Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Взор през огледалото (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Tower on the Rift, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
jmv (2008)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Йън Ървайн. Кулата върху разлома

История от трите свята

Втора книга от Взор през огледалото

Американска, първо издание

Превод: Владимир Зарков, 2005

Редактор: Олга Герова

Художествено оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“, 2005

Компютърна обработка: Линче Шопова, ИК „Бард“

ИК „Бард“, 2005

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от adin)
  3. — Редакция от Мандор според хартиеното издание, добавяне на речника в края

12. Градът на плъховете

Къщата отново притихна. Каран сведе поглед към парцала в ръцете си — нейната захабена маслинено-зелена риза. Нямаше ботуши, бельо, шапка, куртка. Личеше колко припряно е смъкната ризата от тялото й — отпред просто беше разпрана. Как да се покаже навън с тази дрипа? Освен това беше изпрана много нехайно, защото миришеше на мухъл, а отстрани имаше голямо петно от кръв.

Облече ризата, колкото и да й беше неприятно. Зад вратата пак отекнаха писъци. Шанд нахълта.

— Къде са ми другите дрехи? — попита тя заядливо.

— Не знам… и не задавай глупави въпроси!

Той се мяташе насам-натам, вземаше разни вещи и пак ги захвърляше.

— Нямам ботуши — промърмори Каран и чак сега си спомни, че я отведоха на Големия събор боса и с вериги на краката.

Старецът избълва проклятие.

— Ще минеш някак и без тях!

Издърпа я в коридора. Тя се почувства уязвена от гнева и студенината му. Навън тутакси загуби усещането за топлина, което бе запазила от постелята. На ъгъла той надникна предпазливо и веднага се отдръпна.

— Има патрул!

Повлече я толкова стремително, че й се замая главата.

— Къде… отиваме? — успя да изломоти тя.

Шанд я помъкна по тясно стълбище.

— В мазето.

Навлязоха в мрак. Старецът запали една от късите си свещи и на светлината й се провряха през мръсни вехтории във влажно подземие, където имаше само наредени бъчви.

— Тук навсякъде имат тайни изходи — подхвърли Шанд и тръгна покрай стената. — Търси люк на тунел, през който се излиза в задната уличка.

Недалеч от тях пак започна врява. Той изруга. Ръката му трепереше и по носа му полепваха горещи пръски от свещта.

— Подпри вратата с гръб, по-бързо!

Каран се подчини и заопипва за резе или ключалка. Нямаше. Тя се прегърби до вратата и се загледа в Шанд, който щъкаше из мазето. Знаеше, че хванат ли ги тук, ще бъде още по-зле, отколкото ако бяха останали в стаята. Щом бягаха, сами признаваха вината си.

— Ето го — промълви Шанд и вдигна свещта към стената.

Скоро се простиха с надеждата — някой бутна вратата. Тя се помъчи да я задържи, но краката й се хлъзгаха по мокрия под. А Шанд още се бореше с ръждясалите резета на капака.

— Вратата запъва — чу ясно глас зад дъските. — Тук май не идвал човек от много време.

— Искаш ли да обясниш това на уелмите? — скастри го друг. — Отвори я!

Каран се уплаши. Идеше й да се свие на пода и да излее в писъци ужаса си.

— Подпирай! — изсъска й Шанд.

Нещо изтрещя страшно до ухото й. От вратата се подаваше острието на брадва. Три пръста встрани и щеше да й разцепи главата.

Тя изохка, опулена в брадвата. Шанд угаси свещта. Измъкнаха острието и ритнаха вратата толкова силно, че Каран отхвърча. Стори й се, че в главата й избухнаха фойерверки. Някой влезе тичешком, последва го още един.

— Тук има някой! — извика първият. — Дай насам фенера!

Светлината я заслепи. От удара в пода не можеше да мръдне.

— Не ми прилича на никоя от списъка — промърмори първият, — но най-добре да я тикнем в килиите. Ти иди са провериш зад бъчвите.

