Йън Ървайн
Кулата върху разлома (19)

19. Огън по водата

Мендарк беше уверен, че лодката ще дойде да ги вземе предишната нощ, и като не я дочакаха, започна да се изнервя. А няколко пъти зърнаха навътре в морето кораби на „черните юмруци“.

— Заловили са ги — мърмореше той.

— Дай им още един ден — изсумтя Осейон, необичайно затворен в себе си.

Често вадеше осакатената ръка от джоба си и се вторачваше в празнината на мястото на пръста. След това нещастие като че не разчиташе на силата си.

— Нима властта на Игър се е разпростряла чак дотук толкова скоро? — измъчваше се Мендарк.

— Че каква власт е нужна, за да я халоса някой с торбичка пясък в тъмна уличка? — мрачно напомни Осейон. — Няма смисъл да се заседяваме тук.

Той обаче не помръдна от дънера — огромен, потънал в меланхолия силует, откроен от подскачащите пламъци.

Лилис бе смаяна, че двамата се обезсърчиха толкова скоро. Нейният живот открай време се състоеше от подобни премеждия. Не бе загубила нито империя, нито дори град, затова пък новите й приятели се откъснаха от нея и не се завръщаха.

— Аз ще наблюдавам — каза на мъжете, провесили носове.

Загърна се в пазещото от дъжд наметало, защото ръмеше, взе чаша горещ чард и парче сирене и се спусна по билото към висока скална издатина. Покатери се по острите ръбове и се настани в цепнатина на върха. Оттук виждаше и склона, и подножието, а и почти цялата морска шир.

Седя на камъните няколко часа, заглеждаше се в отраженията, в гънките по водната повърхност, надиплени от вятъра, и корабите в морето. Един я разтревожи, когато доближи, но екипажът само изтегли пълни кошове с раци и прибра улова. После корабчето се отправи на север и се скри от погледа й. Лилис гризкаше по малко от сиренето. Влажното ветровито време не й пречеше с тези здрави дрехи и ботуши. Още не можеше да осъзнае чудото.

Горчивият чард в чашата изстина. И без това не обичаше тази отвара. Изля я и позяпа струята, стекла се по скалата.

Отоците по тялото й от побоя бяха изчезнали, само рамото я наболяваше понякога.

Зад нея слънцето залязваше, скрито наполовина в облаците. Изведнъж застудя. Искаше й се да седне до огъня, обаче реши, че е по-добре да остане на пост още малко. Минаваха още кораби, последните лъчи позлатяваха платната им, но вече притъмняваше.

Под нея се появи неясна фигура.

— Лилис, детенце, къде си?

Осейон държеше нещо.

— Тук — горе!

Той отметна глава стреснат и се усмихна, щом видя светлорусата й коса на фона на камъните.

— Донесох ти да хапнеш, трябва да понапълнееш.

Тя се смъкна при него. Ръката без един пръст стискаше грамаден сандвич — филии колкото ходилата на едрия войник, запържени в мас, а между тях затоплено пушено месо, лук и сирене. Осейон се облегна на издатината. Лилис седна до него, скръстила крака върху наметалото.

— Какви вкиснати старци трябва да търпиш… — подсмихна се той.

Момичето отхапа от сандвича, не знаеше какво да каже.

— Ти какво ще правиш, когато отидем в Зайл? — зачуди се на глас Осейон.

— Де да знам. Ами ти какво ще правиш там?

— Ще се мотая и ще чакам те да се наприказват, а после сигурно ще тръгнем нанякъде, тъй си мисля. Аз съм войник и май за нищо друго не ме бива…

Той млъкна. Откъм Ганпорт се появи лодка, насочила се бавно към брега под тях.

— Какво търсят тук? — прошепна момичето.

— Като гледам, търсят нас. В сумрака тези скали покрай водата си приличат.

— Не може ли да е Талия?

