Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Взор през огледалото (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Tower on the Rift, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
jmv (2008)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Йън Ървайн. Кулата върху разлома

История от трите свята

Втора книга от Взор през огледалото

Американска, първо издание

Превод: Владимир Зарков, 2005

Редактор: Олга Герова

Художествено оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“, 2005

Компютърна обработка: Линче Шопова, ИК „Бард“

ИК „Бард“, 2005

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от adin)
  3. — Редакция от Мандор според хартиеното издание, добавяне на речника в края

27. Клеймото

С неспирен устрем аакимите изскочиха от обраслите с шубраци гори на каменист бряг. Бяха минали само три седмици след Големия събор, но на Лиан му се струваше, че цял живот само е тичал.

— Има рибарско градче на име Сифтах недалеч оттук — каза Тенсор. — Там ще намерим лодка.

Поведе ги по осеяния със скали бряг към края на дълго и тясно речно устие, където ронещите чакъл стени на долината се издигаха стръмно.

Жителите на града вече знаеха кого имат насреща си — очевидно някой ги бе предупредил с вест, пратена по птица. Стана ясно обаче, че в това усамотено място не се кланят на чужди господари. Когато Тенсор поиска да наеме лодка, извади звънко злато от кесията и нареди монетите на масата, те дадоха съгласието си охотно. Колкото и начумерени да изглеждаха тези мургави яки рибари, Тенсор знаеше, че държат на дадената дума.

За да скрепят сделката, вечерта имаше скромно пиршество. Седнаха около маси, изнесени на хълма, хапваха печен пащърнак, къшеи жълт хляб, топен в зехтин, и сардини, печени на скара върху огън от розмаринови клонки. Лиан се тъпчеше с мазната риба, ухаеща на подправки. Облизваше си пръстите, когато се надигна набръчкан старец и вдигна голяма чаша с виолетово вино.

— Наздраве за Тенсор! — провикна се той и опразни чашата с една огромна глътка.

— Наздраве за Сифтах! — отвърна Тенсор, който също изпи на един дъх чашата си, и останалите аакими последваха примера му.

За пръв път в живота си Лиан изобщо нямаше желание да се надпива с никого. Жадуваше само да се изкъпе и да заспи. От учтивост отпи малко вино. Главата му се замая веднага.

Стана и старица, също цялата в бръчки, и вдигна чаша. Лиан започваше да се опасява, че ще има наздравица за всеки жител на градчето. Изпъшка, само вкуси виното и отпусна глава на ръцете си. Почти незабавно някой го сръга болезнено в ребрата.

— Що за обноски, летописецо? — укори го Шала, близначката на Зара, която остана в Туркад.

Той вдигна мътен поглед — чашата му отново беше пълна и от него се искаше да я изпие. Щом посегна към нея, го осени вдъхновение. Събори я непохватно, килна се встрани и падна под масата. Всички му се смееха, но той си полегна на боцкащата трева, усмихна се и заспа.

Сутринта аакимите се събудиха с натежали глави и узнаха, че вятърът се е обърнал и духа с такава ярост от североизток, че рибарските корабчета не могат да излязат от пристанището. Запълниха времето, като изработваха устройства от метал и дърво, леки и здрави. Сглобяваха ги от множество старателно полирани парчета, които образуваха съвсем обикновени наглед форми и никой не би могъл да познае сложната структура вътре.

— Какво е това? — попита Лиан.

— Тразпари — отвърна Аспър, с което нищо не му обясни, разбира се.

Никой не пожела да издаде предназначението на тези вещи. Лиан допускаше, че може и да са оръжия, с които аакимите ще се защитават по предстоящия път.

Денят отминаваше и Тенсор се разтревожи от забавянето, Лиан пък чак сега имаше шанс да отдъхне и да помисли. Ходеше по покритите с треволяци и храсти височини над брега, зяпаше Туркадско море или попълваше дневника си за бъдещото „Предание за Огледалото“. Аакимите не му пречеха да се усамоти, но той знаеше, че мразещият го Хинтис никога не го изпуска от поглед. В кесията му оставаха немалко от парите, които му даде Уистан на тръгване от Чантед, можеше да си плати превоза и до Туркад, и по-нататък, но не се опита да избяга. Нямаше къде да отиде, не му остана и близък човек, за когото да се безпокои.

А и знаеше, че няма да допуснат да избяга. Тенсор пазеше в тайна какво е намислил за кого — нещо свързано с Огледалото, и повече не спомена за това след Събора. Ами онова опустошаващо ума заклинание, с което аакимът си послужи тогава? Защо тъкмо той — Лиан, беше единственият незасегнат?

Мендарк бе плащал обучението му в Школата на преданията петнадесет години и Лиан му беше длъжник, често се питаше какво ли Магистърът би поискал като отплата. Но дори не знаеше дали Мендарк е оцелял след Събора. Сега нямаше господар.

 

 

Често се поддаваше на безсмислени угризения. Защо нападна без никаква полза Тенсор на Големия събор и само привлече вниманието му? Но дори да бе избягал, Туркад и околните области попаднаха под господството на Игър. Дори Каран да е останала жива, в момента с нищо не би й помогнал. Нямаше нито сили, нито собствена воля — Тенсор му я отне.

