Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Взор през огледалото (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Tower on the Rift, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
jmv (2008)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Йън Ървайн. Кулата върху разлома

История от трите свята

Втора книга от Взор през огледалото

Американска, първо издание

Превод: Владимир Зарков, 2005

Редактор: Олга Герова

Художествено оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“, 2005

Компютърна обработка: Линче Шопова, ИК „Бард“

ИК „Бард“, 2005

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от adin)
  3. — Редакция от Мандор според хартиеното издание, добавяне на речника в края

33. Заповед за арест

Сутринта Каран и Шанд тръгнаха рано. Тя спа зле, защото думите му за гашадите изостриха спотаените й опасения от сънищата, с които пак би ги привлякла към себе си.

По пладне стигнаха до края на клисурата, стените се смалиха и не пазеха от слънцето. Двамата опънаха палатката и почиваха до края на деня. По залез изкопаха дупка и напълниха меховете си с избилата вода.

Вървяха бързо под ярките звезди и скоро стигнаха до солената равнина. Повърхността под краката им се изравни и хрущеше на всяка крачка. Още по-нататък се втвърди като скала, тук-там стърчаха нацепени плочи с остри ръбове. Продължиха цяла нощ и още с изгрева опънаха палатката.

Привечер Каран разпита Шанд за маршрута.

— Ще ти го покажа. — Старецът приклекна и се зае да чертае в солта с върха на ножа. — Ето го Ашмод зад нас, тук са канарите, с които на север свършва Лоралин. Дръпни си пръста де, не съм свършил! Това е бреговата линия на Перионско море. А по средата срещу високото плато на Фаранда се намира Катаза. Някога оттук до Катаза са били пръснати островчета. Сега са планински върхове. Ще ги виждаме отдалеч, ако вятърът не вдигне много прахоляк, но често ще се случва. Има обаче и върхове, които не са се показвали над повърхността, при тях едва ли ще намерим вода.

— Как ще ги разпознаваме? — усъмни се Каран. — Може да търсим вода дни наред в подножието на някой връх и да не намерим.

— Не е изключено. Това е най-рискованото пътешествие в живота ти. Четири мяха — осем дни! Нищо чудно да си докараме белята, да знаеш. Повече хора са умрели в тази пустош, отколкото са я прекосили. Но пък и аз не съм кой да е. Не можеше да си подбереш по-добър водач, дори да искаше. Мисля, че ще отидем където искаме.

— Брей, че самохвалко — промърмори тя.

— А върховете се разпознават лесно. По-дребните са стръмни и изострени, малко по-високите са плоски горе, големите имат тераси или равнини по средата, където са някогашните брегове. Само в тяхното подножие ще търсим вода. Най-високите върхове би трябвало да са заснежени горе. Там поне водата ни е сигурна, но може би ще се катерим дълго. Ще намираме извори и по зеленината.

— Какво друго трябва да знам? Представях си, че навсякъде е само равнина от втвърдена сол.

— Почти навсякъде — да, но не и към средата, накъдето сме се запътили. Солта липсва напълно там, където от земните дълбини се надигат нови скали, те понякога са прекалено горещи, за да ги докосваш. По тези скали се върви трудно и са опасни.

— И оттам ли ще минем?

— Няма как. През по-неприятни места не си пътувала. Но какво говоря, цялото Сухо море е смъртоносен капан. — Шанд се изправи. — Да тръгваме, а?

 

 

Нощем се ориентираха по съзвездието Южен диамант, чиято дълга ос сочеше към полюса. В полунощ спряха под ярката жълта луна да пият вода и да хапнат малко сухи питки.

— Колко извървяхме? — попита Каран, уморена въпреки лесното ходене по солта. Гъстият въздух я омаломощаваше. — И колко остава?

— Дотук са горе-долу три левги. До Катаза има още около сто и петдесет.

— По седем левги на нощ, ако не забавяме крачка — нерадостно пресмяташе тя. Разстоянието вече й се струваше непосилно. — Над двадесет дни, ако навсякъде пътят е като дотук.

— Само че не е, както сама ще се убедиш. Нощите постепенно намаляват, дните се удължават и стават по-горещи.