— Не ми се вярва. Старият Пендер щеше тутакси да познае мястото. Или са „черните юмруци“, или онзи негодник Черт. Я изтичай да предупредиш Мендарк.

Тя налапа огромен залък и се изправи със скок.

— Не припирай толкова. Ако налучкат къде сме, поне половин час ще се мъкнат нагоре. Аз няма да ги изпусна от поглед.

Лилис обаче се втурна по пътеката. В бивака Мендарк се занимаваше незнайно защо с единия сандък.

— Идват! — изфъфли момичето с пълна уста.

— Какво?

— Осейон каза, че са врагове.

— Слязоха ли на брега?

— Не, още ни търсят.

Мендарк си довърши работата, отби се под навеса и пак седна при огъня, наглед напълно невъзмутим. Лилис препусна обратно към издатината.

— Какво ти каза? — попита Осейон, взрян в морето.

— Ами нищо, седна да се грее.

— Той знае какво прави, не се притеснявай.

— А, притеснявам се. Къде се дяна лодката?

— Подмина, сега е зад онази скала.

— А… Какво е това?

— Къде?

— Ей там, при далечния нос!

— Зорки очи имаш, момиче. Май някой се промъква подире им. Пендер или още врагове? Доста е малка… Пендер би избрал по-голяма лодка. Още две-три минути и изобщо нямаше да ги забележим. Ти гледай, аз ще ида да поприказвам с нашия стар магьосник.

Лилис се взираше до болка, а вечерният мрак се сгъстяваше. Налапа оставения сандвич и пак го захапа здраво. Месото вътре беше още топло. Ах, в какво удоволствие се превърна храната!… Изяде всичко до трошица. Вече беше тъмно, а Осейон не се върна. Какво ли кроеше Мендарк? Колко жалко, че Талия не беше тук.

 

 

Талия тепърва имаше да върви часове наред към бивака. Пътеката беше коварна, тук-там малки свлачища я бяха отнесли или затрупали с мокра пръст и камъни. Нямаше дъска над потока, придошлата рекичка я бе отнесла. Талия се покатери по склона и накрая откри заклещен между двата бряга дънер, обрасъл с мъх. Изкачването, рискованото преминаване и пързалянето надолу по другия бряг и отнеха към два часа. Най-сетне се върна на пътеката. Идеше й да тича лудешки, защото притъмняваше, но не си позволи тази глупост. Продължи с бързи крачки. Чувстваше, че няма никаква власт над събитията.

Измъчи се по последния кален склон и раната отпреди две седмици й вадеше душата. Добра се много по-бавно, отколкото очакваше, джапаше през същински мочурища — в сухите падини от предишния ден се натъкваше на опасни бързеи. И щом стъпи на превала, зърна пламъци далеч долу, до брега. Май гореше лодка. Дано не е Пендер… Нищо не пречеше вече да е доплавал. Вятърът донесе до ушите й викове, после всичко стихна.

Изкуцука по склона, смъкна се в улея, който се спускаше към заливчето, и закрачи тежко нагоре към следващото било. Не й оставаха много сили.

Провираше се опипом през храсталаците между шистените издатини, стърчащи като побити камъни. Крясъците започнаха отново, засилиха се и секнаха.

Най-после се довлече до бивака. Огънят си гореше, навесите бяха непокътнати. Само че не завари никого. Обиколи предпазливо поляната и накрая пристъпи на нея. Не бе останало нищо ценно. Сандъците ги нямаше. Спъна се в дънер, но след миг осъзна, че е труп. Обърна го по гръб — безименния ням моряк.

Имаше нещо захвърлено до огъня… Раницата на Лилис! По земята се въргаляха нейните дрехи, сапунът, гребенът и други вещи. А момичето за нищо на света не би ги зарязало. Талия прибра всичко и нарами раницата до своята. Опитваше се да проумее какво може да се е случило. И още по-настръхнала се прокрадна към водата.