Единствено Преданията запълваха със смисъл живота му. От години го бе обсебила мечтата да състави свое Велико предание. Но такова сказание трябваше да получи единодушното, въодушевено одобрение на всички майстори летописци, които не го даваха лесно. Последното от общо двадесет и двете Велики предания било утвърдено преди столетия. Ако Лиан успееше да наложи двадесет и третото, щяха да го прославят като най-великия летописец на епохата.

Нямаше нищо друго, освен това „Предание за Огледалото“. Изобщо не го засягаше в чии ръце е самото Огледало — никой не му се виждаше по-подходящ от останалите. Затова продължи да дебне Тенсор ту с интерес, ту със страх, чакаше какво ще стори, трупаше записки за сказанието си и запълваше дневника си.

 

 

Тенсор често бродеше сам в нощта. Наглед нямаше нужда от отдих, а и му стигаше малко сън. Към полунощ след втория ден от престоя им в Сифтах той се върна в бивака им с грейнали очи и мрачна усмивка.

— Убеден съм, че мога да го направя! — възкликна той. — Но трябва да намерим сигурно убежище… нищо чудно да се нуждая от много време.

Мълчанието се проточи. „Какво ли ще прави?“ — чудеше се Лиан.

— Аз казвам да се върнем на изток — обади се Малиен. — Отдавна е било предсказано, че ще напуснем запада. Шазмак никога вече няма да е наш. Нека се приберем в Стасор и там да съградим живота си отново. Да си призная, не съжалявам за това. За мечтите, на които се отдавахме в Шазмак, никога не е имало надежда.

— Да — промълви лечителят Аспър и извлече меланхоличен акорд от инструмент с много струни. — Настъпи времето на избора за нас. Никога няма да постигнем силата, за да осъществим целите си, поставени в древността. Трябва да се преобразим за настоящето, за бъдещето, иначе за нас ще настъпи краят.

Блейз подхвана мелодията с подобие на флейта, но я засвири толкова печално, че очите на Лиан се просълзиха. Той не откъсваше поглед от Тенсор. Неговото лице не издаваше нищо. Той огледа малобройния си отряд, изчакваше да чуе всички и чак тогава отвори уста:

— Де да можехме… Но ние не сме някакво варварско племе, спускащо се за набези от планините, което постига величие за петдесетина лета, а после се връща смирено при стадата си и потъва в забрава. — Тенсор протегна умоляващо ръце към останалите. — Ние сме аакими! Замислете се за благородните ни корени. Нашето величие не е в мощта или в броя ни, нито пък в способността да властваме чрез оръжия. Ако само това се искаше, щеше да има мнозина като нас дори в този окаян свят. Величието ни е в нашата цивилизация, култура, изкуство и архитектура, в нашата музика, литература и философия. Така е било и под игото на кароните — творбите ни облагородиха дори тях! А ние, които дойдохме на Сантенар, им бяхме равни във всичко. В Тар Гаарн! В Шазмак! Немислимо е да се превърнем в нищожества.

Алсифър! — отвърна Малиен с едва прикрито ехидство. — Самонадеяност! Тържество на глупостта! Ние се надценихме и сега построеното рухва. Трябва да започнем скромно, от основите.

Спорът продължи под звуците на печалната музика. Аакимите се връщаха многократно към едно и също, предлагаха всевъзможни доводи и възможности, често се позоваваха на миналото, на честта си, на своята цивилизация и култура — всичко, което бе неразривно свързано с тяхната същност. Но Лиан се поддаде на досадата, защото взе да му се струва, че доникъде не стигат, а и когато Тенсор започнеше да им се налага, винаги му позволяваха да върши каквото си е наумил.

— Ние сме само малка частица от аакимите — напомни Аспър. — Парченце, откъртило се от колелото. Нашият народ остана на Аакан, те са несравнимо повече от нас, които сме на Сантенар. А дори тук имаме прекрасни градове — Тиртракс и Стасор. Единственият ни шанс е да се слеем с аакимите от източните земи.

Тенсор изопна гръб.

— Сънародниците ни на Аакан се раждат в робство. Тяхната култура вече не е по-жизнена от шепот на ветровете на времето. А аакимите от изтока поеха по пътя на упадъка, наподобяват по нрави народите, сред които са се заселили. Само ние имаме силата… и волята!

Малиен се разгневи.

— Упадък! Моите сродници не са приклещени в капана на миналото. Те благоденстват. И винаги си се обръщал към нас при затруднение.

— Но вие сте равнодушни към миналото, а какво сме без него?

— За нас миналото е ценно, но не позволяваме да ни спъва. Някога сме имали величие и това е било прекрасно. Добре е да помним какви сме били, но това няма да ни нахрани днес. Откъснете живота си от миналото, както постъпихме ние на изток. Ние не забравяме, без да подклаждаме безполезни страсти.

— Няма да ме разколебаеш — отсече Тенсор. — Трите свята трябва да бъдат освободени от заплахата, която е скрита в Рулке. И тогава ще започне нашето възраждане. А ако се провалим, нека се сгромолясаме славно.