— Ще вървим по-дълго — каза Каран. — Безпокоя се за Лиан.

 

 

Вече трябваше да са зърнали първата планина, където се надяваха да напълнят меховете, но нищо не стърчеше на плоския хоризонт. В началото на деня се озоваха пред огромни натрошени късове сол. Почти немислимо беше да се проврат оттук нощем, макар че под надвисналите отломъци щяха да се скрият на сянка от жегата. Каран се тътреше с наведена глава, рядко поглеждаше къде стъпва. Изобщо не можеше да се отърве от тежкото чувство, че някой ги следи.

Неочаквано Шанд й кресна:

— Замри!

В същия миг тя загуби опора под краката си, защото стъпи на наклон и се подхлъзна. Извъртя се отчаяно и впи пръсти в ръба, за да не падне незнайно колко надолу, и си удари носа до кръв. Чак сега забеляза, че далеч под нея няколко звезди се отразяват в солен вир.

Шанд хвана китките й и я издърпа.

— Съжалявам. — Той попи кръвта от устните и брадичката й с ръкава на робата си. — Трябваше да ти викна по-рано. Ако беше цопнала в онази дупка, изобщо не бих могъл да те извадя. Тук е опасно по тъмно. Ще спрем.

Навсякъде около тях опрените една в друга плочи образуваха миниатюрни пещери, по-удобни от всяка палатка — топли нощем, хладни денем.

 

 

— Каран, ставай! Някой ни преследва!

Тя сънено отблъсна ръката му и не осъзна веднага думите.

— Какво?!

— Качих се на високо и ги видях. Ще бъдат тук след половин час. Усетът подсказва ли ти какво търсят?

Стомахът й се сви на топка. Само не гашадите, нямаше да понесе това още веднъж…

— Къде са? Кои са? Гашадите ли? — питаше накъсано в паника.

— Не ми се вярва. Нищо ли не усещаш?

Способностите й не се пробуждаха насила.

— Нищо!

— Да ти кажа и друго — преди твоето приключение в пещерите един скийт донесе съобщение в града.

Побеснялата Каран го изпепели с поглед, опряла ръце в хълбоците си.

— Защо не ми каза още тогава?! Дни наред се чудя гони ли ни някой или не.

— Не исках да те обременявам с още грижи. Знам обаче кой е изпратил птицата — Игър.

— Игър ли?… — И той не се отказваше лесно. — Не е по-добре от гашадите. Не крий нищо от мен! Няма да се върна. Предпочитам да умра.

— Глупости — невъзмутимо я скастри Шанд. — Ами Лиан? Кой ще го отърве от неприятности, ако умреш тук?

— Знаеш ми слабото място, а?

— Само те насърчавам. Я да помислим. Стори ми се, че онези са само двама.

— Двама! Но ние кажи-речи сме без оръжие, освен ако старият Шанд има някакви сили, които също е пазил в тайна досега.

— Вече ги нямам — отрече той. — Няма смисъл да се крием от тях, затова прави каквото ти заръчам. Скрий раницата си в някоя пещера, после се върни и изтрий следите си много старателно.

— Няма да се спотайвам като страхливка.

— Изпълнявай! Не търсят мен, нали?

— Ти с какво ще ги залъжеш?

— Ще измисля нещо. Може да им кажа, че си паднала в онзи вир и си се удавила.

Каран се взря в зелената вода и потрепери.

— Ако ме пленят или убият — все тъй бодро продължи Шанд, — върни се в Ашмод. Да не си посмяла да продължиш сама към Катаза.

— Ако те убият, ще проличи колко безполезни са съветите ти — троснато възрази Каран. — Ще продължа и сама, разбира се. Дай ми картата, по която си драскал.

— Още не съм труп — разсмя се старецът и я побутна, после се качи върху висока плоча, за да наблюдава. — Наистина ще дойдат след половин час. За нищо не става тази твоя дарба! Не забравяй да заличиш следите си.

Каран изпълни нарежданията, след това пропълзя по криволичещи улеи и се настани встрани и над бивака. Натрупа зад себе си буци сол, за да не я изненадат в гръб, и зачака. Не виждаше добре, но поне щеше да чува.