 

 

И денят на Пендер бе изпълнен с вбесяващи неприятности. На всяка крачка му губеха времето, не докарваха навреме припасите или носеха съвсем други неща, или пък изобщо не изпълняваха поръчката. Търговците и корабостроителите в Ганпорт бяха нацупени, инатливи грубияни, свикнали да вършат всичко мудно, без да ги пришпорва някакъв си дебел натрапник от Туркад. Неведнъж му го казваха в лицето. И полека се изясняваше, че проблемите му до голяма степен се дължат на „Хлапето“, макар че никой не споменаваше това направо.

Два пъти разяреният Пендер отменяше поръчката и отиваше при друг търговец, само за да се убеди, че е още по-несговорчив. Затова по средата на следобеда разполагаше само с прясната храна, зеленчуците и две бъчви вода. Другите бъчви върна, защото воняха. Не му доставиха сухите трайни продукти, от резервните платна, въжета и рейки нямаше и помен, нито пък от топовете здрав плат и буретата с катран… Би могъл да продължи до полуда този разочароваш списък. Не получи и безбройните инструменти, от които се нуждаеше за поддръжката и ремонта на кораба. Нямаше надежда да се подготви нито този ден, нито следващия.

С подобни затруднения се сблъска и при подбора на моряците, защото в открито море „Хлапето“ трябваше да има екипаж от шестима. Накрая едва събра четирима, сред тях и почтен човек по прякор Ръждивия, с когото бе плавал преди години. Този мъж на четирийсетина лета имаше кожа, опърлена от слънцето до цвета на тухла. Плешивото му теме, също загоряло, бе заобиколено с нелеп венец от къдрава руса коса. Малко фъфлеше с дебелите си бърни и не беше лесно да разбереш какво казва.

Препоръчаха му други двама, за четвъртия не знаеше нищо. Пендер имаше още две имена, само че не можеше да издири хората.

По-късно отскочи до странноприемницата да хапне набързо и намери бележката от Талия. Натъпка остатъка от рибата в устата си, сложи недоядения комат в джоба и затича тромаво към кораба. Ръждивия викаше и ръкомахаше на пристана. Пред него мъж и жена с еднакво провиснали бузи и тлъсти задници стояха до каруца, натоварена със сгънати платна. Едно беше проснато направо на кея.

— Погледнете го тоя боклук! — нададе вопъл плешивият и плю върху платното. — Всички до един сте лъжци, мошеници и обирджии!

Платното беше вехто, силно протрито на места, а и видимо гризано от някакви буболечки.

Жената вдигна ръце помирително.

— Глупакът е сложил старо вместо ново. Ще го върна, но останалите са каквито трябва.

Пендер се покатери на каруцата и разгъна следващото платно. Не беше в по-добро състояние от първото.

— Не стават за нищо. Вземете си ги.

— Цял ден работихме за тебе — оплака се мъжът.

— Не стават, казах! — кресна му Пендер и изрита проснатото платно във водата. — Отменям поръчката!

Махна с ръка на Ръждивия и двамата се качиха на борда.

Вятърът се засилваше през целия ден и началничката на пристанището го посъветва да не рискува, но Пендер заповяда да вдигнат котва и да отплават. Минаването край плитчините беше трудно, но не и опасно с такъв кораб. Още преди да изгрее луната, излязоха в открито море и се насочиха на юг. Вятърът стихна донякъде, но и повеите му, и теченията пречеха. По неволя се движеха на зиг-заг, а това си беше истинско изпитание при недостига на моряци. През първия час изминаха по-малко от една левга.

Все още бяха далеч от целта, когато Ръждивия се провикна:

— Погледнете натам!

Нещо гореше на брега с пламъци, високи колкото дърветата.

— Какво ли ги е сполетяло? — изръмжа Пендер. — Не ми харесва тая работа.

Внимателно огледа местността — да, точно тук трябваше да е бивакът.