Лиан стигна до ново прозрение за душите на аакимите: за тях имаше значение и какъв е провалът. Но дори останалите млъкнаха стъписали от думите на Тенсор. Някой изохка, сякаш тежко предчувствие се понесе между тях като горски пожар по върховете на дърветата. Всички скочиха.

— Не! — провикна се дребничката Шала. — Малиен, обзема ме страх. Гибелта, поразила Шазмак, ни следва по петите.

Нейната невъздържаност беше смайваща, защото младите дължаха уважение на по-старите, а тук никой не можеше да се мери по години с Тенсор. Единствен той се бе родил на Аакан. Но този път другите я подкрепиха.

— Дори детето успя да прозре безумието на тези кроежи — натърти Аспър, макар че в очите на Лиан Шала отдавна бе навлязла в зрелостта си. — Умовете на всички ни са смутени от погрома над Шазмак. Докато не научим истината, в нищо друго няма да открием смисъл.

Огънят хвърляше червени отблясъци по лицата им. Тенсор изглеждаше по-навъсен и безпощаден отвсякога. Уплахата на Лиан растеше. Който и да постигнеше победата в това противопоставяне, за него нямаше да е от полза.

— В отмъщението намирам целия смисъл, който ми е необходим! Но съм готов да ви изслушам. Ако няма да ме последвате, къде ще отидете?

— Къде? — с изтънял глас повтори Лиан. — Вие сте само осмина. Нямате никаква надежда да си върнете Шазмак.

— Затова се нуждаем от убежище, което не може да бъде превърнато в клопка за нас — изтъкна Тенсор. — Летописецо, за тебе казват, че познаваш сказанията по-добре от всеки жив човек в този свят. Ти къде би отишъл, ако имаше моите стремежи?

— В планините на Зайл?

— Игър може да прати там армия от Орист само за шест седмици.

— В Големите планини или далеч на изток?

— Разстоянието е твърде голямо — възрази Тенсор — или пък се минава през земи под властта на Игър или на не по-малко тиранични господари. Не! Най-разумно е да се скрием, все едно сме изчезнали от Сантенар. Има един-единствен начин. Ще тръгнем на север.

— Но на север от Мелдорин няма нищо.

— Нима?

— Само пустините на Фаранда и Сухото море…

— Също и Катаза. Там ще отидем — заяви Тенсор. — Каква изтънчена ирония — да си присвоим Катаза и да се възползваме от нея срещу враговете си.

— Катаза ли? — промърмори Хинтис и недоумението му се отрази по лицата на другите по-млади аакими. — Какво е Катаза?

„Изтънчена ирония — мярна се в ума на Лиан — или невъобразима глупост?“

— Кой помни Кандор след провала на империята му? Историята му е почти забравена.

— Ти помниш, летописецо — троснато рече Тенсор. — Разкажи на сънародниците ми. Сред всички тук май само ти, аз и Малиен знаем какво е било.

— И аз знам — намеси се Аспър, — но ми е интересно как един летописец ще разкаже историята.

Лиан потърси с поглед къде да застане. Нелека задача — да разказва пред толкова зле настроени към него слушатели, особено на такова място. Пламъците и пукотът на жаравата щяха да ги разсейват. Избра си камък с очертанията на разтворена книга и скочи върху него.

— „Предание за Разлома“ е непълно и не може да ни удовлетвори — започна той, — всъщност е най-зле съставеното измежду всички Велики предания.

Изведнъж му хрумна, че и за него това е сгоден случай. Ще наблегне в сказанието си на Кандор и загадъчната му гибел и може би ще изкопчи някаква нишка от реакцията на слушателите си.

— Не увъртай, а разказвай! — подигравателно настоя Тенсор. — Не искаме да чуем всичко, а само каквото знаеш за Катаза. Просто изложи фактите, без да ни пробутваш хитрини със своя глас.

— Никой няма да ме поучава как да разказвам — студено му се сопна Лиан. — Но ще се огранича със съкратена версия, която дори за тебе ще е разбираема.

Историята започва скоро след като преследвачите на Шутдар дошли на Сантенар. На Кандор, най-незначителния сред тримата карони, скоро му омръзнала нескончаемата гонитба. Увлечен в собствените си амбиции, той съзрял своя шанс да ги осъществи безпрепятствено, докато целият свят е зает с други дела. Кандор прозрял, че Перионско море е ключът към цял Лоралин. Онзи, който го владеел, можел да стане повелител на изтока, запада и севера. А земите на север били богати. Катаза можела да се въздигне с търговия и господство в морето.

От Катаза той постепенно завладял другите острови и наложил властта си в морето. Възползвал се от огромните богатства на Фаранда и укрепил могъществото си. Преди три хилядолетия настъпил момент, когато и Рулке се почувствал заплашен от него. Но дори Рулке не посмял да му се опълчи открито. Кандор се хвалел, че империята му ще съществува, докогато го има и Перионско море.

— Неразгадаема тайна е защо кароните са се обърнали срещу един от своите — промълви Малиен.

— Права си — подкрепи я Тенсор, който бе затворил очи, погълнат от спомени. — Те са раса, която брани и закриля всеки принадлежащ към нея.