 

 

Приближиха мъж и жена — високи, жилави и очевидно обръгнали на лишения. Въпреки оръфаните си роби бяха жизнени и бдителни, спряха далеч един от друг.

— Аз съм Гуосел Сну, сержант в Ашмод — започна жената. — Този тук е редови пристав Прейд. Имам заповед за арест на червенокосата жена, която е напуснала града заедно с вас. — Тя разгъна листа пред него, за да го прочете. Имаше и скица на жена, доста приличаща на Каран. — Както виждате, заповедта е изпратена чак от Туркад, носи личния печат на Игър. Можете да се убедите и че е потвърдена от кмета на Ашмод. — Тя явно се опитваше да не остави у него съмнение, че задачата й е напълно законна. Такива си бяха хората в Ашмод. — Къде е Каран Фърн от Готрайм?

— Мъртва е — звучно обяви Шанд.

— Мъртва ли?! — възкликна жената. — Как се случи?

— Уви, вървяхме през нощта, за да ни е по-хладно, но тя падна в солен вир и се удави.

— Кажете ми името си.

— Името ми е Шанд, идвам от село Тулин, близо до Чантед на остров Мелдорин.

— Удавила се е, значи — обади се мъжът. — Трябва да видим трупа.

— Потъна. — Старецът тутакси осъзна грешката си и добави: — Не в този вир, друг беше.

Мълчанието се проточи.

— В тази вода тялото й не може да потъне — бавно изрече жената. — Твърде солена е. — Тя се вторачи крайно недоверчиво в Шанд. — Покажете ни къде се е удавила.

Наблизо имаше само още два солени вира, но към тях не водеха следи от стъпки.

— Вече ви хванахме в лъжа — враждебно заяви Гуосел Сну. — Погледни — каза тя на спътника си, — има кръв по ръкава му!

— Потече от носа ми — оправда се старецът, но приставът пъргаво мина зад него, за да му върже ръцете.

Жената огледа отблизо ръкава.

— Шанд от Тулин, обвинявам ви в убийството на Каран Фърн от Готрайм, извършено тук. Уведомявам ви, че ние сме положили клетва служители на град Ашмод и каквото кажете пред нас, ще бъде повторено по време на делото. Уведомявам ви също, че опитът за бягство ще се смята за призната вина и съгласно закона можете да бъдете убит на място.

Вързаха го за дебел стълб от сол и претърсиха усърдно бивака, слязоха и при вира, където поровиха с дълъг прът.

— Наглед деянието е ясно — промърмори жената, когато се върнаха при него, — но този тип несъмнено е изпечен мошеник. Може би се опитва да ни измами.

Тършуваха из пещерите и навсякъде около вира, но Каран бе заличила всички следи, а и притъмняваше.

— Значи си завлякъл чак дотук горкото дете, за да го убиеш — поклати глава Гуосел Сну. — Какво ли е имала, за да й отнемеш живота? Ще си признаеш ли още сега? Не? Все едно. Наръгал си я, нали, а после си вързал тежест за тялото и си го пуснал във водата. Бихме търсили и утре, но някои от вировете са прекалено дълбоки. Съмнявам се да я открием. Жалко. Ако я предадем жива, наградата е пет тела, но ако съобщим за смъртта й, без да сме видели трупа, дават само един тел. Прейд, ще поспим малко и ще тръгнем посред нощ.

Тесният улей, където се навря Каран, се превърна в клопка. Те повярваха в смъртта й, но как да спаси Шанд? А какво би попречило на двамата пристави пак да ги подгонят след това?

С падането на нощта захладня бързо. Тя отпи от малката манерка, която носеше на колана си. Прегладняваше, но нямаше как да се промъкне до раницата си. Бивакът се скри от погледа й, заблещукаха звезди и мъглявината Скорпион се показа с мътното си червено сияние. Сенките сякаш се движеха и я подсещаха за гашадите. Каран се застави да пропъди страха и да мисли само за предстоящото.