Ръждивия сгуши глава между раменете си.

— Не е ли по-добре да се върнем?

Пендер не беше смелчага, но се смяташе за честен човек.

— Обещах на Талия, че ще бъда тук, и няма да се отметна.

Той се справи с неблагоприятните течения и вятъра, подмина носа и бавно насочи кораба обратно към него. Тъкмо го заобикаляше, и луната пак се показа между облаците. До брега още мъждукаше жарава. Никой не подаваше сигнал, а сега и той не смееше да го направи. Какво ли се мътеше тук?

Реши да подмине наблизо, сякаш „Хлапето“ е поредният съд, който няма нищо общо с тази случка.

— Още няма сигнал! — сумтеше Пендер. — Какво става?! Горката малка Лилис…

— Какво ще правиш? — попита Ръждивия.

— Нищо, освен да сме в готовност, но ще чакаме по-навътре. Безсилни сме, ако ни налетят цял отряд въоръжени мъже.

 

 

В бивака минутите се точеха напрегнато една след друга. Свряна върху издатината, Лилис се взираше в мрака и вече мръзнеше въпреки новите си дрехи. Чакаше сигнала на Пендер, но нищо не просветваше. Накрая Осейон я смени. Момичето се страхуваше от дебнещи в тъмата врагове и седна до огъня, стиснала скъпоценната си раница.

На жаравата къкреше котле със супа. Тя напълни паницата си и зачака. Звездите са въртяха недоловимо, мъглявината Скорпион блестеше ярко. Празната паница са изплъзна от пръстите й. Лилис сънуваше.

Осейон също се върна при огъня да се стопли.

— Нищо ли?

— Нищо, но не вярвам да е така още дълго.

Мендарк усукваше брадата си.

— Но кой ще дойде пръв?

Осейон си сипа грамадна порция супа и пак отиде да наблюдава.

— Дребосък!

Някой я раздрусваше безпощадно. Лилис примига и отвори очи.

— Време е да се махнем. Ставай!

Преди да шавне, ръцете я изправиха насила.

— Какво…

Искаше пак да си легне, но внезапно си спомни къде е и с кого. Тръгна след Мендарк, скриха се между дърветата, откъдето можеха да огледат цялата поляна. Лилис приклекна до него.

— Какво чакаме?

— Шът! Трябва да ги виждам.

— Осейон ще дойде ли при нас?

— Той има друга работа.

Нищо не нарушаваше нощната тишина. Момичето понечи да зададе поредния въпрос, но Мендарк болезнено я сръга с лакът в ребрата. Ама че кокалест беше…

Недалеч от тях излая диво куче, но й се стори, че звуците са някак различни. Луната се издигна над дърветата и освети бивака, навесите, огъня и двата сандъка. Сенките под платнищата приличаха на спящи хора. Раницата на Лилис бе останала до сандъците.

— Раницата ми… — прошепна тя угрижена.

— Млък!

— Но там ми е всичко…

Студени пръсти запушиха устата й и глас, по-свиреп от всеки чут по улиците, изрече в ухото й:

— По дяволите раницата ти, не вдигай шум!

Лилис сподави хлипането си. По склона изтрака бутнат камък. Пак настана тишина. Край поляната се мярна сянка и пак се сля с неподвижната тъма.

Други сенки притичаха през бивака към заслоните. Замахнаха и удариха. Някой вдиша шумно през зъби и още силуети се скупчиха там. Лилис се досети, че спорят какво да сторят, после ги видя да претършуват заслоните, а други двама се опитаха да отворят сандъците. Мендарк промърмори нещо под носа си и също изчезна някъде в мрака. Някой вдигна раницата на Лилис, изтръска я и порови във вещите й, но скоро се отказа.

Двама нападатели се помъчиха да вдигнат сандък, напънаха се и дръжките се строшиха. Пъхнаха нож под капака, за да счупят ключалката, но се прекърши острието. Нищо не постигнаха и с втория сандък. Накрая някой отсече две млади дръвчета, вързаха въжета за тях и вдигнаха сандъците.