— Накрая Кандор се оказал толкова силен, че да застраши равновесието в света, и неговите врагове се съюзили. Говори се, че и Ялкара се присъединила към съюза, за да разгроми Кандор. Други обаче твърдят, че Майсторката на заблудите нарочно насъскала Рулке срещу него, за да отвлече вниманието му от себе си. Последният сблъсък се развихрил във Фошорн, полуострова до северния проток на Перионско море. Още тогава онези области били неустойчиви, всеки ден имало земетръси, а дълги процепи в скалите бълвали лава.

В този ден земята се раздрусала страховито и вълни залели всички брегове. Дори далечният Туркад бил наводнен. Когато водата се укротила, Кандор открил, че самото дъно се е надигнало и затворило протока към океана. Дъното се надига и до ден днешен.

— Но как е възможно Рулке да е овладял подобни сили? — удивена попита Малиен.

— Никой не може да ги овладее — язвително възрази Тенсор. — Той си приписа съвсем естествено разместването на пластовете, а лековерните приеха измислиците му за истина.

— Година по-късно водата в морето започнала да спада. След десет години слязла седем разтега по-ниско и всички пристанища били съсипани. А после настъпила суша, каквато във Фаранда не познавали дотогава. Тя се проточила и тридесет години по-късно хората започнали да проумяват, че никога няма да свърши. Променил се дори климатът. Вместо гори се ширнали степи, вместо ливади — пустош, а пустините станали толкова жежки, че там изчезнал всякакъв живот. Във Фаранда милиони гладували, а заедно с тях и безчет жители на земите около морето.

Кандор опитал да се пребори със сушата. Изпратил огромни пълчища роби да копаят канал при Фошорн. Дълбаели и пренасяли пръст, разбивали скалите с машини, създадени само за тази работа. Трудели се над столетие и през цялото време ги връхлитали банди, събрани от Рулке. Кандор бил принуден и да поддържа армия, за да ги отблъсква. Накрая каналът бил прокопан — най-грандиозното начинание в историята на Сантенар.

— А мнозина от нашите загинаха, за да бъде то успешно — изръмжа Тенсор.

— Мнозина, да — печално потвърди Аспър. — Два наши града са били поробени, за да участват в работата.

— Кандор дори възнамерявал да събира такси от всички кораби, минаващи по канала, за да възстанови загубите си. В западния край били изградени два грамадни шлюза от стомана, крепящи се на оси, забити дълбоко в скалите. Имало и огромни макари, които да ги вдигат и спускат. Самите им размери вдъхвали страх, но били същинска безсмислица, защото нямало изгледи морето да се напълни отново. За да се случи това, каналът би трябвало да е стотина пъти по-широк и пълноводен, но такава задача не е по силите на всички народи в Сантенар, дори да обединят силите си.

Каналът се превърнал в Бясната вода, необуздан поток сред отвесни скали, в който нищо не можело да оцелее. С времето ставал все по-дълбок, докато водата прояждала руслото си, но в сравнение с Перионско море бил като конец до прозорец.

След един век водата спаднала с осемдесет разтега. След пет века — с четиристотин и петдесет разтега. Над повърхността стърчали острови и ридове, а прекрасното Перионско море се превърнало в три солени езера — западно, източно и по-голямото северно. Разделяли ги солни хребети.

Минало хилядолетие. Морето загубило половината си площ. Земите пустеели, горите изсъхнали. По равнините никой не засявал ниви, там скитали само чергарски племена. Дори в легендарните рудници на Фаранда работата замряла, защото нямало вода, която да задвижва механизмите.

Кандор си оставал господар на Перионско море, но то представлявало прах и сол — вече не притежавал нищо. Търговията секнала. Бясната вода се превърнала в гигантски водопад, а някогашните брегове — в канари над бездънни пропасти.

Кандор прибягнал до всички заклинания и чародейства, които познавал, но нито едно същество не може да постигне безгранично могъщество. Природата го победила — водата спадала все по-бързо. По неволя се отказал от империята си и разярен потеглил с войските си на юг. Обсадил земите на аакимите и така започнало Прочистването. Но цялото богатство на империята му се стопило в безумието на Бясната вода, а могъществото му било подкопано от неспирните набези. И накрая Кандор намерил смъртта си — единственият карон, умрял на Сантенар.

Лиан се вгледа в Малиен и Аспър.

— Често се питам как ли е умрял Кандор. Аакимите ли са го убили?

— Не сме ние — завъртя глава Тенсор, — макар че ни се искаше да го направим. Смъртта му ще си остане неразгадана тайна. Продължавай, разказвачо!

— Оттогава е изминало още едно хилядолетие. Повечето езера са пресъхнали. А дъното на морето е искряща равнина от сол с дебелина няколко разтега. Сега малцина живеят във Фаранда освен на север, в тропиците. А несравнимата Катаза е забравена насред Перионско море.

— В тази история има поука — обади се Малиен, — ако пожелаем да я чуем.

— Аз я чувам ясно — натърти Тенсор. — Кароните не са неуязвими. Това беше знакът от съдбата, който очаквах.

Той кимна на Лиан — единствената благодарност, която летописецът можеше да дочака от него.

— Е, отиваме ли в Катаза? — обърна се Тенсор към останалите аакими.

Никой не възрази.