Приставите се нахраниха, дадоха и на Шанд да яде. Жената легна да спи, мъжът остана на пост. След два-три часа се смениха. Каран пропълзя надолу към по-широкия тунел между плочите.

Гуосел Сну въздъхна, сгъна куртката си на един нисък камък и опря глава върху нея. Каран се прокрадваше към стълба, където бе вързан старецът, но жената се прозина и стана. Каран я прокле наум. Успехът зависеше от освобождаването на Шанд — сама не би се справила и с двамата.

Застина неподвижно, но точно на това място земята беше равна. Гуосел Сну отиде при пленника да провери въжетата и обиколи бивака. Върна се на поста си, без да спре поглед върху тъмния силует на Каран, просната на земята.

Накрая жената пак отвори уста в прозявка и се загледа към Шанд. „Какво да правя? — чудеше се Каран. — Трябва да я нападна сега.“ Извади ножа си от канията, но съзнаваше, че не може да убие хладнокръвно тази жена. Пропълзя и се надигна зад нея. Гуосел Сну беше по-висока с цяла глава.

Затисна с длан устата и носа й и притисна ножа към гърлото й.

— Не мърдай! — изсъска й с надеждата, че няма да се съпротивлява. — Легни по корем!

— Прейд! — задавено кресна жената и едновременно ритна назад с тежкия си ботуш.

Петата улучи глезена на Каран със силата на конски къч. Тя залитна, изтърва ножа и се хвърли да го вземе, когато Гуосел Сну се опита да я изрита втори път. Тази жена беше яка и решителна, обучена за ръкопашен бой, а и Прейд се размърда.

— Шанд! — извика Каран и затича към него, куцайки.

Спъна се в нещо — едната раница. Хвана ремъка, завъртя я, халоса подгонилата я Гуосел Сну по коляното и я събори. Хвърли се да реже въжетата и те паднаха на земята.

— Заеми се с мъжа — прошепна на Шанд и се търкулна настрани към дълбоката сянка.

Заобиколи висока буца сол, покатери се откъм грапавата й страна и когато другата жена притича, метна се на гърба й и я събори.

— Стига толкова! — изграчи в ухото й и опря върха на ножа в шията й.

Гуосел Сну се напрегна за рязко усилие и Каран мушна по-силно с ножа.

— Сериозно говоря!

Изведнъж противничката й се отпусна покорно.

Каран чевръсто опря коляно в гърба й, издърпа краищата на дългите ръкави и ги върза на стегнат възел. Наблизо в тъмата започна шумна схватка с пъшкане и ругатни. Трудно различим силует в пустинна роба се изправи и Каран се приготви да удари с ножа.

— Аз съм — задъхано се обади Шанд.

Каран изу ботушите на двамата пристави. Можеха да омотаят парцали около ходилата си и някак да се приберат в града, но не и да тръгнат подире им през солената пустиня. Шанд хвърли оръжията им във вира.

— Предполагам, че обвинението в убийство вече е снето — подхвърли на Гуосел Сну, докато наместваше раниците на гърба си.

Очите на жената блеснаха.

— Ние прилагаме сурови наказания за възпрепятстване на правосъдието.

Когато се отдалечиха, старецът изви глава към Каран.

— Ти хич не бързаше.

— Не е лесна работа да възкръснеш — прихна тя. — Знаех, че няма да се уплашиш.

— Уплаших се, а не биваше. — Той прокара пръсти през бездруго разрошената й коса. — Ама че съратничка си имам…

Не можеха да се разсейват с приказки в тази опасна местност и чак сутринта Каран забеляза, че Шанд е ударен. Около едното му око имаше синина и бе отекло.

— Как?…

— Уцели ме с коляно, проклетникът. Ръцете ми бяха изтръпнали, за малко да ме надвие.

Каран отпи от своя мях.

— Гадост! Защо не взехме техните и не им оставихме миризливите?

— Тъпанари сме, затова — уморено промълви старецът.

 

 

Земята се издигаше постепенно. От солта стърчаха скални куполи и зъбци.

Каран почти през цялото време се насилваше да пробуди дарбата си, но имаше само смътни спомени как го е постигала преди. Успешното бягство не я насърчи. Напротив. Неистово се стремеше към Катаза и все бързаше, често рискуваше да пострада.