Но миг-два по-късно надолу по склона се развикаха и лумна буен огън. Уплашените носачи се сблъскаха, сандъците тупнаха на земята, отекна писък. Появиха се още сенки и започна схватка.

Точно пред Лилис се счепкаха двама. Единият отбиваше с дълга тояга ударите на втория, който го нападаше с нож. На свой ред и той замахна яростно, противникът му се наведе и мушна нагоре. Сигурно улучи ръката на първия, защото онзи изскимтя и пусна тоягата, после побягна право към рехавите храсти, зад които се свиваше Лилис.

Нямаше време да се търкулне встрани. Крак в сандал закачи рамото й и я отхвърли по гръб. Мъжът се спъна, пльосна тежко, но отскочи пъргаво на длани и колене, когато другият с ножа се нахвърли отгоре му. Лилис не смееше да мръдне — лежеше в малко петно сянка, всичко наоколо беше огряно от луната. Голямо ходило се отблъсна от земята до ухото й. Дългото извито острие на ножа блесна и вторият мъж потъна в шубраците. Пращенето на клони продължи нататък.

Изкълченото й доскоро рамо пак пострада.

— Дребосък? — прошепна Мендарк отляво.

— Тук съм — обади се тихичко тя.

— Идвай… тук е по-опасно, отколкото си мислех.

Слязоха безшумно към вирчето между скалите. Няколко пъти се криха в храстите, щом наблизо прошумоляваше нещо. Заобиколиха водата, покатериха се по отсрещните скали и зачакаха.

Оттук Лилис виждаше горящата лодка при късия нос. Тъкмо се загледа и някакъв пламтящ вързоп профуча във въздуха и се стовари в по-малка лодка, спряла по-далеч в заливчето. Някой веднага го изхвърли във водата и пламъците угаснаха.

— Лошо — промърмори Мендарк, но не личеше да е разочарован.

В оцелялата лодка се разкрещяха и от възвишението отговориха. Схватката там продължи още малко и врявата стихна.

Чуха познат гърлен кикот.

— Олекна ми на душата — сподели Осейон, който ги бе намерил в мрака, без да издаде нито звук. — И с четири пръста не съм толкова безполезен. Тази нощ Игър остана с една лодка по-малко.

— Жалко, че не успя с другата — обади се Мендарк.

— Е, да, но онзи, който пазеше, тръгна да ме търси и през това време срязах въжето.

— Хитро — похвали го Лилис. — А сега?

— Ще си траем — скастри я Мендарк, но не особено сърдито.

— Според тебе кой как се справя горе? — не се стърпя Осейон.

— Май бандата на Черт надделя над „черните юмруци“.

Всеки потъна в мислите си, докато луната не очерта отново ярката си пътека по водата. Точно под тях вятърът побутваше лодката край брега. Блъсна се в стърчащ камък, завъртя се бавно и заседна.

Мендарк изтърси ругатня.

— Искаш ли… — промълви Осейон, но се огледа към луната, около която облаците се бяха разнесли.

— Не! Ще те открият и ще се досетят, че сме наблизо.

— Но лодката е точно където трябва да ни чака Пендер.

— Ако изобщо дойде — сопна се Мендарк.

Лилис събра смелост.

— Аз ще пропълзя дотам и ще я избутам. Изобщо няма да ме зърнат. В Туркад можех да…

— Не — възрази Осейон.

Мендарк се вторачи в малкото оживено лице.

— Да, иди!

Осейон изпъшка и се удари със сакатата ръка по коляното.

Всъщност Лилис примираше от страх, докато се прокрадваше в мрака от шубраците към равните скали. Нечий плътен глас се разнесе над водата.

— Ето я! Тичай, докато вълните не са я отнесли.