„Животът е пълен с изненади — мислеше си Лиан. — Катаза беше мечта за мен и ето че ще се отправя натам. Но какво ли ще намеря на това място?…“

 

 

Все пак Тенсор имаше причина да се радва на бавенето в Сифтах, защото на третия ден нисичката русокоса Зара се присъедини към тях. Сестра й я посрещна с ликуващ вик. С нея дойдоха още аакими — оцелели от погрома в Шазмак, малобройна, потънала в покруса групичка. Съобщиха, че и други са тръгнали след тях. Никой не се бе надявал на такъв късмет, Тенсор сякаш бе наследил току-що неочаквано богатство. Но когато оцелелите споделиха какво се е случило в града при нападението на гашадите и как са постъпили с обитателите му, той потъна в такова мрачно мълчание, че никой не смееше да продума. Не един и двама сред аакимите обаче се питаха как изобщо му е скимнало да повярва на Фейеламор, а не на Каран.

— Да, беше ужасно — отрони среброкосата Селиал, която ръководеше Синдиците в процеса срещу Каран. — Насочиха срещу нас мощ, на която не можахме да се противопоставим. Налетяха ни в унищожителна орда.

Лиан я помнеше добре заради нейното непоклатимо достойнство и безпристрастие. Сега я виждаше съсухрена и измършавяла, все едно плътта под кожата й се бе стопила.

— Как се промъкнаха? — застърга гласът на Тенсор. — Каран ли ни е предала?

— Каран! Глупости! — Смехът й прозвуча като презрителен лай. — Гашадите знаеха как да обезвредят Часовите, не може Каран да ги е научила. Не, Емант беше изменникът, а вината пада върху мен.

Лицето й се разкриви, но тя не пророни сълза — очите й биха пресъхнали.

— Как тъй? — озадачи се Малиен сред тълпата слушатели.

— Малиен, радвам се да те видя… Да, аз съм виновна. Допуснах Емант да разговаря с Фейеламор, покварила го е. Ах, каква зла твар е тя! Емант ни предаде и гашадите дойдоха като оживял кошмар.

— Но какво остана от Шазмак? — извика Аспър. — Не можем ли да си го върнем?

— Осквернен е завинаги — отговори му един от новодошлите, висок мъж на име Баситор, с издължено, опалено от слънцето лице и жълти очички. — Кулата Тракст рухна и изгоря. Има още много щети, макар и да не мисля, че е невъзможно да съградим всичко наново. Само че кой би поискал да се върне на място, опетнено с цели потоци от нашата кръв?

Лиан пак откри непозната за него черта в нрава на аакимите. Друга раса би се борила да си върне града, би го съградила наново още по-як и величав.

— Колко от нашите загубихме? — попита Аспър.

— Стотици — поклати глава Селиал. — Много стотици! Но се спасиха повече, отколкото сигурно си мислиш.

— Щом е така, къде са, когато имам най-голяма нужда от тях? — изфуча Тенсор.

— Тръгнаха на изток — стихна гласът й до шепот. — Проклеха те и се зарекоха, че никога няма да те последват отново.

Той изглеждаше като зашлевен по лицето, но се опомни скоро.

— Проклет съм, да, трижди проклет! — развика се Тенсор, — но по-непреклонно убеден отвсякога, че моят избор е верният. Елате с мен — помоли той двамата предводители на групата от Шазмак. — Имаме много неща да обсъдим.

Баситор и Селиал се отделиха с него в нощта и не се появиха часове наред. Не пожелаха да споделят за какво са говорили и дали са го укорявали, но накрая Селиал се върна сама. Тя пък се усамоти с Малиен и Аспър, поели ролята на съветници.

По-късно дойде Баситор, а чак след него и Тенсор. Приличаше на човек, състарил се изведнъж с трийсетина години, вместо на силен и жизнен мъж на средна възраст. Дотътри се в бивака с изцъклени очи.

— Не ми се пречкай, коварен зейн — изгъгна с гърло, пресъхнало като някогашното Перионско море.

Замахна с крак да ритне Лиан, който отскочи и за малко не падна в пламъците.

Никой от аакимите не издържаше на погледа на Тенсор.

— Разгромени сме! И вече няма да се надигнем. Нищо не ни остана освен възмездието и аз ще го осъществя! — Очите му смразиха Лиан, той хвана младежа за косата и го вдигна с една ръка. — Кълна се в кръвта на този прокълнат зейн, че няма да намеря покой, докато не измрат всички гашади до последния… всеки мъж, всяка жена, всяко дете и плод в утроба.

Втрещеният Лиан се боричкаше напразно. Тенсор стисна с пръсти косата му, улови глезените му с другата си ръка и задърпа. Кожата по главата на Лиан пламна от болка.

— Тенсор, остави зейна на мира — кротко заповяда Малиен.

Предводителят на аакимите се тресеше от бяс.

— От откъснат скалп не се умира. Ако ще да му одера кожата от лицето, пак ще мога да си послужа с него за своите цели.

Аспър и Селиал застанаха до Малиен, при тях се наредиха и останалите без Баситор и Хинтис.

— Пусни го — настоя Малиен. — Къде ти е честта?