Той се наведе към Каран и я хвана за косата, но при бъчвите се сборичкаха. Фенерът угасна. Войникът пусна Каран и се хвърли натам. Чу се глух удар. Тя си знаеше, че са убили Шанд. До нея спря сянка.

— Ставай — заповяда старецът.

Накрая я вдигна, пренесе я до стената, напипа капака и непохватно го отвори с една ръка. С другата я бутна нагоре.

— Хвани се! Погледни пази ли някой наблизо. Хайде де!

Каран подаде глава в дъжда.

— Не виждам…

Старецът така я изтласка, че тя се преметна в калта. Той излезе след нея.

— Фраснах ги по главите с обръч от бъчва. По-добре съм, както излиза. Да вървим, че скоро ще ни подгонят, а и вече видяха лицето ти.

 

 

Излязоха на улицата при безлично здание от сив камък. Черните облаци се канеха да ги обсипят с още лапавица. Вятърът блъскаше Каран в гърба, проникваше през ризата й, сякаш беше от паяжина. Кашата по калдъръма замръзваше. Тя се тътреше, придържаше отпред разпраната си дреха и хлипаше от студ и болка. Малкото хора, осмелили се да излязат, бързаха нанякъде с наведени глави.

Каран си удари палеца на крака в напукан камък, подхлъзна се и падна по лице в заледяващата се мръсна каша. Да си лежи там, не беше чак толкова мъчително като ходенето. Шанд я изправи насила. Тя се олюля и видя, че от палеца й капе кръв по калния сняг. Старикът пак бе закрачил напред и тя се заклатушка подире му. Никога не се бе чувствала толкова безсилна.

— Шанд! — искаше да му извика, но само изцвърча немощно.

Той дотича при нея.

— Не мога повече… — изскимтя Каран.

Старецът я прихвана с ръка през кръста, на всяка крачка почти я вдигаше над земята. Свърнаха зад ъгъла и се озоваха пред четирима войници, които разпитваха някакъв мъж. Шанд се подвоуми, но един войник им махна да дойдат при него.

— Дръж се нормално — промърмори й старецът. — Те са обикновени войници. Нищо не казвай. Преструвай се на слабоумна.

„Няма да ми е трудно…“ — рече си тя. Само че се бяха натъкнали на опитни ветерани. Не можеха да ги заблудят. Щом застанаха пред тях, Шанд я пусна да стъпи в една локва и Каран се разтресе като в пристъп на тежка болест.

Сред войниците имаше небръснат великан с превързано рамо. Той изви ръката на мъжа зад гърба му и го принуди да коленичи в кишата. За миг Каран се вцепени — стори й се, че ще убият човека на място. Пленникът явно си помисли същото, защото вдигна свободната си ръка над главата в жалък опит да се предпази. Задърдори нещо, друг войник се разсмя и го отведе, побутвайки го с върха на копието си. Великанът ги подкани с жест да доближат.

Шанд заговори угоднически, ту подръпваше брадата си, ту сочеше назад. Войниците погледнаха натам, после се вторачиха в Каран. Тя не се съмняваше, че двамата от мазето ще дотичат всеки миг. Знаеше си и че ще й прилошее, ако постои тук още малко. Но нямаше значение дали ще я разпитват, защото всичко пак бе изветряло от главата й.

Старецът каза нещо на войниците и те прихнаха. Каран се наведе да опипа натъртения си пръст. Един от мъжете пристига напред и я изправи, като че искаше да запамети по-добре външността й. Тя усети, че скъсаната й риза се е разгърдила. Загърна се припряно с парчетата, някой се подсмихна, стомахът й се присви и тя повърна в кишата пред краката си. Войникът отскочи и им махна с погнуса да продължат по пътя си. Шанд пак я прегърна през кръста и я повлече нататък.

— Едва ни се размина — промълви той с чудата бодрост. — Явно те търсят. Разбира се, издирват жена с червена коса.

