Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Взор през огледалото (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Tower on the Rift, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
jmv (2008)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Йън Ървайн. Кулата върху разлома

История от трите свята

Втора книга от Взор през огледалото

Американска, първо издание

Превод: Владимир Зарков, 2005

Редактор: Олга Герова

Художествено оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“, 2005

Компютърна обработка: Линче Шопова, ИК „Бард“

ИК „Бард“, 2005

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от adin)
  3. — Редакция от Мандор според хартиеното издание, добавяне на речника в края

10. Бойният устав

Долода се върна нагоре по шахтата. Опърпаната й роба се бе просмукала с вода. Игър чакаше на етажа над подземието, където се бе стоварила кабината, и надничаше в мрака.

— Вратата долу е заклещена — промълви треперещата Долода. — Опитват се да я освободят.

— А Мендарк? — попита Игър заплашително.

— Измъкна се! — Вестоноската се поклони толкова ниско, че косата й помете пода. — Има таен проход. Двама са се удавили, другите са избягали.

Игър вдигна юмрук, тя се стрелна встрани, но налетя на Вартила, която я фрасна по ухото с тоягата си.

— Лоши вести! — сопна се предводителката на уелмите.

Мейгрейт очакваше Игър да я скастри, но той замълча. Тогава хвана момичето за рамото, искаше да направи нещо за порязаното ухо. Долода отдръпна глава в очакване на ново наказание.

— Стой мирно! — подвикна й Мейгрейт и тя се смръзна.

Май че главата й бе замътена от удара, но щом погледът й се проясни, вестоноската настоя, че трябва да се върне на поста си.

Игър слезе по шахтата в подземието. Скоро се върна, обзет от ледена ярост.

— Няма ги! — беснееше той. — Прикрит тунел, който не успяхме да намерим. Гадателите ще си платят за това!

— Уверена съм, че са направили всичко по силите си — тихо вметна Мейгрейт.

След като откриха магическото подобие на Мендарк, Игър изпадна в неистов гняв, на какъвто не й се искаше отново да става свидетел.

— Но не достатъчно! — отсече той.

Притесненията й се засилиха с всеки миг. Какво си навлече сама?

— Игър — започна, отново подтичвайки до него, — отнесе се твърде сурово с онази вестоноска. Нима тя…

— Тя знае наизуст бойния устав! — прекъсна я рязко той. — Четат им го всяка седмица. Успееш ли, получаваш награда! Провалиш ли се, получаваш наказание! Каква по-добра справедливост от тази?

— Но в какво се е провалила?

— Донесе лоши вести. Цялата й група ме подведе и всички ще пострадат. Следващия път ще са по-усърдни.

 

 

Върнаха се в твърдината чак сутринта. Изтощената Мейгрейт се просна на един диван, Игър крачеше напред-назад. Въпреки усилията си не можа да проследи пътя, по който му се изплъзна Мендарк.

— Къде ли се е потулил? — избълва внезапно. — Възможно ли е вече да е напуснал Туркад?

— Не ми се вярва — отвърна Зарет, зает да приглажда сплетените си бакенбарди. — Макар че… може и да е скрил някъде малък кораб.

— Провери! — избухна Игър. — На свобода ли е? По суша или по море е избягал? Или още е тук, сврян някъде в бордеите… или пък в пристанищния град? Да го изкарам ли оттам, като подпаля кейовете? Е, Зарет, какъв е отговорът ти?

Последните думи Игър произнесе със злобна закачливост, защото и помощникът му беше от народа на хлуните.

— Моят съвет няма да е безпристрастен — невъзмутимо отвърна Зарет. — Но трябва да знаеш, че ние, хлуните, винаги полагаме грижи да се опазим от огъня — най-страшния ни враг. Но в пристанищния град може и да не се справят с пожара, тогава целият Туркад ще бъде изравнен със земята.

— Да, един развилнял се пожар ще го унищожи — призна Игър. — Ще изпратя хора и в пристанищния град, и при онзи изрод Скаурси, за да ласкаят и заплашват. Ще го намерим!

— Фейеламор е болна — спомни си Мейгрейт пренебрегнатия дълг. — Трябва да отида при нея.

— Добре си се сетила. — Игър нареди на двама уелми да я придружат нагоре по стълбите. — Не й позволявай да умре. Мога да почерпя много знания от нея.