Лилис се мушна в една вдлъбнатина, плъзна се зад по-високи камъни и притича на зиг-заг до лодката. Боеше се, че е заклещена, но щом тласна, колкото сили имаше, малкият съд помръдна и момичето нагази след него. Скоро водата стигна до гърдите й. Ама че студ! Подхлъзна се към дълбокото и загреба с ръце.

А вятърът все връщаше лодката към брега. Лилис не беше толкова яка, че да я изкара навътре в залива, където да я подхване течението. Тя надникна иззад кърмата. По скалите вървеше висок мъж. Той се спъна и изпсува.

Момичето се отблъсна яростно с крака. Лодката се плъзна напред и пак се върна. Високият също нагази във водата, виждаше се ясно — само три дни бяха минали след пълнолунието.

Той загуби опора, задържа се някак и протегна ръка, но лодката беше далеч от него. Пресегна се още малко. В този миг Лилис напипа с крака подводен камък, тласна диво, лодката се изплъзна от пръстите на мъжа, който цопна с плисък в дълбока яма. Разкрещя се и трескаво размаха ръце. Явно не умееше да плува.

— Помощ! — изрева след секунда.

Лилис се мъчеше, но май нищо не постигаше. Студът се просмука в цялото й тяло, всяко движение беше мудно като насън.

С още малко вопли високият накрая се издърпа върху скалите. Докато някой дотича при него, лодката се бе изместила от извивката на брега, кроткият отлив я подхвана и я задърпа навътре. Вторият обсипа първия с грозни думи, цапардоса го по главата, смъкна припряно дрехите и ботушите си и тромаво заплува към лодката. Поемаше си дъх като риба на сухо. Добра се до целта и се изтегли на кърмата, като проклинаше студа и некадърните си съучастници.

Лилис се потопи във водата, но още стискаше въжето. Колкото и да се мътеше главата й от ужас, знаеше, че оттук няма да се пребори с течението. Зъбите й тракаха.

Лице като муцуна на невестулка надникна над носа, корави пръсти сграбчиха ръката й. Мъжът с лекота я вдигна от водата и я захвърли в лодката.

— Т’ва пък к’во е! — изгъгна гадно. Изхили се и устата му с изгнили зъби зейна като пещера. — Няк’во плъхче на Мендарк. Ей сегичка ще си оправим сметките и с тебе.

На Лилис не й се гледаше жилавото, космато голо тяло, надвесено над нея. Цялата се тресеше. Мъжът намери две весла и загреба към брега, без да спира потока от сквернословия. След малко Лилис помръдна, но мръсно стъпало я настъпи по глезена.

— Лежи си кротко, да не те пребия. Повече няма да ни се пречкаш.

Килът изчегърта по скалистото дъно при носа. Някой хвана въжето. Косматият извлече Лилис от лодката.

— Ама това дете ли е? — възкликна високият, който за малко не се удави.

— Ъхъ, нахално недорасляче. Ще падне голям майтап с нея! — Косматият върза ръцете й и я бутна на грапавия камък. — Да не си шавнала!

Ужасът я вцепени още по-силно от студа. Мендарк и Осейон не знаеха къде е, а и не вярваше Мендарк да го е грижа. Главорезите (знаеше, че не са войници на Игър) можеха да постъпят с нея както им скимне.

— Ама как се оправихме и с ония боклуци, а!

— Тъй, тъй! — потвърди трети мъж, който излезе от шубраците. — Голям вой ще се вдигне в Туркад. Колцина очистихме?

— Трима, а бяха шестима или седмина. Другите още бягат, накъдето им видят очите.

— А ние кого загубихме освен Бан?

— Торкуил и оня, дето изгоря. Пак му забравих името.

— Вече е все тая. Той направо се препече.

— Да, ама Торкуил беше печен мъжага и приятелче.

— Златото е по-добър приятел, а сега дяловете ни са двойно по-големи.