Каран се опули насреща му, хвана един кичур и го изви пред очите си. Имаше цвета на сажди. Хубавите й червени къдрици — единственото, с което си позволяваше да угажда на суетата си, сега провисваха черни. Сълзи опариха очите й.

 

 

Още няколко пъти ги спираха за разпит, но старецът успяваше да се измъкне с красноречие. Често спираха да си починат, докато не попаднаха в толкова долен квартал, че вонята не се издържаше дори за минута. Шанд я измъкна оттам по дълга тясна улица, завършваща със стръмни стъпала. В подножието им се виждаше вода. Без да продума, старецът тръгна надолу. Ако не беше той, Каран отдавна щеше да се е проснала в мръсотията без никакво намерение да стане. Палецът й нито кървеше, нито болеше — стъпалата й премръзнаха.

— Къде отиваме? — попита тя задъхана на горното стъпало.

— Идвай! После ще приказваме.

Зад тях отекна вик. Каран се озърна — в края на улицата се показаха войници.

— Спрете!

Войниците се втурнаха към тях.

Вдясно от Каран имаше плътна стена, вляво — проход между занемарени складове. Тя се застави да направи няколко крачки натам, разколеба се и побягна обратно с плач. Преди вярното решение щеше да я осени на мига, но сега не намираше нищо в главата си.

— Не може оттам! — кресна й Шанд. — Слизай по стълбата!

Тя замръзна на място уплашено. Старецът я метна на рамо и буквално препусна по стъпалата. Долу залитна и я изтърва във водата. Каран се вцепени от студ, но подаде ръка и Шанд я подпря на каменния парапет. Гърдите му свиреха.

Сега бяха сред огромните гниещи подпори на пристанищния град, прострял се на всички страни. Стъпалата продължаваха дори под водата. Само на десет разтега се намираше отчасти потопената долна площадка на кея, но точно пред тях тя бе потънала или пропаднала. Шанд ровичкаше в тъмната вода с пръчка.

— Ела! — подвикна й той. — Можем да минем оттук.

Пристъпяше полека и напипваше пътя с пръчката като слепец. Водата стигаше до бедрата му. Някой кресна зад тях и Каран се сепна. Горе стоеше войник и ги сочеше. Старецът стисна китката й и я издърпа да се скрие, а в гредите се забиха стрели.

 

 

— Къде ме водиш? — вяло попита Каран, когато седнаха да съберат сили на паднало парче дърво.

Тя трепереше неудържимо. Стъпалата й кървяха от острите ръбове на мидите, залепнали по всяка повърхност, до която стигаше вода по време на прилива. В сумрака лицето й зеленееше призрачно.

— В пристанищния град има места, където дори хората на Игър не биха посмяли да ни търсят. Обитателите на кейовете — хлуните, ще ни изтърпят за малко, ако ги помоля.

— Дано — уморено отрони тя, — защото и крачка повече не мога да направя, ако ще животът ми да зависи от това.

— Само че се налага. Все още сме във външния край, където се свират най-пропадналите — тук водата е вмирисана от отпадъците на Туркад. Остани тук. Ще ти намеря скривалище, докато аз се пазаря с хлуните. Няма да се бавя.

Шанд смъкна раницата от гърба си и се отдалечи. Наистина се върна след малко.

— Има място за тебе наблизо, колкото да прекараш нощта.

Каран куцаше след него и оставяше кървави следи по гредите. След минута стигнаха до малък празен склад с дъсчени стени. До него се редяха подобни помещения. В пристанищния град се намираха половината складове на Туркад, но тези отдавна бяха хлътнали под линията на прилива и вече не се използваха.

Влязоха и Каран се отпусна на мокрия дъсчен под. Тук беше тъмно и виждаше стареца само като шареща насам-натам сянка. Задрямваше, но той хвана рамото й и я разтърси.

— Още не бива да спиш, а и в никакъв случай на пода — приливът ще го покрие след няколко часа. Трябва да се пазиш от водата заради туркадските мръсотии.