Мейгрейт завари господарката си както я остави — изпаднала в абсолютно безразличие. Или спеше, или зяпаше в тавана. Рядко се надигаше от леглото и след броени минути влачене из стаята пак лягаше в него.

Когато се върна в щаба на Игър, той още будуваше като в треска. Не бе мигвал от няколко дни и приличаше на механизъм, погълнат от неукротимото желание да залови Мендарк и да обезопаси града. Тази му обсебеност смущаваше Мейгрейт. Все пак седна до него, докато той изреждаше заповеди как да бъде наложена властта му в града и какви наказания заслужават провалилите се служители.

Чак следобед Игър се взря в нея — прегърбена в креслото, отчаяно жадуваща сън.

— Съжалявам — промълви, без дори да се усмихне. — За мен няма отдих, докато не хвана своя враг. Долода!

Вестоноската, легнала в ъгъла като опърпан вързоп, скочи. Слепоочието й беше подуто, по ухото й имаше засъхнала кръв.

— Отведи Мейгрейт в покоите ми — заповяда Игър. — Приготви й банята, осигури й всичко необходимо.

Долода тръгна пред нея по дълги коридори, стигнаха до голяма врата, където на пост стояха двама уелми. Скоро ваната беше пълна.

— Студена е! — възкликна Мейгрейт, когато топна пръсти във водата.

Изобщо не бе свикнала с разкош, но не очакваше студена вана през зимата.

Гореща вода ли искате?! — прошепна Долода с такова изумление, че Мейгрейт предпочете да не настоява.

— И така може — отвърна намусено.

Изкъпа се неимоверно бързо. Мръсните й дрехи вече бяха отнесени някъде. Облече халата, който й поднесе момичето. Отиде в просторна, но оскъдно обзаведена стая, където явно се бе настанил Игър. Мейгрейт се стъписа. Както и да потръгнеха отношенията й с него занапред, с това не можеше да се примири.

— Няма да спя тук!

Долода само сви рамене и продължи да оправя леглото. Мейгрейт тръгна към вратата, отвори, но уелмите не й позволиха да излезе.

— Пуснете ме!

Единият завъртя глава.

— Не получих заповед, че можеш да излизаш до сутринта.

— Тогава върви да кажеш да Игър, че няма да спя в тази стая.

— Не изпускам поста си — отвърна той.

Ако имаше сила, би го залепила за стената, за да мине, но последните дни я изцедиха докрай. Върна се отмаляла в банята и седна на ръба на ваната.

— Леглото е готово — доближи я Долода.

— Няма да спя в него — повтори Мейгрейт и стана да огледа другите стаи.

— Но господарят заповяда — уплаши се момичето и опипа ухото си.

Мейгрейт не искаше да й навлече още едно наказание. Смъкна завивките от леглото и за ужас на вестоноската се сви на пода в дневната.

Сутринта се събуди и узна, че напразно се е тревожила. Игър изобщо не се бе отбивал в покоите си. И Долода спеше на пода, но щом я видя да става, втурна се да приготви закуска.

По-късно Мейгрейт отиде при Фейеламор, която беше твърде отпаднала, за да говори. Седя до нея цяла сутрин, угрижена от разклатеното й здраве. Ами ако умре? Каквото и да чувствата към нея, веригите на дълга и подчинението я обвързваха здраво. Трудно би открила нов смисъл в живота си, ако се лиши от господарката си.

Откакто Мендарк избяга, Игър беше толкова зает, че тя съвсем рядко го зърваше. Затворена в твърдината, заобиколена от уелми, Мейгрейт изпадаше в мрачно настроение и се кореше за непоправимата си грешка.

Повечето време прекарваше в щаба на Игър. Наблюдаваше го почти без да разменят дума. Какво ли искаше от нея? Той толкова се увличаше в заниманията си, така се затваряше в себе си, че беше невъзможно да узнае. Всъщност какво очакваше от него самата тя? Да й бъде приятел, любовник? През целия си живот служеше на Фейеламор, която не допускаше Мейгрейт да завързва приятелства. Нямаше представа как да се сближи с него.

— Игър… — започна плахо един следобед.

Той я погледна безизразно. Ръцете му подреждаха донесенията по масата, нямаше търпение да се върне към работата си. Офицерите и прислужниците наоколо я зяпаха изцъклено като насекоми. Вторачи се в хлътналите му очи, с всяка секунда смущението й нарастваше. Той имаше важни дела, а тя беше нежелана натрапница.

— Няма нищо — смънка и се сви на стола си.