— Мъртва сред кървавите развалини на Шазмак! — пак се разяри Тенсор. — Ще си отмъстя, ще размажа гашадите, ще късам Рулке мръвка по мръвка…

Впусна се в такива описания на жестокости, че всички освен двамата му привърженици се отдръпнаха. Изведнъж той се запъна от погнуса към себе си.

— Уф, разкарай се, противно зейнче…

Сълзите му приличаха на капки кръв в червените отблясъци. Той запрати Лиан в огъня, разхвърчаха се горящи клонки и жарава.

Лиан се просна по гръб, усещаше нажежените въглени, но не беше способен да помръдне, сякаш волята на Тенсор отново го скова. Всички аакими се вторачиха в него и Аспър най-сетне се досети какво му е, скочи и го издърпа, като побърза да угаси края на ризата му.

В отряда настъпи разкол — Селиал и Малиен оглавяваха мислещите, че аакимите сами са си навлекли нещастието, а безразсъдният план на Тенсор, какъвто и да е той, може само да доведе до пълното им изтребление. Но Тенсор, Баситор и Хинтис преливаха от страх и омраза. Пък и Тенсор бе обзет от такова самоубийствено отвращение към себе си, че нищо не би го разубедило.

След тази нощ Лиан често долавяше погледа му, сякаш Тенсор му взимаше мярка, без да продума. Хинтис и Баситор също го дебнеха с опустошила душите им ледена ярост. Лиан внимаваше да не остава насаме с никого от двамата, защото знаеше, че ще го погубят и при най-дребния повод. Ако не се уповаваше на Малиен и Аспър да го закрилят, сигурно би умрял от страх.

 

 

На следващия ден се събудиха от неравномерни бурни повеи, а вятърът се обърна от запад. Към средата на предобеда приливът повдигна нивото на водата в устието. Натъпкаха се в тромавото рибарско корабче и отплаваха към най-северната точка на Фаранда. Тенсор остави един от оцелелите в Шазмак да съобщи накъде са се отправили на други аакими, които биха могли да се появят по-късно. Вятърът ги тласкаше така, че платната стенеха, само след денонощие слязоха на брега без никакви произшествия.

Това парче суша се наричаше Фошорн — петдесет левги от север на юг и тридесет от изток на запад, оформено като лъжица, чиято дръжка беше непроходим провлак. Той пък стигаше до разширяващите се на запад земи на Фаранда.

Още от палубата виждаха пустош — солени мочурища или обрулени храсталаци. Малкото потоци свършваха в пясъчни наноси и се разливаха в плитки горчиви езерца. Екипажът обаче увери пътниците, че поне рибата тук изобилства.

Навътре в сушата плоските възвишения преминаваха в равнина с тънък слой камениста почва, обрасла тук-там с трънаци.

Цял ден се провираха през мъртва гора, чиито сребристи оголени стволове стърчаха като стълбове. А в утрото на третия ден съзряха една от най-потресаващите гледки в Сантенар.

Между южния край на Фошорн и североизточния полуостров на Лоралин имаше непреодолимо препятствие — клисурата на Бясната вода. На ширина не достигаше дори една левга, но от ръба на бездната до водата имаше цели петстотин разтега. Тук с гръмовен тътен се изливаше Туркадско море. Накрая бясната вода скачаше с неспирен грохот в нова бездна още хиляда разтега по-надолу и стигаше до дъното на Сухото море — най-невъобразимият водопад в Трите свята. Долу се образуваше продълговато езеро, все по-солено на изток, което постепенно се губеше и пресъхваше.

Чуха Бясната вода отдалече, скоро усетиха и треперенето на скалите под краката си. Отблизо шумът беше като рев на гигантски звяр и всякакви разговори бяха немислими.

Всяка повърхност беше покрита с влага, в мъглата се сливаха небе и земя. Пристъпиха към самия ръб и главата на Лиан се замая. Олюля се, но Тенсор го дръпна назад.

— Няма да ти позволя това! — кресна с все сила в ухото му. — Баситор, наглеждай го.

Другият ааким го стисна болезнено за лакътя, за да може да надникне надолу. Лиан усещаше как се напряга ръката на Баситор от желанието да го запрати в пропастта. Като зейн бе свикнал отдавна с предубежденията и хулите, но не проумяваше тази безгранична ненавист.

Подминаха остатъците на последния шлюз, отдавна разбит — от него оставаха само забити навътре в скалата гигантски оси от проядена стомана, дебели по четири разтега. Продължиха край канала още няколко часа и спряха при две грамадни черни колони. По тях имаше аакимски писмена и орнаменти, полузаличени от времето. В кълбящата се мъгла просветваше бледа пъстра дъга, която сякаш свързваше Фаранда и Лоралин. За миг се образува пролука и зърнаха още две колони отсреща, смалени от разстоянието до черни пръчици.

— Някога Мостът на небесната дъга се е простирал между двата бряга — промълви Селиал, извила глава към стоящия до нея Лиан. — Най-надарените инженери и творци на нашия народ са се трудили неуморно едно столетие, за да го създадат. И са го сътворили по-прекрасен от всяка небесна дъга.

— Сигурно има и сказание за построяването му — развълнува се той.

Колко ограничени бяха преданията, които научи в Чантед! По широкия свят можеше да научи, а и да разкаже несравнимо повече.