Шанд опипа стените. Имаше широки рафтове от неодялано дърво с някакви кафяви израстъци по тях, които обаче се разпаднаха на прах под пръстите му. Разстла одеяла на един по-висок, вдигна Каран и я сложи да легне. Тя се загърна с одеялата, изпаднала в пълна безчувственост, с празен стомах, с премръзнали стъпала. Прилошаваше й от глад. Старецът пак сложа на гърба си раницата и пристъпи към вратата.

— Шанд! — изписука тя в паника. — Не си отивай!

Той не дръпна ръката си от вратата.

— Трябва да изляза. Няма да се бавя.

— Моля те, струва ми се, че умирам. Толкова ми е студено…

Зъбите й тракаха. Тя се смъкна от рафта, опря крака в пода и се сви на топка.

Той притича, уверен, че пак я надмогва безумието. Ръката й беше ледена, премръзналото й тяло се гърчеше.

— Ама че съм глупак — укори се старецът. — Гледай какво й сторих…

Смъкна подгизналите дрехи от нея и се зае да разтрива ръцете и краката й, накрая я уви във всички одеяла. Каран въздъхна и отвори очи.

С дълъг нож в ръка Шанд кълцаше трески от греда в едно котле. После надроби храна в по-малко котле, сипа вода и го закрепи над по-голямото.

— Още… — помоли с шепот Каран. Както беше увита в одеялата, се виждаха само очите й. — Умирам от глад.

Той наряза още една глава лук, изрони още един комат хляб, ловко изчатка искри с огнивото и само след минута от голямото котле се източиха пламъчета.

— А сега да видим какво става с краката ти. — Шанд почисти раната на палеца, намаза го с мехлем и го превърза. — Как можах да забравя, че нямаш ботуши? — сгълча се, взрян в подутите й стъпала. — Накарах те да газиш боса в снега. Колко ми е отслабнал умът!…

Постара се да не пренебрегне и най-дребната драскотина. Каран си мълчеше — беше благодарна за грижите, но почти не усещаше докосванията му.

Шанд напълни още два пъти голямото котле с трески, но не успя да кипне водата. Все пак яденето се сгря достатъчно. Старецът й помогна да седне и сложи в ръцете й малкото котле и лъжица.

— Изяж всичко, ако можеш.

Изхвърли жаравата във водата, изми голямото котле и го прибра.

Гозбата беше редичка и не особено вкусна, но тя не се мръщеше. Преглъщаше, докато коремът й се изду и чак я заболя. По тялото й плъзна великолепна топлина. Шанд се вглеждаше в нея. Увери се, че може да я остави сама.

— Сега трябва да отида при хлуните, иначе ще загазим. Вмъквахме се на чужда територия, Каран, а господарите й ревниво я бранят от натрапници. Дано не се забавя до утре, но за всеки случай ти оставям цялата храна. Войниците засега няма да се престрашат да тършуват тук. Не мърдай никъде! Поспи.

Той излезе и затвори вратата.

Скоро котлето, побрало достатъчно супа за двама гладници, се опразни, а на Каран й се ядеше още. Но от топлата храна дори стъпалата й вече се сгряваха. Легна на хълбок и се помъчи да заспи. Твърде много неща й пречеха. Боеше се от странния безжалостен народ, обитаващ пристанищния град. Грапавините по дървото се впиваха в кожата й, под която сякаш не бе останала плът. Тук беше сумрачно, само няколко зеленикави лъча проникваха през цепнатините. Накрая и те избледняха. Шумовете обаче не секваха.

Лежеше със затворени очи и се опитваше да ги разпознае. Под нея неспирно плискаха вълнички, кеят скрибуцаше с десетина различни звуци — от ниски, едва доловими за ухото вибрации до по-слаби трептения и подрусване. Час по час водата се надигаше с прилива и накрая покри дъските на пода в стаичката.