Още десетина пъти понечи да го заприказва, но тъй и не се застави да произнесе думите. А щом Игър я погледнеше, от лицето му изчезваше всякакъв израз. Нищичко не й подсказваше какво си мисли и тя не се престрашаваше да продължи от страх, че напълно се е заблудила.

Мейгрейт затъваше в тежки размисли, в душата й тлееше негодувание. Отначало си бе позволила слабичка надежда, но по-късно се лиши напълно от нея. После Игър й я върна с признанието, че не му е безразлична. А последните дни бяха огромно разочарование. Не й каза дори една добра дума… нито пък груба. Все едно не я виждаше. Характерът на Мейгрейт често я възпираше да изрази чувствата си, но понякога те се отприщваха в яростен изблик. Ако това беше приятелството, предпочиташе самотата.

„Няма да му се умилквам като някое паленце! Стига да ми позволи, ще си тръгна още днес, а не ме ли пусне, такава врява ще вдигна, че ще съжалява за деня, в който ме е срещнал.“

— Проклет да си! — кресна му и размаха юмрук към него, когато той се канеше да започне поредното съвещание с военачалниците си. — Какви са плановете ти за мен?

Кръвта нахлу в лицето му, пръстите му забиха перодръжката в хартията на масата. Мигновено изви глава към подчинените си и ревна:

— Всички вън! — Щом стаята се опразни, той продължи кротко: — Бъди така любезна да не говориш за личните си тревоги, когато работя.

— Занапред ще следвам съвета ти — изфуча Мейгрейт. — Отивам си!

— Отиваш ли си? — озадачи се Игър.

— Не говориш с мен. Аз съм като затворничка, на която не казват защо е в килията. По-добре си бях сама.

— Но за какво искаш да говорим?

— За каквото ще да е! — извиси се гласът й до вопъл. — Е, какви са ти плановете за мен?

— Не си позволявам никакви планове за тебе — тихо я увери Игър. — Приятно ми е… да си наблизо. Това е.

— Ами аз? Не съм ти някаква кукла, че да се хиля глупаво, когато ти скимне, и нищо да не правя.

Той се вторачи в нея. Не разбираше.

— Когато дойдох при теб, аз се опълчих срещу Фейеламор и всичко, към което тя се стремеше. Това не е каприз. Имам нужда от нещо повече!

— Мейгрейт… — Игър се вцепени. — Аз… Не мога… — Побърза да се обърне с гръб към нея. Когато пак я погледна, се бе овладял. — Ела с мен.

Поведе я нагоре, излязоха на покрива и застанаха до бойниците на твърдината. Вятърът жилеше лицата им със заледен сняг.

— Не мога… — повтори Игър и се отдръпна от нея. — Може би е по-добре да си идеш. Нямам какво да ти дам. Аз… аз се познавам, Мейгрейт, и това, което научих за себе си, не е много… приятно. И ти вече познаваш живота ми! Всичко е в паметта ми… — промълви той, сякаш вперил поглед в миналото. — Страданието да съм под гнета на Рулке, ужасът, че може да се случи отново. Откакто се изтръгнах от безумието, напред ме тласка жаждата да си отмъстя на онези двамата — Рулке и Мендарк. Наистина съм се превърнал в машина. Кух съм отвътре. Черупка, побрала само омраза и страх.

Тя пристъпи към него. Това признание я трогна по-силно от всичко, което й бе казвал. Хвана ръката му и усети, че тялото му се тресе.

— Не си безчувствен, иначе нямаше да се мъчиш така. Скъп си ми, защото вярвам в това. И в мен има мъка… знаеш каква.

Дланите му обгърнаха тънките й пръсти.

— Мейгрейт, ти си добра с мен. Но не знам дали мога да ти отвърна със същото… вледенил съм се.

— Не се нуждая от много — прошепна тя. — Но понякога копнея за нежност…

— Никой ли не се е отнасял благо с тебе?

— Първата ми учителка, но беше толкова отдавна. Горката Хана, сигурно вече е мъртва. И Каран… толкова искаше да бъде моя приятелка, а аз я отблъснах, злоупотребих безмилостно с нея и я изоставих, когато трябваше да я подкрепя. — Вдигна поглед към тъмния му силует. — Подхождаме си с тебе. И аз съм студена и свенлива. Не понасям хората да надничат в чувствата ми. Но може би…

Вървяха по стената, минаха през празно караулно помещение и продължиха. Изведнъж Игър спря и стисна ръцете й.