— Да, има сказание — потвърди Селиал — и може би някой ден ще го научиш от мен. То би трябвало да е сред Великите предания на този свят. Не сме създавали нищо по-прекрасно. Но аз не съм безпристрастна — основният замисъл за моста е на прабаба ми.

— Нямам търпение да го чуя — призна си Лиан.

— Да, нищо по-значимо не сме правили на Сантенар — съгласи се и Малиен, — но мостът отдавна е рухнал в бездната.

— Как се е случило?

— Приятелчето на зейните, нашият мил Рулке, от когото имате своя Дар, разтресъл земята — изръмжа доближилият ги Тенсор.

— Не забравяй, че той е предал и зейните — озъби му се Лиан, — страдали сме заради него не по-малко от аакимите.

Извънредно дългите пръсти на Тенсор се свиха и изопнаха, като че жадуваше да го стисне за гърлото.

— Да вървим. Някога Мостът на небесната дъга беше вдъхновение за нас, но сега само ми напомня какво изгубихме.

Продължиха, като се оглеждаха често, Вървяха и след смрачаване. Не се мяркаха никакви преследвачи още отпреди Сифтах, но Тенсор не позволяваше отпускане. Нощем имаше някой на пост, сменяха се всички освен Лиан, който обаче правеше компания на бдящия ааким, ако беше по-дружелюбно настроен към него. Вече се боеше от мрака.

Подминаха водопада на Бясната вода, за чието описание и разказвач не би намерил подходящи думи. От източната страна на билото попаднаха в безводна пустош — тук не растеше нищо, освен избледнели храстчета в улеите. Прекосиха поле с ширина само няколко левги, прорязано в края от оврази, които се задълбочаваха в огромни каньони. А следобед ненадейно застанаха на ръба на урва, чиито стени пропадаха в поредица от тераси чак до дъното на Сухото море. Тенсор се вторачи в бездната.

— Дори в сегашното състояние на духа ми тази гледка не ме оставя равнодушен — изрече той. — Ще се разположим тук, стига да намерим някаква вода, и ще дочакаме изгрева над някогашното Перионско море. Не съм го виждал, откакто морето пресъхна. — Очите му овлажняха. — Някога нямаше по-прекрасно място в Сантенар, а погледнете само в какво се е превърнало…

Лиан се взираше надолу стъписан и уплашен. Перионско море се споменаваше в множество сказания, но никога не бе могъл да си представи това, което се откри пред очите му — нито величието, нито пълната безжизненост. Страхуваше се от спускането в солената пустош, макар да знаеше, че климатът тук е малко по-смекчен през зимата. Семейството му живееше в Джеперанд, отвъд Сухото море. Не бе забравил тежкия труд, с който зейните се прехранваха в онези безплодни земи, брулени неспирно от веещия солен вятър. Умът му не побираше как някой може да се отчае толкова, че да прекоси дъното и да търси убежище насред тази страхотия. Изрази съмненията си пред Тенсор, чиято ярост бе стихнала малко през последните дни, но настроенията му се меняха така, че Лиани не знаеше какво да очаква от него.

Тенсор го изгледа мрачно.

— Летописецо, ние сме в безизходица. Задължително е да намерим сигурно скривалище, където да свършим работата си, без да се опасяваме от нападение. Място, където да се подслоним месец, година или дори век, ако е необходимо. Твърде малко сме, за да се браним, затова нека ни закриля природата. Няма съмнение, че преходът ще е мъчителен, а връщането още по-трудно… ако изобщо се завърнем. Но ние трябва да го направим, значи така ще бъде.

Дълго стояха над пропастта. Неподвижният въздух беше прозрачен, чак в далечината маранята се сгъстяваше. Дъното изглеждаше равно с изключение на ръбест рид на североизток, който се открояваше като кафяво петно сред белотата на солта. Един ааким го посочи и Тенсор кимна.

— Отбелязан е на картите, които съхранявахме в Шазмак, но за последен път съм ги разглеждал преди много години. Спомням си, че продължава на север около четиридесет левги. Тук-там има извори. Ще намерим вода.

— А после? — обади се Лиан. — Още колко ще вървим?

— Не мога да преценя. Сигурно е, че са повече от сто левги. А може би са сто и петдесет, значи още два пъти ще имаме нужда от източници на вода.

Половин левга встрани поток се спускаше в дере, което завършваше с една от безбройните клисури в края на платото. Преместиха се там и се заеха с подготовката за похода. Храна имаха предостатъчно — купиха я от рибарите, сушена или пушена, увита прилежно. Напълниха огромните си мехове с вода и ги вързаха на раниците, толкова тежки, че Лиан не можеше да ги повдигне. Неговата беше несравнимо по-малка. Още по светло довършиха работата. За пръв път след тръгването от Сифтах нямаха какво да правят.

Лиан седна на камък до ръба, но не толкова близо, че да се събуди страхът му от високото. Стараеше се да попълни дневника си, докато още имаше светлина. Изненада се — Малиен се настани до него, а го отбягваше през последната седмица.

— Летописецо, какво ще кажеш за това начинание?

— Ако имах поне смътна представа какво е намислил Тенсор, може би щеше да ми е по-леко на душата.