Няколко пъти тежко натоварени каруци минаваха с трополене по горните площадки високо над нея. А плъховете — неизменната напаст на Туркад — щъкаха по дървенията с цвърчене и драскане на нокти. Налагаше се постоянно да отпъжда нахалните гадинки от торбата с храната, затова накрая я прибра под одеялата.

Заспа неусетно и рано сутринта я събуди гръмотевична буря, разразила се над града. Чернилката на нощта се прорязваше от бяло-сини проблясъци във всяка пролука и цепнатина. От тътена на гръмотевиците целият кей потрепваше и дебелите клинове от яко дърво, които го крепяха, приплъзваха и скърцаха. После се стовари пороят с грохот като прибой на скалист бряг. Водата потече по огромните подпори и греди, плъзна по всички етажи, прокапа между дъските на тавана.

Не можеше да се излежава под тези струйки. Сега не се чувстваше сънлива и ставането не я изтощи както предишния ден. Подутият палец на крака й смъдеше, останалите драскотини заздравяваха. А тя отново прегладняваше. Хапва малко хляб и глава лук.

Калните й дрехи, които Шанд просна да съхнат вечерта, още си бяха влажни. Под мишниците я сърбеше от засъхналата сол. Наблизо дъждовната вода се стичаше шумно от края на дебела греда. Каран застана под струята, макар че дъхът й спря от студа, изтърка се с ризата, докато кожата й порозовя. Изми си и косата, докогато успя да издържи. Част от боята се разтвори, но естественият цвят не се възстанови.

После седна на дъските и си изпра дрехите. Кървавото петно на ризата й не се набиваше на очи чак толкова. Пак ги простря, макар да не се надяваше, че изобщо ще изсъхнат в студа и влагата.

Водата се надигаше, стигаше й до глезените. Избра си рафт, оставащ сух при прилив, качи се на него и се покри с одеялата. Предъвкваше последния къшей хляб. Грубата въ̀лна дразнеше прежулената й кожа, но сега й беше по-добре от който и да е ден, след като се добра до Сит и научи, че няма на кого да предаде Огледалото.

Огледалото ли! За нея то беше далечно минало. Засягаше друга Каран. Какво я бе накарало да го носи къде ли не толкова упорито и дълго? Не проумяваше.

Седеше си, стопляше се по малко, дори задряма. Когато се събуди, ко̀сите слънчеви лъчи й подсказаха, че е средата на предобеда. Шанд го нямаше от около денонощие, забави се повече, отколкото обеща. Сигурно му се бе случило нещо лошо.

Каран слезе безшумно от рафта и обиколи покрай стените, надничаше през всяка дупка, докъдето погледът й стигаше… тоест не много надалеч. Нямаше нищо за гледане. Напълни малкото котле с вода под капещата греда и я изпи на един дъх.

Ами ако той изобщо не се върне? Тя нямаше пари, нито дрехи и обувки. Игър бе завладял града. Не знаеше нищо за обитателите на кейовете, само се страхуваше от тях. Какво ще й сторят, когато я намерят?

Изпитваше смътно безпокойство, слабичък повей за дебнеща опасност. Никога не би му обърнала внимание, но сега се зачуди може ли да разчита на дарбата си. След страхотиите, които я сполетяха по пътя от Шазмак към Нарн, тя потисна и способностите си, и спомените. И оттогава нямаше достъп до тях.

Още докато умуваше, пред нея се появи висока, слабовата фигура, покрита с дълго наметало от кафеникав плат, омотан около кръста и вързано на рамото. И на главата си имаше смачкано зебло, спускащо се до раменете. От сянката стърчеше само краят на тънък нос. Съществото протегна дълга костелива ръка, сграбчи одеялото и го дръпна. Каран не пускаше, защото отдолу беше гола.

Нахалникът издаде гърлен звук и пак се пресегна, но този път хвана ръката й. Коравите му пръсти бяха изненадващо топли. Издърпа Каран от рафта без никакво усилие. Нямаше смисъл да му се съпротивлява.