— Какво „може би“? Предлагаш ли ми нещо? Говори откровено… не обичам приказки, които доникъде не водят.

— Плаша се от откровеността, за да не сбъркам. Но ще говоря направо. Да, предлагам ти близостта си, стига да я искаш.

— Може би има на какво да се научим един друг…

— Да — прошепна Мейгрейт.

Вятърът ги блъсна и ги прониза. Тя се прислони към едрото му тяло. Някаква сянка на вътрешна борба мина по лицето му.

— Искаш ли?… — тихият му глас се изгуби във вятъра.

Той протегна ръце, но пак ги отпусна покрай хълбоците си.

— Какво? — попита Мейгрейт.

Този път гласът му отекна над бойниците.

— Искаш ли… да ме прегърнеш?

 

 

Разговаряха, когато Игър успееше да се откъсне за малко от войната и влудяващите го стремежи. Излизаха на покрива късно през нощта или преди трескавото оживление в твърдината да се е подновило с утрото. Ръцете им се докосваха, понякога се прегръщаха. И толкова. Връзката им отново тъпчеше на място. И всеки път Мейгрейт го подмамваше и подканяше към следващата крачка, защото той май знаеше за човешката близост по-малко и от нея.

Но след два-три дни пак го обзе манията да залови Мендарк. Откакто превзе Туркад, нямаше много поводи за радост — навсякъде из новите му владения се надигаха бунтове, потушаването им изчерпваше и запаси, и подкрепления. Игър не се съмняваше, че Мендарк е в пристанищния град, обаче не искаше сам да си заложи клопка чрез сблъсък с хлуните.

— Съжалявам, Мейгрейт — каза й веднъж. — Откакто дойдох тук… не ми върви. Силите ми не са както преди. Едва си служа с магьосническите похвати… както и ти се убеди при издирването на Мендарк. Би трябвало да ги променя според аурата на това чудато място, но какво да правя после, когато отида другаде?

Изниза се почти цяла седмица, откакто тя дойде при него. Мейгрейт изведнъж прозря, че така доникъде няма да стигнат.

Игър беше прекалено сдържан, наплашен, себично оплетен в терзанията си. Ако тя не измислеше нещо, което да ги тласне отвъд тези застинали отношения, щяха да се отдалечат един от друг неизбежно като падането на листенцата от увехнало цвете. С толкова мъка намери приятел… ако ще и особняк като Игър… и за нея беше немислимо да се върне към предишната самота.

Как й се искаше да потърси съвет от някого, но да се обърне към уелмите беше нелепо, а да подхване подобен разговор с Долода — смехотворно. Сигурно имаше какви ли не начини да прескочат тази бездна в близостта, Мейгрейт обаче се сещаше само за един.

— Няма какво друго да правя — промърмори тя. — Ще го вкарам в леглото си.

Невероятно беше дори да й хрумне — през целия си дълъг живот не бе лягала с мъж. Откровено казано, дори нямаше такова желание. Знаеше за плътската любов каквото бе написано в книгите, тоест нищо полезно за самата нея в момента.

Но и когато намери смелост да помисли за това, не беше лесно да постигне целта си. В изкуството на съблазняването можеше да се мери по невинност с новородено. А и да беше изкушена в тези хитрости, не би изтърпяла унижението да си послужи с тях. Уклончивите намеци отскачаха от ушите му като хартиени стрелички от броня — Игър дори не подозираше за намеренията й.

Принудена да стане по-дръзка, тя започна да му подхвърля по някоя дума за телесното привличане между мъжа и жената. Той продължаваше да отвръща с толкова празен поглед, че Мейгрейт неволно се замисли дали мъжкото у него не е било заличено от безбройните му премеждия.

Средзимната седмица свърши най-после. Настъпи първият ден от талмард — последния и най-студения месец на зимата. Двамата седнаха да вечерят късно и Мейгрейт настоя да има вино на масата Знаеше, че почти няма да вкуси от него след онова злополучно напиване преди месеци, но щедро доливаше в чашата на Игър. Той също не пиеше често или по много, но след като опразни две чаши, Мейгрейт си каза, че или сега ще си опита късмета, или няма да се престраши никога.

Думите пак заседнаха в гърлото й. Надигна се за пореден път да напълни чашата му и събори стола си. Игър закри чашата си с длан.