— Съмнявам се. Ако знаеше, според мен би се затичал към пропастта, за да скочиш в нея.

— Не ме спохождат такива мисли.

— Засега и аз съм далеч от тях, но когато Тенсор застана на ръба, за миг се изкуших да свърша веднъж завинаги и с двама ни. Той ще навлече беда и на вас, и на нас. Уви, не намерих сили да го сторя.

Тя се облегна и от лъчите на залязващото слънце заискриха червени блясъци в косата й. Лиан едва не се задави от мъка.

— Какво ти е, летописецо?

— Слънцето в косата ти… за миг ми се стори, че Каран е до мен.

Тя се наведе напред и илюзията изчезна.

— Хайде, стига… — Малиен избърса очите му с парче син ленен плат. — Я виж… Какво е това? — Стисна лицето му с длани и го завъртя към себе си. — Отвори си очите!

Той примижа срещу светилото.

— Ах! — изтръгна се от гърлото й. — Така си и знаех, още откакто ми разказа съня си.

— Но…

— В кафявото на очите ти избиват бели точици, а по ръцете ти — бели лунички. Тук, тук и тук. Ти наистина носиш Дара на Рулке… клеймото вече се показва.

Лиан пребледня.

— Ние зейните го наричаме Проклятието на Рулке, защото безчет от нашите предци са загинали заради него.

— Може да те сполети същата участ, ако оцелелите от погрома над Шазмак научат. Вярно, ще бъде жестоко и несправедливо, но кой би могъл да ги обвини?

— Предателството на зейните… ако е било предателство, а не зле обмислен избор на съюзник, е останало в далечното минало. Нима гоненията срещу нас ще продължат до свършека на света?

— Моят отговор е „да“, летописецо! Ние простихме на зейните, ти и Каран обаче сте дошли в Шазмак с Огледалото, а после градът бе превзет.

— Не съм аз причината.

— Но си свързан с нещастието! А сега по тебе избива клеймото на Рулке, прастария ни враг. И гашадите са му служили в древността. Как да не помислим, че тяхното пробуждане и белезите по тебе възвестяват завръщането на Рулке? Как да не се тревожим от намеренията на Тенсор да те използва за някаква своя цел?

— Не е ли по-добре да се погрижите за нерушимостта на Нощната пустош, вместо да тормозите мен?! Провериха ме най-старателно, преди да тръгна от Джеперанд. Така постъпваме с всички, които пътуват! — натърти Лиан.

— Ти сам казваш, че когато Тенсор поразил участниците в Големия събор, си усетил болка и си ослепял, но внезапно си се опомнил. Дарът явно е бил скрит дълбоко в тебе, а заклинанието го е отприщило. И сега си изправен пред най-голямата заплаха за живота ти.

Дневникът падна от скута му на земята. Листовете зашумоляха от ветреца. Лиан не забеляза, вперил поглед в Малиен.

— Помогни ми! Ще избягам още тази нощ. Склонна ли си да…

— Ще те намерят за броени часове и всички ще научат защо си побягнал. Остави ме да помисля. — Тя пак се вторачи в него. — Клеймото не се набива на очи. Аз нарочно се вглеждах, след като ми разказа съня си, защото и споделените сънища са ясен признак. Не ми се вярва друг да забележи точиците в зениците ти, ако не е съвсем близо до тебе, и то само денем. Придърпвай шапката си напред. А аз ще те наглеждам и другите няма защо да се навъртат около тебе.

— Ами Тенсор?

— Може би точно това е причината да те доведе… Ако е така, изобщо няма да си отвори устата. Пък и слезем ли на соленото дъно, ще имаш нужда от защитни очила, за да не ослепееш. Това ще е достатъчно да те прикрие, докато се доберем до Катаза. А там… Но дотогава има много време. Ще приготвя и мазило за петната по ръцете ти.

Лиан стисна пръстите й с трогателна благодарност. Малиен си издърпа ръката.

— Ако някой ни наблюдава, ще се зачуди какво кроим. Не прави нищо, с което да привличаш вниманието на останалите.

— Но защо ми помагаш да се опазя от твоите сънародници?

Тя го погледна изпитателно, после устните й се извиха в усмивката, която не бе виждал отдавна.

— Защото си ми симпатичен, летописецо, колкото и да не е за вярване. Защото ние, потомците на Елиенор, сме склонни да угаждаме на чудатите си приумици. И преди всичко защото моята сродница Каран е оставила следа е душата ти, видима за мен колкото и клеймото. Пък и аз се чувствам длъжна да закрилям безпомощните.

Тя го остави сам, а смаяният и объркан Лиан седя при ръба до падането на мрака. Изобщо не го развълнуваха необикновените цветове в небето по залез. Чак когато се спусна плътна тъма, той си взе дневника и се повлече към огъня, за да получи вечеря.

Призори на другия ден Малиен дойде при него с кутийка, от която се разнасяше миризма на ланолин.

— Всяка сутрин втривай по мъничко в лицето и ръцете си. Багрилото ще прикрие петната, пък и ще поддържа младежката ти кожа, ако това е важно за тебе. Нахлупвай шапката ниско и не се набивай на очи.

Тя му подхвърли кутийката и се отдалечи.