Йън Ървайн
Кулата върху разлома (14)

14. Наградата на един фанатик

На шестдесет левги от Туркад имаше сборище в Шазмак, величествения аакимски град, превзет от доскорошните уелми. Отново бяха гашади, служили в древността на Рулке, преди Съветът да го затвори в Нощната пустош.

Те се щураха като задвижвани от пружини овце из огромната зала. Тежките железни врати от двете страни бяха затворени. На подиума в ниския край на залата бяха наредени в полукръг столове от ковано желязо с високи облегалки. На повечето се бяха настанили гашади. Малко встрани стърчеше каменен пиедестал с обвиващи го в спирала двадесет метални стъпала. Площадката горе бе заобиколена с парапет от червен мрамор на жилки. Каран бе стояла там преди броени месеци.

Джарк-ун — нисък набит мъж, заговори на останалите гашади.

— Тасел донесе новини от войната в Туркад. Тревожни новини.

Тасел изглеждаше мършав дори сред тези костеливи създания.

— Туркад би трябвало вече да е завзет — започна със стържещия си глас.

— Случило се е преди три дни — обади се старица на име Куисан. — Вчера долетя скийт със съобщение. Само това научихме и с нетърпение очакваме твоите вести.

— Нашият враг Тенсор побягна на север преди девет дни. У него е Огледалото на Аакан. Той използва страховито заклинание и уби мнозина.

— Това пробужда нерадостен спомен — обади се Джарк-ун. — Има опасност за нашия господар.

— Така е — потвърди Тасел.

Изслушаха смълчани разказа му до края.

— Е, свършихме чудесна работа — подхвана отново Джарк-ун, — като покорихме Шазмак за нашия господар. Но какво да правим сега?

— И аз съм объркан — призна друг.

— Необходими сме на нашия господар — изрече дребничък млад гашад — албинос с розови очи. — Долавям затрудненията му.

— Но, Ребан, ние не можем да го достигнем със съзнанията си! — възкликна старицата. Тя стисна юмруци и се удари в гърдите. — Какво иска той от нас?

— Не знам — промърмори Джарк-ун. — Просто не знам.

— Не знаем дори дали вярното решението бе да дойдем тук — намеси се по-млада жена с късо остригана коса и свиреп поглед. — Правилно ли беше да отхвърлим Игър? Може би е трябвало да служим на истинския си господар, като изпълняваме заповедите на Игър.

Тези спорове се разгаряха почти всеки ден, откакто завладяха Шазмак, но не водеха до нищо.

Прозвуча и гласът на висок мъж с белези по лицето.

— Бих искал отново да чуя за пробуждането. Колко жалко, че не съм бил там.

Джарк-ун въздъхна.

— Идлис, понякога се питам дали изобщо ти е било отредено да дойдеш с нас. Ребан, разкажи му отново.

— Бяхме усърдни през онази нощ недалеч от град Нарн — започна Ребан. — Каран толкова се уплаши, че започна да излъчва страховете си, без дори да се усети. Но когато се свърза с Мейгрейт… Каква сила вложи в досега на съзнанията, щом отгласът стигна и до нашия господар в Нощната пустош!… Величави мигове! И всички извикахме в един глас:

„О, съвършени господарю! Най-после! Най-после!“

Ребан прояви дарба на истински разказвач, възпроизвеждаше съвършено точно думите и гласовете.

— И тогава той ни призова. Господарят ни говореше за пръв път от хилядолетия.

„О, верни служители — избоботи гласът му могъщо и мрачно. — Наближава решителният миг, а предстои толкова работа. Слушайте и се подчинявайте. Връзката вече отслабва. Помните ли кои сте?“

„Сега помним. Ние сме гашадите, господарю.“

„Гашади, имам враг!“

„Сега знаем и врага ти.“

„Измъчвайте го. Дразнете го. Тласкайте го към безумие. Но не му посягайте. Свикайте гашадите и щом намерите сгоден случай, възползвайте се!“

— Това беше — задъха се Ребан и падна изтощен от напрежението.

По цялата му кожа избиха червени петна.

А очите на Идлис бяха овлажнели, грубата му коса стърчеше.

— Просълзявам се от словата на нашия господар, макар че ги чух многократно. — Той склони глава. — О, съвършени господарю!

— Възползвахме се от шанса, но постъпихме ли правилно? — попита пак Куисан, подразнена от фанатичния му плам.

— Не ми се вярва — отвърна остриганата жена. — Каква полза има нашият господар от Шазмак? Това е скривалище, а не твърдина, от която да нанася удари по враговете си. Твърде отдалечено при това. Господарят няма да се спре тук подобно на страхливите аакими.

— Предстоят ни няколко неща — каза друг. — Първо да си послужим с ясновидство, за да открием накъде и с каква цел се е отправил Тенсор. Може и да не успеем, но не бива да са отказваме, защото това заклинание навреди жестоко на нашия господар в древността. Длъжни сме да открием защита срещу него.

— Да, това е една от задачите ни — съгласи се Джарк-ун. — Нека съберем кръга и да се заемем с гадаенето незабавно, макар да се боя, че разстоянието ще е непреодолимо препятствие за нас.

— Има още нещо — обади се Идлис.

Обикновено не го изслушваха, защото Идлис беше най-незначителният сред тях и знаеха, че е прекалено ревностен. Но щом се провалиха в усилията си да открият Тенсор, както и очакваха, Джарк-ун реши да му обърне внимание.

— Каква е твоята идея?

— Мисля си за онази жена — Каран от Банадор, която ми бе възложено да заловя преди време. Известна ли е участта й?

— Нищо не съм чул — поклати глава Тасел.

— Тя е мелез между коренната раса и аакимите — напомни Идлис. — Така наложихме властта си над нея преди. Има дарбата на усета, затова я проследихме чрез сънищата й. И може да се свързва — така ни откри и нашият съвършен господар. Длъжни сме да я намерим отново, да й наложим волята си и да се свържем насила чрез нея с господаря. Няма друг начин да научим какво иска той от нас.

Залата притихна, после всички изреваха дрезгаво като ято гарвани и вдигнаха Идлис на подиума.

— Ето как най-маловажния сред нас стана най-велик! — провикна се Джарк-ун. — Ще издирим Каран и ще я принудим. Идлис ще ни отведе при нея.

Въодушевените гашади пак събраха своя гадателски кръг.