— Стига ми толкова! — рече й троснато. — Какво искаш от мен?

Както винаги потиснатите й чувства изригнаха буйно.

— Искам тебе! — извика тя и лицето й доби цвета на виното. — Ти не искаш ли да легнеш с мен?

Устата му се отвори от смайване.

— Да легна с теб?…

Стори й се, че ще умре от срам. Нима успя да направи най-противната грешка в живот си? Но да отстъпи, щеше да е несравнимо по-лошо.

— Не можеш ли? — попита го кротко.

Той се смръщи, все едно му трябваше време да проумее въпроса.

— Мъж съм и мога… поне можех на времето. Но това желание не се е пробуждало у мен много отдавна.

— Тъй ли?…

Мейгрейт не разбра какво се опитваше да й каже.

— Нуждаеш ли се от това? — сериозно попита Игър.

— Потребно ми е… — промълви тя. — Мислех си… ако се сближим и така… това е сливане на душите и телата. Ще бъде добре и за двама ни.

Игър поумува.

— Но ние дори не сме се целували.

— Вярно. И това искам.

— Ела тук.

Изведнъж си размениха ролите. Мейгрейт не знаеше нищо и за целувките. Съвсем плахо се отпусна в прегръдката му и откри, че е приятно въпреки тънките му устни и наболата брада. След няколко секунди се пуснаха. Тя докосна устните си и го загледа удивено.

— Ако искаш, качи се горе, ей сега ще дойда и аз — каза й Игър.

 

 

Мейгрейт се изкъпа, съблече халата и се пъхна в леглото на Игър. От грубоватите чаршафи голата й кожа сякаш пламтеше. Сама се остави във властта му. Ами сега? Какво ще поиска той от нея? И как ще постъпи, ако не получи каквото очаква?

Игър също излезе от банята. Започна да гаси лампите.

— Остави една да свети, моля те — прошепна тя.

— Щом искаш…

Той не угаси лампата до леглото. Постоя малко с наведена глава, после отметна завивката.

Игър лежа неподвижно толкова дълго, че Мейгрейт се притесни да не е заспал. Но когато накрая го докосна, той се обърна към нея и я прегърна непохватно.

Светлината се отрази тъмно-червена в нейните очи. Неговите пък тъмнееха от потрес и смут. Той я притисна силно към себе си, за да не я гледа в лицето.

Знаеше за произхода й повече от самата нея. Като негова пленница във Физ Горго тя бе лишена от отварата на Фейеламор, с която прикриваше цвета на очите си. И те бавно си възвърнаха променливите оттенъци — ту наситено-червени, ту индигово-сини. Нямаше нужда Игър да тъне в догадки. Единствено кароните или мелезите с много каронска кръв имаха такива очи.

Тогава не се безпокоеше излишно, но сега… Огледалото му бе отнето, гашадите се пробуждаха, завладените от него земи се разбунтуваха. Сега цветът на очите й имаше твърде голямо значение. Взреше ли се в тях, все едно виждаше своя враг, най-великия сред кароните. Помнеше обаче как след победата над Рулке мелезите с каронска кръв бяха изтребени безпощадно. Коя е тази жена?

Тя лежеше в прегръдката му и се чудеше защо е толкова неестествено скован. Доближи устни към ухото му.

— Игър…

Горещият й дъх го възбуди.

Мейгрейт се почувства твърде странно, докато се любеха, защото Игър все я обръщаше с гръб към лампата. Свършиха скоро, без да са особено удовлетворени, а и тя не очакваше кой знае какво. Но тази близост, уютът на прегръдката му беше нещо ново и прекрасно за нея. Тя се отпусна по гръб, усмихна му се сънено и заспа.

Лампата отново осветяваше полузатворените й очи и Игър се сгърчи от ужас. Каронски очи! Идеше му да изскочи от леглото и да тича неспирно чак до своята крепост сред блатата, да забрави завинаги Огледалото, империята си и отдавна замисленото отмъщение. Но не можеше.

Подпря се на лакът и се взря в лицето на Мейгрейт. Тя беше прелестна — нямаше го съкрушеното изражение, което толкова я загрозяваше. Погали дългата й шия, но за миг пак си представи очите й… и настръхна от желанието да впие пръсти, да се освободи от заплахата, въплътена в тази жена. И това не можеше да направи.

Опря глава на възглавницата и изстена. Мейгрейт протегна ръце насън и се притисна в него. Игър не мигна цяла нощ.