа. Развръзката щеше да настъпи след броени минути.

Пендер се взираше с присвити очи на юг.

— Престарават се. Сигурно са обявили голяма награда за тебе — подхвърли на Мендарк.

— Голяма е, да!

— Ще потънат! — промърмори лодкарят.

Почти в същия миг първият кораб се разтресе, във въздуха щръкнаха весла и галерата изведнъж замря. Вторият съд забави ход, заобиколи първия и продължи по-умерено.

— Не, размина им се — установи Пендер. — Дързък капитан, но знае какво прави. Вижте, вече изгребват водата от първата галера. За малко си помислих, че може да се шмугнем оттам, ако остане само един кораб. Пак се насочиха към нас.

— Няма ли шанс да ги подминем и да излезем в открито море?

— Вече няма мърдане. Другите се подредиха да не ни пуснат на северозапад, не че и там имаше надежда за нас. Сега или се предаваме, или се блъскаме в скалите, или си опитваме късмета в Процепа.

— Значи ще е Процепът — тежко изрече Мендарк.

Другите го подкрепиха.

— Лилис — промърмори Талия, — ще успееш ли да преплуваш стотина разтега?

— Лесно. Често плувам в морето.

— Ами рамото ти?

— Не ме боли.

— Добре. Ето ти два тела. Сложи ги в някой джоб и го закопчай. Искам да скочиш във водата и да плуваш към онази равна ивица на брега, после тръгни към…

Момичето избута ръката й встрани.

— Ти не ме изостави. Ще мина с вас през Процепа.

Всички освен Пендер пак се заеха да изгребват водата от лодката, нивото й дори спадна. Корабите отзад ги настигаха. Онези откъм морето преодоляваха бавно огромните вълни и доближаваха южния край на Камъка.

Пендер описваше на Талия околността на Процепа:

— Край Рунтавия камък навсякъде стърчат по-малки скали, а и основата му се разширява под водата навсякъде освен в Процепа. Ето ти ги и подводните камъни откъм Северния нос — виж как се разбиват вълните там. Трябва да се плъзнем покрай отвесната канара.

Талия обаче виждаше само огромни вълни, нахлуващи през теснината, а не самия проток.

— А пък ей там външният риф продължава към сушата на юг. Оттук няма как да зърнем прохода в рифа, вълните са прекалено високи. Лоша работа.

— Но ти ще ни преведеш оттам, нали? — прозвуча тъничкият глас на Лилис.

— Де да знам, дете — мрачно отвърна лодкарят. — След минути може всички да сме мъртви.

В момента подминаваха Процепа, лодката се насочи право към чакащите ги кораби, които им препречваха изхода към открито море. И преследващите ги три галери не бяха далеч.

— Нека си мислят, че ще опитаме същия номер — процеди Пендер през зъби.

Нещо се удари в мачтата и падна на дъното — дълга стрела. Лодката се скри между надигналите се вълни и още няколко стрели профучаха високо над главите им.

— Спрете или ще ви избием! — изкрещя никой отзад.