Към края на една нощ, когато двамата мълчаха изтощени, тя вдигна глава и видя черна преграда отпред.

— Какво е това? Прилича на възвишение.

— Такова е — потвърди старецът.

Разстоянието беше по-голямо, отколкото изглеждаше, и доближиха скалите малко преди зазоряване. Стената от черен базалт беше висока три-четири разтега. Продължаваше от югоизток на северозапад, докъдето стигаха погледите им.

— Да спрем тук — предложи Шанд. — Ако изберем добре мястото, ще имаме сянка през целия ден.

— Не вървяхме достатъчно — заинати се Каран, макар да се чувстваше като пребита.

— Предостатъчно! И без това съм се вкиснал.

— Какво има?

— Тревожа се. Трябваше да видим първата планина още онзи ден. Не очаквах да бродим тук дни наред.

— Може в картата да има грешки.

— Нищо чудно. Но и пустинята се променя. От земетръсите земята ту се надига, ту пропада.

— Не и планините, надявам се! Нека си блъскаме главите над тази бъркотия, след като закусим. Какво ще ядем днес?

— Леко развален ориз с лук, същото като вчера.

Той извади остатъците от последното готвено ястие, което носеха, и разчупи на две плътното парче. Каран отхапа.

— Тези скали няма да ни попречат.

— Няма, но към средата на морето са по-високи. А около Катаза има огромни зъбери.

Той преглътна последната хапка с малко вмирисана вода и се изправи.

— Я да се качим горе. Призори въздухът винаги е най-прозрачен. Искам да се уверя, че не сме объркали посоката.

Шанд се изправи върху остър камък, стърчащ над останалите. Скалите наистина ставаха по-високи на запад, но нито натам, нито на север забелязаха планина. Не видяха нищо и на североизток.

Каран се вторачи в Шанд.

— Имам вода за четири-пет дни.

— Картата не е точна — промърмори той, поддал се на умората.

— Няма да се върна. За колко дни ще стигнем до водоизточник?

— Зависи накъде тръгнем. На изток — четири-пет дни. На североизток — може би седмица.

— Значи отиваме на изток. Ако вървим упорито, ще стигнем за четири дни.

— Колкото повече се напъваме, толкова повече вода пием. И все пак вярвам, че ще успеем. — Шанд си изтри челото. — Да не стоим повече на слънце.

Палатката беше прохладна в сянката на скалите, най-после си отспаха. Каран се събуди изпотена следобед. Само на няколко крачки от тях блясъкът на солта заслепяваше болезнено. Тя придърпа качулката напред и бръкна в джоба за предпазните очила. Сега добре разбираше как се е мъчил Идлис миналата есен.

През очилата можеше да гледа, но наоколо имаше само бяла сол и черни камъни, тук-там вихрушки и прашна мътилка в далечината. Каква убийствена жега… Върна се в палатката, въртеше се, почесваше се, но не мигна повече.

Към края на следобеда тръгнаха на изток и по свечеряване се махнаха от неравната камениста местност. Отново вървяха по солената равнина. Крачеха забързано и се обливаха в пот въпреки студения ветрец. Каран няколко пъти спираше да разтрива схванатите си крака.

Призори се олюля и се хвана за рамото на Шанд. Сухите й устни се лющеха.

— Колко изминахме тази нощ?

— Не мога да пресметна. Поне десет левги. Добре се справяме по равнината.

Изведнъж Каран прежълтя.

— Нямам никакви сили. Навсякъде ме сърби. Струва ми се, че вятърът ще ме отнесе.

— Помогни ми да разпънем палатката и легни.

Каран се просна в палатката, нито й се ядеше, нито й се пиеше.

— Вие ми се свят — изграчи тя.

След няколко минути Шанд напълни паница с настъргано сушено месо и лук, но я завари да лежи безжизнено по корем.

— Каран, какво ти е?

Мълчание. Обърна я по гръб и очите й се подбелиха. Шанд я повдигна. Клепачите й трепнаха, тя като че го видя и вдигна ръка, но тутакси я отпусна.